Отново за "Първичната рана"

Знаеш ли, аз като че ли понякога имам нужда точно от "практическо ръководство за осиновители" 
Имам нужда някой да ми каже, прави това и това, разкажи това и онова, насърчи го така и така... Знам, че е тъпо...
Аз съм безумна късметлийка (не минава и ден без да благодаря на господ за това), защото зад гърба ми  стоят две прекрасни и силни жени - майка ми и свекърва ми, които през цялото време ме насърчават, помагат ми емоционално,  викат ми няма страшно, ще се справиМ. Като гледам колко е обичан сина ми от цялата фамилия, как беше посрешнат, що сълзи на радост се проляха.... , колко внимание му се отделя, занимания, плуване за бебета, книжки (едната е на английски  ), песнички за приспиване, целувки и гушкане. Не мога да повярвам, че цялата тази любов ще остане безответна, а детето ми ще се чувства несигурно и необичано. Да, ще има много болезнени мигове, разговори, сълзи, обяснения. Дано да мога да му дам отговорите на въпросите, които ще го тормозят. Записала съм всички данни на биологичната му майка, цялата й история, когато навърши 21 години, ако иска да я намери, дано господ да ми даде достатъчно сили да ме помогна. До тогава ще говорим за нея, единственото, от което се страхувам е да не му създам прекалено романтична представа за нея, а после да се окаже, че истината не е много красива...

Тъй като знам, че за всяко човешко същество в някакъв момент е необходимо да знае нещо за корените си, съм му написала "Приказка за Никола", украсила съм я със снимки и картинки и в нея разказвам за това кой е той, откъде е дошъл, за това колко е бил чакан и желан от нас. В действителност, в нашата история има голяма доза магия - когато ние двамата с баща му плачехме след първото си и последно ин витро и тъгувахме за отрицателния резултат, по същото това време, някъде синът ни е бил заченат... Дълбоко вярвам, че Никола е отговор на огромното ни желание да имаме дете, дано да успеем да покажем това и на него.

На този етап ми е достатъчно да знам, че сина ми е отделно човешко същество, което заслужава уважение и респект. Той осветли живота ни и ако някой на някого трябва да е благодарен, то това трябва да сме ние на него, а не той на нас.  Ето защо не очаквам да получа от него определено отношение или точно определни емоции. Просто ще му дам цялата любов, на която съм способна и дано тя да му даде увереност и сила.

Знам, че ни чакат трудности и препядствия, трудни уроци и болка, но кой не го чакат.

Сега за да затвърдя образа си на откачена  , ще си призная, че на мен страшно много ми помагат астропсихологичните текстове. Досега винаги съм си помагала с тях във взаимоотношенията ми с най-различни хора - колеги, приятели, близки. Може би всеки си намира своите сламки...
Успех на всички пишещи тук.


ДарЗаМен, веднъж го писах, ама за съм сигурна, че ще го прочетеш, го пиша и втори път
Искрено ти се възхищавам са интелекта, силата и сърцето. Дъщеря ти е фантастична и мнооооооооооооооооого красива

Обърнахме го на лаф между нас си, Fussii.
И стига ме засрамва, моля ти се. Не е за вярване, но съм притеснителна...
Също така знам, че тука всички жени са сърцати и умни. Не биха поели по този път, ако не беше така.

Понякога си мисля, защо сме толкова сурови една към друга. Често съм стигала до извода, че причината е, защото познаваме до болка женското сърце. Сигурно всяка една от нас мисли: Щом аз можах да се справя, значи и другите могат.
И защото сме по-склонни да се разплачем на някоя покъртителна филмова сцена, но не и да си признаем, че понякога имаме нужда от съчувствие...

Да се върна на темата.
Засрамена от първия си пост за деня, реших, че аман от работа и, че днес ще взема да оправя къщата, та утре и други ден да ги прекараме с детето както му е реда. Хайде стига съм му обяснявала, че прахосмукачката не е страшна, ще има време да я размята. Та, вилнея аз из къщата (па като блеснало, това ми ти слънце, познай дали не се вижда всяка прашинка...) и си мисля...И по едно време се хващам, че разсъждавам:
Добре де. Повечето от нас имат какво да кажат за майките си. Повечето от нас са се клели - Аз това с детето ми никога няма да правя! Някои от нас имат открито враждебни отношения с майките си, други даже могат да кажат, че не са били отгледани от тях. Защо тогава, всяка от нас, независимо всичко, изпитва един особен трепет, когато мисли за жената, която я е родила? Защо дори, когато казваме "лоша, добра, това е, майка ми е", ни става едно хем тягостно, хем топло...

Мятам парцала и се чудя. Дали, защото все пак ми е правила пилешка супа, когато лягах болна (преди около 100 години) или защото така съм се била вкопчила в нея, че едвам са ме извадили оттам...

Дали, ако бях на мястото на дъщеря ми, щеше да ми е по-лесно да избера само тази със супата или тази, от чиято утроба съм излязла...

Аз не оправдам това, което е сторила другата жена. Знам достатъчно за да не намирам оправдание. Но и не я мразя и осъждам. Не мога обаче и да накарам детето да я идеализира. Мога да му кажа това, което знам, а то е достатъчно болезнено.

При първия спонтанен разговор между нас, когато й обясних, че не е излязла от моето коремче (защото нещата взеха да взимат опасен обрат, Ирина взе да казва, че като съм я оставила в Дома...), малката попита някак помежду другото: А тя къде е? (онази, другата, с коремчето)
Ами че тя до предишния ден не знаеше откъде идват бебетата! Защо ще я интересува някаква си жена, която просто има корем, от който излизат бебета! Сърцата не са ли по-романтично място за отглеждане на деца?

Ей, затова съм склонна да вярвам в първичната рана. Не заради авторитета на Верие. Тя само ми помогна да изляза от наивните заблуди.
А от наръчник, предполагам повечето майки няма да се откажат. "Жалко", че децата работят, всяко по собствен и индивидуален механизъм.

Зойке, твоите мнения са едни от най-меродавните тук.
Чакаме ги с трепет, аз със сигурност.

Но се усмихнах докато те четях.
Казваш да не вярваме на научни трудове...ама думите ти, твои ли са или ги "взе" от "Първична рана", защото дяволски напомнят на изписаното там.

Струва ми се, че незаслужено отдавате всички проблеми, неразбирателства и разминавания на осиновяването.Като жена, която е израстнала като осиновено дете, ще си позволя да изразя несъгласието си с това.
Ще започна с описание на това аз как възприемах осиновяването и съжителството с родителите си.Въпреки, че не бях обградена с обичта, от която имах нужда, която вие дарявате на децата си, все пак бях отгледана, винаги нахранена, облечена, дадена ми беше възможността да развивам дарбите, които бог ми е дарил, предоставена ми беше възможността да се изуча, образовам........неща, за които съм и ще бъда безкрайно благодарна.Преживяла съм много болка и страдание, но мисля че просто моите родители се обичаха прекалено много и така и не можаха да ме вместят в своя свят по начина, от който едно дете има нужда.Това обаче те не го имат за грешка, просто така виждат нещата, смятат че детето е длъжно да прави това, което те искат, да се подчинява, да преследва и постига мечтите им, с което те да се гордеят после пред хората.Смятат, че обичта към детето е много различна и няма място между силната им любов, която да руши с капризите си.Като пример-когато назрееше скандал между тях, веднага се обръщаха срешу мен и единството им да ме порицаят, набият или нещо такова, ги сплотяваше и сдобряваше, лягаха прегърнати и желаещи се, докато аз точех сълзи и сополи в тъмнината на стаята си и се питах дали рожденната ми майка би ми причинила това.......
Просто те са такива хора, така приемат отношенията родител-дете и честно казано не съм сигурна, че ако имаха биологична рожба щяха да бъдат по-добри с нея и щяха да и дадат топлината и нежността, която търси детето.Съзнавайки всичко това, както и факта, че ако не ме бяха приели в домът си, бих могла да страдам много повече, нямаше да мога да постигна всичко, което успях да постигна, приех истината, че съм орисана да бъда лишена от истинска обич и нежност още от момента, в който майка ми ме е родила и оставила на произвола на съдбата-предопределила е съдбата ми.Благодарна бях и продължавам да съм за това, което ми дадоха, за това което позволиха да стана.Затова се стремях да не ги разочаровам, да успявам във всичко, което за тях бе важно и значимо, преследвах мечтите им, в замяна получавах поощрение и поне малко гордост и топлина.Като финал на моето израстване дойде прозрението как ъв родител искам да бъда на своите деца.Лошото простих, извлякох го като недопустимо за себе си отношение на родител, стремях се и не го допуснах да надникне повече от никъде в живота ми.Градих упорито, с желязно постоянство връзката с децата си, от първата им глътка въздух, до момента.Не се предадох нито за миг, нито пред обидните думи, изречени в знак на протест пред майчините предупреждения или неприятни възпитателни мерки.Продвължавам да градя и да пазя тази връзка, в която мястото ми е повече на приятел и съратник, като се стремя да избягвам родителската авторитарност.
Изводите са следните: ако сте отгледали детето си с разбиране, любов и топлина, ако сте били до него в моментите, когато има нужда да изтриете сълзите от очите му или да споделите смеха и радостта му, не може да ви отвърне с враждебност и омраза, особено осиновено дете, което винаги е по-малко взискателно, което е щастливо и от най-малкият жест и доказателство за обич от ваша страна.Ако сте изградили връзка на доверие и любов помежду ви от ранна детска възраст, то тази връзка не може да бъде скъсана ей така едностранно само заради трудната възраст на пуберитета.Затова си позволих в друга тема да изкритикувам Корнишонко и да изразя съмнение, че синът и винаги е срещал нужното разбиране, както че никога не е бил жертва на мечтите на родителите си.Срива не идва просто ей така, винаги има причина, която най-често не е била видяна и осъзната и която може да преобърне взаимоотношенията напълно. 

