Публикувана: 5 март 2007, 12:59 ч.
Последно мнение: 15 апр. 2007, 21:42 ч.

Отново за "Първичната рана"

11 608
127
1

Отговори

# 120 4 апр. 2007, 18:29 ч.

Мнения: 1 249

Цитат на: кльомба в ср, 04 апр 2007, 01:32

Цитат на: Miraetta в ср, 04 апр 2007, 00:02

Взели сте ги, за да не им нанасят повече рани.

А, позна.

Ти не позна - не съм познала, изживяла съм го в мъката си отговора.

Ех ако така познавах, дръж се "Спорт тото" !!! Идаааа !

И като спечеля - само чакам вашия списък за спа-курортите... Joy

, а и оня - с дежурните да гледат децата... Laughing

Теа, и за мен Броджински би бил интересен, а и всичко по темата изгълтвам.

С това, което правиш, наистина си ни страшно нужна и благославам мига, в който видях книгата с превода ти.

Аз чета и си поплаквам, а мъжът ми само похърква укорително.

# 121 4 апр. 2007, 21:18 ч.

Мнения: 583

Колко ли има още да учим newsm53

, и колко ли още сълзи ще пролееме заедно с тях, докато зарастнат раните им. Дано да имаме сили и нерви, защото хем е хубаво,хем е трудно, но и сладко, а и времето си тече, и децата порастват, а с тях и тревогите и всичко...

# 122 14 апр. 2007, 13:42 ч.

София
Мнения: 1 444

Mama_Galia_66 много си права.Моята максима винаги е била, дори и в най-тежките моменти, че ще успея да измисля нещо и изход от ситуацията ще намеря.Дори когато всичко изглежда непоправимо, просто го загърбвам, изтривам го от съзнанието си и лягам да спя, моля се да заспя, защото знам, че събудя ли се, вече ще мога да намеря решение на проблемите.Винаги ми е помагало това хладнокръвие, ако мога да го нарека така.Никога не съм се тръшкала и не съм приемала, че има неразрешим проблем, освен здравословните, но от това господ да ни пази.
По този повод мисля, че осиновените деца като мен, благодарение на изоставянето, на това, че са в някаква степен по-различни, сблъскали са се с нежеланието на родителя да ги отгледа, първичната рана и най-вече подкрепата и любовта на осиновителя, израстват силни и стават много по-самостоятелни и борбени.Всичко това може да им бъде само в плюс, като една житейска закалка, а факта, че могат да разчитат безрезервно на вашата любов и подкрепа, ще ги направи наистина стойностни хора, способни да се борят с житейските неволи и да изживеят достойно пътя си. Затова бъдете по-спокойни и уверени в способността на децата ви да се справят с всичко, дори с първичната рана.

# 123 15 апр. 2007, 01:44 ч.

Мнения: 2 084

Няма не мога - има не знам как и не искам. Аз в това вярвам.
Не ходя на пръсти около децата си. Не се страхувам, че ще страдат от утробните си спомени, аз вярвам че имат такива. Те бяха на 8 месеца /сега са на три годинки/, когато си дойдоха в къщи - лежаха с часове върху тялото ми и слушаха сърцето ми, тогава си разказвахме болките.
Не се страхувам от първичната рана - сега ние сме щастливи, много шумни и открити. Утре ще имаме още повече щастие. Възпитавана съм в патриархално семейство, бях много щастливо дете, а накъсах нервите на нашите през пубертета /чак до бягство от къщи съм я докарвала/.
Никога не съм се замисляла дали обичам майка си - просто я имам. Сега започнах да я рабирам - на 42 съм.
Страхувам се, разбира се. На втората среща ми дадоха да храня Преси /той е с цепка на небцето/. Като се ратече едно пюре от носа... Персонала очакваше сигурно да припаднем, а ние просто му избърсахме носа. А Преси ме гледаше така, сякаш се опитва да надникне в душата ми.
Аз съм диво и щастливо, мъжът ми също, а това е заразно.
Бог избра за мен точно този мъж, Бог избра за нас точно братчета близначета, Бог ни е дал точно нашия живот. Коя съм аз, че да оспорвам решението му - кавото е решил, това ще е. С рани, без рани - той ще ме води, а ние ПРОСТО ще се стремим към нашето общо щастие.

# 124 15 апр. 2007, 09:13 ч.

Мнения: 1 652

k.dimitrova,

smile3525

!

страхотно си га казала! Евалла за оптимизма , позитивизма и духовната откритост!Поздравления за духовната зрялост- тя не се постига само с четене на книги.

Цитат на: k.dimitrova в нд, 15 апр 2007, 01:44

Те бяха на 8 месеца /сега са на три годинки/, когато си дойдоха в къщи - лежаха с часове върху тялото ми и слушаха сърцето ми, тогава си разказвахме болките.

# 125 15 апр. 2007, 11:13 ч.

Мнения: 1 843

Съгласна съм. Дали е Бог, дали е някой или нещо друго - повечето от нас знаят, че това са уроците, които е трябвало да научим.
Всяка от нас търси пътя към сърчицето на детето си. Всяка една от нас се учи ежедневно да обича великодушно.
Урокът е толкова труден, колкото можем да понесем, нито грам в повече.
Може би децата ни също са получили съдбата си като урок. Знаем ли?
Факт е, че сме тук, един до друг и как ще продължим напред зависи само от нас. Всевишният ни подарява само урока. Пътят, който ще изберем обаче, зависи от свободната ни воля.

Вярвам дълбоко, че в живота няма случайности.

# 126 15 апр. 2007, 14:32 ч.

Мнения: 883

Така е, случайности нямал За всичко, което ни се случва всеки ден, всеки час, всяка минута дори, си има причина и... обяснение. Само че понякога, за да съзрем причината и да разберем обяснението трябва да чакаме дълго, да преминем през какво ли не и да... пораснем

# 127 15 апр. 2007, 21:42 ч.

Мнения: 2 084

Ще растем заедно. Работила съм 20 години само с деца - от три до 15 годишни. Няма книга от която да съм наъчила толкова, колкото от децата. А Преси и Вики на колко неща ме научиха за тези две години и няколко месеца.
Заинтригува ме тази книга, но живеем в малък град и нямам никакви шансове да я намеря. Проверих на посочената във форума страница, оттам ми отговориха, че е изчерпана.
Нашите деца имат еднакви утробни спомени, но преживяват емоциите по различен начин. Думите, които избирам за единия и които достигат до другия са различни. Не познавам книгата, но от това, което разбрах от форума за първичната рана си правя заключение, че силата и начина на преживяване и отработване на болката е различна за двете ни деца, независимо от общото "съжителство".

Препоръчани теми

Шеста тема на чакащите

5 037
Осиновители

Статистика

225
Осиновители

ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

271
Осиновени

Разсиновяване

42
Осиновени

Причина:

Причина: