За хората, които нямат приятели

     Ооо и аз като казвах на някой приятел, че не ме  беше търсил дълго време и от колко време точно, въобще не се впечатлявал. Дори ми беше казвал, че не беше усетил колко бързо минало време. Дори ми беше казвал, че доста бях преувеличавала с времето и много бях дребнава.

    Въобще не търсете вината в себе си, че сте провеждали дълги разговори и сте й досадили. Няма такова нещо. Когато на един човек му е приятно от един човек, той желае непрекъснато да провежда със своя приятел такива разговори. Дори не усеща кога са говорили 1 час по телефона.

Не знам, може би съм твърде крайна в отношенията си с другите.
Тук е моментът да спомена нещо: преди време по-същия начин ме търсеше моя позната. Споделяше ми лични неща, бях в течение, давах съвети, изслушвах. Почти не споделях с нея. След време, тя си намери мъж и се радват на детенце. Вече ме търси само по поводи, а нейните лични празници аз забравям. Признавам, че не ми беше досадно, но не беше двустранно приятелството ни.
Аз съм в положението на тази жена спрямо моята приятелка. И направих интуитивно това, което и тя - дистанцирах се. И май не ми липсва точно тя, а някой слушател.
Може би трябва да си водя дневник...

дори интровертите като типажи, в някаква степен се нуждаят от комуникация с други хора. Това е нормално. Не трябва никой да се обвинява, че е досадил на друг или е отнел повече време и т.н. Макар че, аз си пазя личното пространство и не завързвам случайни комуникации с хора, които от пръв поглед е видно че, нямаме нищо общо с "цената на всичко". Все пак, когато излезем с приятели с които ни е приятно да разговаряме, се чувствам много добре. Предполагам и при другите е така. Някои хора пренебрегват другите, защото са "зациклили" в собствен кръг от проблеми, жителски ситуации и т.н., не винаги всичко е, защото ни пренебрегват. Но, ако това е тенденция, тогава трябва да се запитаме дали приятелството е двустранно.При всички случаи не мисля че, има виновен. Просто някой с някой не си е паснал. Продължаваме и ще има други контакти.

Имам 4-5 близки приятелки. От онези, с които не говоря години наред, но съберем ли се, все едно вчера сме били заедно за последно. Дели ни и чисто физическа дистанция, но това не ми е важно. Знам, че винаги мога да им се обадя и да поговорим.
През годините минахме през много "приятели". Да, за маса, за почивки, за готини емоции- винаги насреща. Но споделиш ли, че си в беда, и не дай боже имаш нужда от помощ, вратичките се хлопват тихомълком. ММ има един- единствен приятел, от детството, заедно са във всичко. Дали ми липсват приятели? Като се замисля- не. Самотата е пристрастяваща, да, въпреки че аз съм изключително екстровертен тип. Вероятно се променям с възрастта и опита.

Не знам такива хора, с които не сте се виждали години доколко могат да се нарекат приятели.

преди време имахме едни приятели, които ние считахме за такива, но явно те нас -не. Ами, известно време ги търсихме, все ние бяхме инициаторите да се видим, харесвах ги, обичах да разговаряме с тях, имах много високо мнение за тях. Обаче, като не става нещо-не става. Вече не ги търсиме и те нас -също.Уморих се.Ако се сетят за нас - супер, ние сме насреща, но ако не.... няма значение.

Точно! Умора, примиряване и донякъде обида, макар че не трябва да я има. Аз явно трудно приемам, че не е задължително приятелските чувства да са двустранни.

Не е важно ти да ги знаеш, достатъчно е, че аз си ги знам. Очевидно не знаеш за какво говоря, защото нямаш точно такива приятели около себе си. От 30 години сме заедно, разстояние или време не ни е разделило досега, надявам се да не се случи.

Да... Нещо като умора е. И аз бях така. И се уморих да търся хора, които не ме търсят или го правят само ако им трябва услуга. Стесних кръга на контактите до минимум и не чакам и не търся нищо. Напразните очаквания са лошо нещо.

