За хората, които нямат приятели

Някога се измъчвах и самосъжалявах, че нямам и аз приятели като другите хора. Бях наивна да си мисля, че има приятелство като по филмите. От известно време не ми пука както преди. Пак ми е кофти понякога, но започнах все повече да съм си самодостатъчна. Неслучайно е казано, Адът са другите. Като гледам и слушам колко драми между хората има по света, ми се изпарява всякакво желание за "приятели", още повече много такива. На мнение съм, че именно тези, смятащи, че са заобиколени от приятели, често се оказват сами.
Признавам без бой, не би ми харесало да ме събуди някой в три през нощта да ми реве, че го зарязало гаджето. Просто не съм и аз такъв тип човек, че да скокна да хукна веднага нанякъде посред нощ. Освен ако не е голяма спешност, разбира се, и е заложен човешки живот.

Обикновено човек като е на зор, подкрепа идва от бегли познати или дори от непознати - това показва и моят опит. Или както шеговито казва ММ - "от фейсбука на жена ми" (той няма, а и като цяло е интроверт). Аз съм свикнала и не приписвам особени очаквания на хора, които гравитират в по-близкия ми кръг, защото знам, че това носи главно разочарования. Ценя човечността, независимо откъде идва и имаме ли минало с човека, който я е проявил.
Животът ми е такъв, че съм обградена с много хора (от пандемията насам доста по-малко, отколкото преди, но пак), контактите ми с които са повече повърхностни. Но те запълват нуждите от общуване извън семейството, че и отгоре.
Имала съм сърдечни приятелства (не много), с бурни съвместни преживявания и целонощно споделяне на най-съкровени неща, но те останаха в сингъл годините на безгрижие и много свободно време. Колкото по-заети, уморени и възрастни ставаме, толкова по-малко ресурс за такива неща. И ми се струва напълно нормално това.

А успявате ли да създавате нови приятелства? И имате ли групи от приятели, както например по сериалите “Приятели”, “Сексът и градът и други”?

Две неща са ми интересни. Дали през последните 20-25г сме станали по-големи материалисти, по-забързани, за да изпълним материалистичните си желания и просто предпочитаме мимолетните и повърхностни познанства, отколкото духовни връзки, които могат да бъдат и изцеждащи?

И второ, има ли въобще смисъл, да натоварваме някой, който ни е близък, но не е семейство, с разни трудни и нелицеприятни разговори? Всичко в днешно време е аутсорсвано, от стоки, произведени в Китай, до бившата приятелска функция, сега поета от …психолог, психоаналитик и пр.. Пък и по-добре така. На психоаналитика му се плаща да слуша чуждите болежки и да напътства със съвети. На анализирания, по му се слуша някой безпристрастен, спец по менталното здраве и знаещ как да реагира на трудните теми, отколкото приятел, който винаги ще е леко пристрастен със съветите си. За всичко останало се грижи семейството.

Факт! Преди години ни сполетя нещастие, имахме нужда точно в определен момент малко чисто физическа сила. Имахме много приятели, мислех, че винаги ще съберем група от 5-6 мъже за два часа работа. Е.... Всички се оказаха супер заети за определената дата, други бяха болни, трети изобщо дори не отказаха на молбата. Какво беше изумлението ми, когато хора, наистина познати от години, но съвсем не в близък приятелски кръг, сами организираха помощта! Точно в този момент окапаха огромна част от "приятелите" ни.

аз си мисля, че самите хора се променихме. Рядко в днешно време се приема съвет от равен на нас било то и приятел. Другояче се гледа на съвет от "специалист", а и като ти е безплатен съвета не си даваш много зор да го следваш.

Аз пък мисля, че ставам още по-зла. Мисля, че и преди съм била проклета и зла, и затова останах съвсем сама.

    И аз така мислих като вас, че ставам много зла и проклета, но не е така. Просто повечето от хората са самите те злобни, завистливи, егоцентрични, лицемерни и себични същества.

