Спасение

Ето за това говоря, пълно е със съдници, които гледат от себе си и решават за всеки един човек кога нещо е редно или не, кога е времето или не. Какво помогна този коментар на жена, която може би е в депресия или просто тъжна? И кой каза кога тези въпроси са важнисамо за тийнейджърите? А за какво да мислим ние възрастните - за сметките, за манджата, за инфлацията ли? Винаги мислете преди да пишете коментар дали помагате или просто издигате своето его и величие!

Е, хайде сега. Аз съм домакиня от 3 г. Напълно по свое желание и преценка.
И животът ми е супер динамичен, интересен и забавен. И смятам така да си изживея живота, защото точно в офиса се чувствах изгубила смисъла и пътя.
Та не са нужни обобщения.
А и авторката продължава да не казва нищо, а само лексиконни фрази.

Авторке, струва ми се, че имаш много неотработени травми от детството. Работа над тях трябва, осъзнаването им, осмислянето им, на причините и следствията, промяна на нагласите и преодоляването на вредни такива. Например тази, че споделянето на емоции е слабост.

Може би с баща алкохолик ти се е налагало да си все силната, крила си емоциите, за да не натоварваш допълнително майка си? Заради това си развивала само повърхностни отношения с хората? Може би съпругът ти не те познава добре и не знае, че имаш нужда да ти подаде ръка, защото ти така умело криеш себе си? Отвътре крещиш за помощ, имаш нужда най-накрая някой да се погрижи и за теб и твоите чувства, но отвън стои каменна фасада, която не предполага бушуващия вътре пожар? Хората помагат, когато виждат човек в нужда, но ти години наред си се упражнявала в това да криеш нуждите си. И резултатът е, че държиш хората на разстояние. Ето тук днес, пред непознати хора и анонимно, дори ти е трудно да дефинираш от какво точно се нуждаеш.

Горното са само спекулации, но виждаш как един такъв момент в детството, може да плъзне пипала през целия ти живот. Нещата са комплексни и разплитането им няма да стане с щракване на пръсти, но е напълно постижимо. На тове място бих търсила добър терапевт.

Аз съм на мнение, че животът няма особен смисъл. Смисъл му придаваме ние, в зависимост от това с какво го запълваме и колко удовлетворени и щастливи се чувстваме от това. И той смисълът си е за нас самите и за близките ни. Някакъв глобален смисъл може и да има за човешкия вид като цяло, ма за отделния индивид ... Оплакващите се от пътя, който "им налага" обществото, не си дават сметка колко удобства и комфорт им създава това общество, както и че имат друг избор от "детска градина - училище - университет - работа - ипотека и т.н." - отказват се от облагите на обществото, отиват някъде в дивото, например в Аляска и заживяват "на чисто".
Fever, извинявай, че се закачам за твоя пост, но едно е да си домакиня от 3г, друго е от 23. За да е интересно, да оценяваш и да се наслаждаваш на нещо, трябва да има промени, развитие, разширяване на кръгозора. Да тръгнеш по един път, да извлечеш максимума и като ти доскучае да намериш нов път с нов ентусиазъм. "Домакиня" в твоя случай е доста осъзнат избор, направен за да ти отвори куп нови възможности. Всеки избор, за да се окаже правилен, трябва максимално да се осмисли.
Ще си позволя един аматьорски разбор на думите на авторката.
"Не знам какво очаквам" - хубаво е да си формулираш сама за себе си какво очакваш ... като започнеш от темата във форума и стигнеш до живота като цяло. Формулирайки някаква цел, става доста лесно да отсееш правилните думи и действия, водещи към постигането ѝ. Както и да видиш пътищата, по които не стиgаш до никъде.
Предполагаемо очакване "някой ме е попитал 'как си наистина?'". Нужно ли е някой друг да те пита? Отговори си сама как си, ама не да се вкарваш в определения като "жалка". Първо изясни за себе си как си, какво те тревожи, защо се чувстваш така. После сподели с някого. Не може край теб да няма нито един човек, когото го интересува. А и да няма - започни от самата себе си.
"Не мога да назова точния си проблем"- опитай се да го назовеш. Възможно е да го откриеш. Възможно е да откриеш, че нямаш проблем всъщност и да ти олекне. Възможно е да осъзнаеш колко нерационално се чувстваш и да започнеш да се чувстваш по-добре. Себепознание трябва в този живот, иначе си оставаме безпомощни малки деца, вечно емоционално зависими от околните.
Независимо колко дълго сте с някого, той с нищо не ти е длъжен. Той е твой избор. Поведението ти, фактът дали те познава, също са твой пропуск или заслуга. Никой не бива да се стреми да чете чужди мисли, защото има голяма вероятност да сгреши. Затова, ако имаш нужда от нещо, просто си го поискай. Защо си станала невидима? Коя е мисълта, с която лягаш и ставаш?
Звучиш като в депресия. Ако е това - няма да се оправи самО. Споделянето трябва да стане със специалист, защото приятелите, роднините и съпрузите не знаят как да реагират и могат в опит да помогнат, всъщност да влошат нещата с някое изказване.
Хубавата новина е, че с много хора се случва. Не изглежда да има нещо страшно и фатално в твоя живот. Тези състояния са преодолими, а от тях се излиза по-мъдър и осъзнат. Така че и да не ти се вярва, ти предстои крачка напред.