За хората, които те търсят само за забавления, излизания и позитивни емоции, в английския си има понятие - fair weather friends - приятели за хубави дни. Те много бързо изчезват, когато има някакъв проблем.  Една моя приятелка го разбра по трудния начин на млада възраст, когато баща й се разболя с много тежка диагноза и тя нямаше нито време, нито желание за излизания. Иначе голямо слънчице и душата на компанията, в онзи момент почти никой от многобройните и приятели не й се обаждаше да я чуе как е дори, някои открито я избягваха, не им беше приятно да пият кафе в клиниката, където тя се подвизаваше постоянно. Но позитивът за нея беше, че разбра кои са приятелите й, хората, на които може да разчита. Та “приятели” много, истинските такива често се броят на пръсти.

     Много добре сте написали и двете. Точно това изпитах и аз - умора. Умора да търся хората, а те дори не се сещат да ме търсят. Умората да се заблуждавам, че отсрещната страна също ме приема като негов приятел. Уморих се да оправдавам хората. Уморих се да не бъда разбрана и да не получавам подкрепа в най-трудните ми моменти. Уморих се да се омаловажавам себе си. Уморих се да очаквам нещо нереално. Затова престанах да търся, който и да е. Обаждам се на две много близки роднини и това е.

Когато изпаднах в труден момент се обадих на близка приятелка за съдействие, държа се дръпнато и студено.Спрях до я търся.Видяхме се 1, но не беше като преди, тя едва говореше, аз общи неща.
Честиних й имения ден, а тя ми каза: " учуди ме, че писа"
Казах й : "уважавам те, затова те поздравих.Приьтелството не е само ха хо хи хи, кафенца, магазинчета
Тя: " хората се отдалечавали, дори и в семейството"
От тогава никакви контакти.
За мен истински приятели няма.Просто има такива, с които ти е по добре и се виждате на кафе,
обаче с всеки трябва да внимаваш какво говориш....
Да бъдеш "нащрек"

    И аз съм на мнение, че няма истински приятели и наистина трябва да внимаваме какво говорим пред някого.

Наскоро четох едни много хубави разсъждения по темата. Няма как приятелствата след ученически/студентски години да се сравняват с тези преди тях. И това, че някой не се отнася с теб така, както ти искаш, не го прави лош приятел, означава, че той вижда отношенията по друг начин. Както с връзките.

Друго на ръка е, че хората са станали супер затворени последните години. Особено двойките.

Две години ми отне за да преодолея пропастта в отношенията и  липсата на съпричастност в най-трудните ми мигове. Много плаках, обвинявах се, търсех причината в себе си, но накрая осъзнах, че просто бях заменена с по-удобна приятелка, която живее в същия вход. 20 и кусур години приятелство, много споделени красиви преживания и много пъти оказвана помощ от наша страна бяха зачеркнати, дотолкова ,че вече два месеца не сме се чули дори по телефона, а живеем през две пресечки. Преди говорехме с часове всеки ден, споделяхме всичко...Бяхме непрекъснато заедно, пътувахме, излизахме. Но когато аз се разболях и имах нужда от приятелско рамо да се опра, да плача, да получа подкрепя, тя просто спря да вдига телефона, да си намира повод да не се видим и ... Наистина много страдах за това приятелство, много....Аз винаги съм била до нея в трудните моменти и то искрено... А новата и дружка дори не отиде на погребенията на родителите на съпруга и, защото не понасяла такива неща. Сега вече стигнах до етап, когато не ми трепва сърцето, не се разтрепервам когато мисля за нея. Да, имам близка на която мога да споделя всичко, имам майка ми, която е най-истинската ми подкрепа, съпруга и дъщеря ми. Те са безкористни в отношенията ни. Имам и няколко много близки колежки, които са ми приятелки, но никога няма да бъдат най, най. Но засега ми стига. По/добре, отколкото да се хабя за фалшиви приятелства. Имаме няколко приятелски семейства, с които ходим на почивка и излизаме вечер понякога, но както се казва, и те са само за маса.Когато трябваше да се дари кръв за мен, знаете ли кой дари? Колеги на мъжа ми и шестима непознати... Всички "приятели" се оказаха хипертоници или не знам си какво още. А мъжът ми е да дарявал за тях, за родителите на бившата ми най добра .
Да ви кажа честно, олекна  ми.