Тези думи на Fussii ме разтърсиха из основи.Убедена съм, че родител, който мисли по този начин и отношението му във всяко действие е водено от убеждението му в тях, не може да получи студенина и омраза от детето си, невъзможно е да отвърне на тази отдаденост с безразличие, гняв или други отрицателни емоции.
На този етап ми е достатъчно да знам, че сина ми е отделно човешко същество, което заслужава уважение и респект. Той осветли живота ни и ако някой на някого трябва да е благодарен, то това трябва да сме ние на него, а не той на нас.  Ето защо не очаквам да получа от него определено отношение или точно определни емоции. Просто ще му дам цялата любов, на която съм способна и дано тя да му даде увереност и сила.                       


Вярно е, че по принцип децата могат да бъдат много жестоки, когато прищевките им не са задоволени и независимо осиновени или не, често нараняват умишлено родителя по най-болезненото място, в знак на протест и несъгласие.Това обаче са откъслечни моменти, съпровождащи битието на всяко семейство, като обикновенно следва съжаление и търсене на заобиколен начин да се умилка и извини за стореното, като все пак не падне по гръб и избегне признанието на жестокостта, която е проявило.Това го е правило всяко дете, неминуемо е.
Смятам не осиновяването е причина за проблемите с детето, а това, че някои родители му отдават прекалено голямо значение, страхуват се от него, чувстват се несигурни и най-важното, нямат самочувствието на родители на детето си.Тогава как искат то да бъде уверено в тях, в любовта им, като те самите не си вярват и се лутат непрекъснато натам-насам, обърквайки го още повече.
Стана адски дълго и спирам, макар да напират още много мисли в главата ми, но се притеснявам, че ще се отегчите и няма да прочетете "фермана" ми. 

Напротив, прочетох го.

Съгласна съм и не съм.
Нямам намерение да се оправдавам пред детето, че не съм го родила. Нямам и намерение да я поощрявам в това да се чувства жертва.
Знам, обаче, че не мога да си затворя очите пред нещо, в което все повече се убеждавам.

В нашето семейство има и още едно дете. Дете на разведени родители. То също носи със себе си болка и обърканост.

И двете деца са обикновени хлапета. Но с малко повече болки за преодоляване и малко повече нужди от внимание.
Това е.