Разбирам как се чувстваш, но не дотам добрата новина е, че нищо и никой не биха те накарали да се чувстваш по-добре. Това е само в твоята власт. Травмите от детството остават доживот. Винаги има гласче, което остава и се обажда.
Може да има периоди, когато се чувстваш освободена. Но не траят дълго. Има хора хронично депресирани.
Цитат (от Ч.Чаплин) - Пълното щастие е нещо много близко до тъгата.

Самотница, спасение, изповед? Усещаш ли как звучиш още от първия ред на първата публикация?

Какви отношения и приятелства имат хората, които живеят твоя мечтан живот (такъв, какъвто си го представяш)? Та нали и те като се приберат от кръчмата, планината или където са ходили с тези приятели, затварят вратата на дома си и са сами със себе си или с половинката си? И мислиш ли, че те, макар и заобиколени от някакъв приятелски кръг, нямат твоите терзания? Или ги имат, но ги потискат дори и пред себе си, или просто не говорят за тях, но си ги преживяват, или са ги отработили вече. Или просто са темерути и не им пука.

Мисълта ми е, че от другата страна тревата често изглежда по-зелена, но това не значи непременно, че винаги е такава. Научи се да бъдеш сама, без да се чувстваш самотна, и ще цъфнеш. За целта обаче трябва да си бъдеш отлична компания сама на себе си. Такава ли си? Връщам те обратно към началото: самотница, спасение, изповед. Тая мелодрама ли искаш в приятелския си кръг (тук имам предвид теб самата като приятелка на себе си)?

Поговори с психолог. Ще ти даде друга гледна точка, от която, струва ми се, имаш нужда, за да се измъкнеш от блато, в което сама ще затънеш още повече, понеже ми се струва, че циклиш.

Как се държи мъжът ти с тебе? Интересува ли се от теб? Можеш ли да споделиш с него? Ще те разбере ли? Обръща ли ти внимание?

Ами да, за каквото мислим всички. Няма никакво величие в това, а приземяване.

Замисляйки се върху темата на авторката стигам до извода, че тя е емоционално незряла и неориентирана. С баща алкохолик едва ли някой е имал време да си говори с нея, да я учи да разпознава емоциите си...
   И на мен ми звучи като депресирана, имаща нужда от специалист.
   Много сме минали по този път - дали с антидепресанти, дали само с разговори. задавали сме си тези въпроси и не сме виждали смисъла на всичко.
   Най-хубавото е, когато навреме потърсиш и намериш помощ. Защото нещата не минават от само себе си, а се натрупват, задълбочават и колкото повече се отлага, толкова по-продължителна е терапията.
   Но след тази терапия се опознаваш, научаваш се да живееш с човека, който си. Приемаш се, а  не чакаш другите да те приемат. И тогава вече започваш да се интересуваш и от света около теб.

Ох,ох, доживях да чуя човек с моите мисли. Точно днес за пореден път говорих с мъжа ми за това. И всеки път му казвам, до последния си дъх няма да разбера за какво е всичкото това, четох, гледах, мислих..нямам отговор. Всичко е толкова трудно за човека, от момента на раждане започват мъките и болките. И все пак този живот продължава. А може би Самотница е осъзната? Аз се чувствам като нея. Депресия или реалист? Не знам.

Според една странна за мен теория чистилището било тук, на този свят. Бебетата се раждали с плач, защото душата знаела какво я чака

Според мен си депресивна. Аз самата съм такава. По празниците, почти всеки човек си прави равносметка. Да си самотен сред семейството си, също не е прецедент.При мен помагат две неща: постоянна / физическа/ заетост с нещо и психиатър. Миналата година изкарах празниците тревожна, депресирана и тъжна. Година по късно съм фурия и не смея да се отпусна за миг. Украсявам, чистя, подреждам, изхвърлям ненужни неща, прочиствам мозъка си от негативизъм. Пиши ми лс, ако все пак осъзнаваш, че при теб проблемът е психически.

Щом осъзнаваш ясно проблема, то той в известна степен вече решен.

Няма формула за излизане от дупката. Знам само, че трябва да е с любов към себе си. Ако любов дойде и от другаде, давай и вземай без страх. Да си сам сред хората, които обичаш, е кофти тръпка.

А всъщност трябва да бъдеш важна за себе си, а не за други, пък било то и децата. Така ги натоварваш с очаквания и със себе си, а не да има взаимност на следващ етап. А човекът, с който си, сигурно също не е важен за теб, от начина, по който го представяш. Та сигурно затова и той така се държи. И да, мъжете предпочитат да им казваш какво ти е, вместо да очакваш да те усещат. Авторката звучи като в депресия или като човек, който не иска да търси и да върви напред, а държи на своето. Да потърси път към себе си и към хората! Весели празници!

Не си слаба. Спокойно! Това е временно състояние. На всеки се случва и то без да го иска. Идентифицирай за себе си какво ти липсва и се бори да го постигнеш. Ако не можеш, не е срамно да се обърнеш към психолог. Никой няма да разбере, а той може да ти помогне да проясниш мислите си. Успех!