Лицемерно е да казваме “аз съм си добре, хората са станали проклети”. Ми не, всички сме такива в една или друга степен. Първо погледнете себе си и си признайте собствените грешки, след това хвърляйте камъни.

Категорично да на първия въпрос, ierldan.

Миналата година преживях две големи загуби и оттогава приятелския ми кръг намаля драстично. И аз се отдръпнах от разни хора, не ме влечаха празните разговири дълго време.

По едно време се чудих защо никой не ме пита как съм.. В един момент осъзнах, че повечето хора бягат от сериозните разговори, не искат да се напрягат.

Срещнах нови хора, с която деля общи инстереси, и получих помощ от почти непознати. Отделно спрях да си разпилявам свободното време и предпочитам да видя 3 пъти на седмица близък човек, отколкото 3-ма различни познати.

Това е нормално донякъде, не само защото сте се развили във времето и зейва един вид пропаст, особено ако приятелите ви не са се развили с подобен темп. Но по пътя на израстването, устремени в него, вероятно не ви е оставало време и енергия за приятелите, логично е и те да се отдръпнат.

Не бих го приемала лично. Всеки реагира различно на траура или болестта. В сходна ситуация при мен част от приятелите ми проявиха голяма топлота и съпричастност, бяха на разположение и действително съм говорила с тях. Други бяха по-сдържани, а един директно ми показа студено рамо, нито един единствен път не каза нещо, все едно нищо не се е случило. Странно ми беше поведението му тогава, защото е добър и внимателен човек, но явно за свръхемоционална натура като него е било прекалено натоварване да се занимава с моя траур. При една приятелка с болен на смъртно легло баща някои от нейните приятели директно избягваха всякакъв контакт с нея. Не всеки умее да се справи с емоциите за себе си и да бъде подкрепа на някого.

Абсолютно - съгласна с горното мнение. И аз знам хора които избягват напълно тежки теми и не знаят как да реагират на тъжни сутиации като смърт на близък, затова просто предпочитат да не разговарят с човека, който е преживял/ преживява такъв ужасен момент.

Аз също имах доста разочароващо и неприятно преживяване, случайно видах един приятел, от детството, не сме се виждали и не сме поддържали връзка над 10 години. намерих го в инстаграм, събрах сили да му пиша /аз съм интровертна и асоциална душа и ми е адски трудно да се свързвам с хора, особено в такава ситуация, когато не знаеш кой как се е променил и какъв човек е в момента ,затова ми струваше доста усилия дори да пиша изобщо цялата ситуация е супер странна и не искам да изглеждам като пълен психопат/, оказа се че и той ме помни и ме е познал - въпреки че никой нищо не каза на момента и двамата мълчахме като пънове. Това се случи лятото. не си писахме много, разбираемо за хора които не са си писали и не са се виждали толкова дълго време. Преди повече от месец реших, че е добра идея да проява смелост и да предложа да се видим, живеем в един град и ей така.. за доброто старо време, дотук добре той каза че ще измислим нещо, но в момента е доста зает и затова ще ми пише отново за повече подробности и конкретно място дата час. Но стаана въпрос, че той не пие, аз му изказах одобрението си и възхищението си, тъй като имах труден и дълъг период, в който имах проблем с алкохола и го споменах, без да се замислям, без съм досадна и без да навлизам в подробности...  Ами познайте- след това той не ми писа никога повече.

Човек се променя с годините сьответно и другите хора сьщо. Е, има някой, който си живеят в миналото и живота си минава покрай тях. Останаха ми малко близки приятели, но вече и аз не искам нови. В момента имам доста колеги и познати, който виждам, че искат близьк контакт, но вече аз не искам.  Винаги, когато сьм имала трудни моменти сьм се стремяла да не обременявам хората около мен. Много непознати хора са ми помагали като на близьк роднина заради това и аз помагам, когато мога.

Вярвам в тезата, че няма приятели, а моментни интереси...