DarZaMen
репликирам, защото ме стреснаха тези две изречения
Нямам намерение да се оправдавам пред детето, че не съм го родила. Нямам и намерение да я поощрявам в това да се чувства жертва.
и се надявам да не са подбудени от поста ми, защото изобщо не съм имала предвид подобно нещо, не го мисля, напротив, отвратително би било ако написаното от мен навежда на подобни емоции.
Надявам се просто аз да съм избързала ненужно с репликата и да не струи описаното от теб от поста ми....

Не, не, спокойно. Просто мои мисли. Имам вредния навик да чета, да си задавам въпроси и да си отговарям.

Някъде към края, пасажа с липсата на сигурност в родителите и усещането им за такива, ме наведоха на това.

Мираетта само с цитати ли ще си комуникираме това че си съгласна с писаноно от някой е добре но изкажи и свое мнение за книгата аз подържам моите две мнения в нея открих много общи неща с нашите преживявания и получих отговори на много въпроси и това че не на всеки може да е полезна и по нея не можеш да гледаш детето си но може да ти помогне в някои ситуации кажи и ти твоето

Мираетта е изтрила една скобичка в повече и затова мнението и е влязло в цитата. Това по-горе е нейното становище.

Момичета, виждам че сте он-лайн и ще ви помоля за нещо, макар извън темата.Вчера случайно разбрах, че една градина, покрай която минавам всеки ден, всъщност е дом за изоставени деца.Облада ме неудържимо желание нещо да направя и да правя в перспектива за тези деца.Какво бих могла да помогна? Да давам омалели дрешки, май е неуместно, тъй като за кого по-напред ще стигнат, пари за жалост в момента не само нямам, но едвам оцеляхме тази година, тъй като водя война със сполетяла ме ужасна несправедливост и докато не приключа не мога да работя......Дали бих могла да помагам например почасово с нещо, да гледам някое болно дете например, да взимам различни дечица за почивните дни, дайте идеи, защото НАИСТИНА нещо искам да направя, да бъда поне отчасти полезна.
Страх ме е от едно-преди години, преди Коледа съпругът ми беше излъган и му пробутаха вместо пуйки /замразени/, по две бройлерчета в пакет.Като качество им нямаше нищо, но нямаха търговски вид и бяха непродаваеми, освен да ги пакетираме като пилета и продадем така.Реших, че е божия намеса и е редно да ги дарим на някой дом.Отидохме в "Ран Босилек", като друг приятел, търговец на конфекция даде голямо количество дънки, да дарим и тях.Директорката ни прие, изслуша, огледа това, което носихме и заяви, че не може да приеме пилетата, защото НЯМАТ ТЪРГОВСКИ ВИД.Онемях, попитах защо и е, но тя не само, че не ме удостои с обяснение, а заяви, че дънките били тъмни, демоде /индиго/ и не иска и тях да приеме.Молих я доста време, не исках нито договори, нито нищо, просто да вземе храната и дрехите и да има какво да се хранят децата месеци напред, също и нови дънки за носене.През това време се появиха разни нахакани лелки и взеха да оглеждат "стоката" и да коментират, пошушукаха и нещо и взеха да разграбват нанякъде.Бившият ми съпруг побесня, развика се /няма да пояснявам/, взе всичко и след известни поздравления към персонала тръгнахме.
Този горчив опит ме плаши и възпира.Имам ли право да позвъня и поискам среща с директорката, да поговорим, да споделя желанието си да бъда полезна и т.н.? Дайте ми акъл, моля ви, но без укори, тъй като съм адски откровенна и с изключително чисти намерения и няма да търпя гавра с чувствата ми.

Мерипопинс защо някой да те укорява напротив ти имаш своето право да решаваш какво да направиш и според мен в това няма нищо което може да предизвика укори спрямо теб не съм ходила досега в такива домове но мисля че можеш да отидеш и да попиташ и да споделиш намеренията си и от отговорите на служителите там ще разбереш какво е най добре да направиш мисля че така е най добре а между другото къде се намира този дом някакви координати можеш ли да дадеш може и някой друг от нас да отиде и да помогне с нещо макар че тези домове които са тук в София са по добре от тези в провинцията това е моето мнение

Mac, пускам библиографията на "Първичната рана" - реших тук, не на лични, за да може и други, които знаят английски и имат еинтерес, да потърсят книгите


REFERENCES

Bettleheim, B. “The Importance of Play”
Bowlby,J. “Attachment and Loss”
Brazelton, T.B. “Prebirth Memories Appear to Have Lasting Effect”
Chamberlain, D. “Babies Remember Birth”
Clothier, F. “The Psychology of the Adopted Child”
Donovan, D. “Healing the Hurt Child”
Erikson, E. “Childhood and Society”
Frantz, G. “Birth’s Cruel Secret”
Greenacre, P. “Trauma, Growth and Personality”
Grossenbacher, F. “Personal Interview”
Kaplan, Silverstein, Benward, “Adoption: The Clinical Issues”
Jung, C. G. “Collected Works”
Kirk, D. “Shared Fate”
Liedloff, J. “The Continuum Concept”
Lifton, B. “Twice Born”
Machtiger, J. “Perilous beginnings: Loss, Abandonment, and Transformation”
Maduro, R “Abandonment and Deintegration of The Primary Self”
Mahler, M. “The Psychological Birth of The Human Infant”
Neumann, E. “The Child”
Nickmann, S. “Losses in Adoption: The Need for Dialogue”
Pearce, J.C. “Magical Child”
Richo, D. “How To Be An Adult”
Scarf, M. “Intimate Partners”
Sorosky, Baran, Pannor “The Adoption Triangle”
Stern, D. “The Interpersonal World of Childhood”
Stone, F. “Adoption and Identity”, “Child Psychiatry and Human Development”
Taichert, L. “Adoption and Children with Learning Problems”, “The Western Journal of Medicine”
Viorst, J. “Necessary Losses”
Wickes, F. “The Inner World of Childhood”
Wieder, H. “Special Problems in the Psychoanalysis of Adopted Children”, “Child Analysis and Therapy”
Winnicott, D. “The Family and Child Development”

А това е литературата, която Нанси Верие препоръчва да бъде прочетена:

SUGGESTED READING

Benzola, E. “Temporary Child: A Foster Care Survivor’s Story”
Blau, E. “Stories of Adoption: Loss and Reunion”
Brodzinsky, Schecter & Henig “Being Adopted”
Carlini, H. “Birth Mother Trauma”
Demuth, C. “Courageous Blessing –Adoptive Parents and The Search”
Estes, C. “women Who Run With The Wolves”
Gediman, J. “Birth Bond”
Gunderson, T. “How To Locate Anyone Anywhere”
Hendrix, H. “Getting The Love You Want”
Herman, J. “Trauma and Recovery”
Jones, M.B. “Birthmothers: Women Who Have Relinquished Babies For Adoption Tell Their Stories”
Lerner, H. “The Dance of Anger”
Lerner, H. “The Dance of Intimacy”
Liedloff, J. “The Continuum Concept”
Lifton, B. “The Journey of The Adopted Self”
Lifton. B. “Lost and Found”
McColm, m. “Adoption Reunions”
Melina, L. “Raising Adopted Children”
Melina, L. & Roszia, S. “The Open Adoption Experience”
Miller, A. “The Drama of The Gifted Child”
Moore, T. “Care of the Soul”
Moses, S, “Dear Mom, I’ve found my birthmother”
Pearce, J. C. “Evolution’s End”
Riben, M. “The Dark Side of Adoption”
Richo, D. “How To Be An Adult”
Schaefer, C. “The Other Mother”
Seligman, M. “Learned Optimism”
Severson, R.W. “Adoption: Charms and Rituals For Healing”
Sexson, L. “Ordinary Sacred”
Sorosky, Barron, Panor “The Adoption Triangle”
Solinger, R. “Wake Up, Little Susie”
Stiffler, L. “Synchronicity and Reunion”
Tavris, C, “Anger”
Verny, T. “The Secret Life of the Unborn Child”
Viorst, J. “Necessary Losses”
Welch, M. “Holding Time”
Zweig, C. “Meeting The Shadow”