П.С. Прочетох всички мнения, някои бяха ценни, повечето даващи оценки на мен и съпруга ми какви сме били, от което няма смисъл. Нямам нужда да ме оценяват каква съм, дали е ок това, помолих за съвет, какво бихте направили вие, или сте правили, ако сте били в такава ситуация или имате опит.
Благодаря на всички, които ми дадоха съвет
Бях подготвила този пост за онлайн консултация с психиатър. Но реших че истинските жени ще ми дадат по-реално мнение и помощ.
Живея със своя партньор отдавна (на 37г съм) заедно работихме, така се запознахме , после имахме фирма, той беше (все още е) моят идол, всичко знае, научи ме на всичко , показваше ми всичко, разбира от всичко, адски умен, стабилен, властен, стратег. Като човек , партньор е нежен,, изключително интересен събеседник, можем да говорим с часове, никога не ми с скучно с него, невероятно чувство за хумор. Мъж-мечта.Имахме 1 сериозна криза преди 5 години, бяхме се отдалечили много, но минахме през това, бавно и трудно, разговаряйки, аз оцених него и че не е даденост, той оцени мен, след това животът ни любовта ни станаха приказка.
В момента сме материално много добре, аз движа изцяло нашия бизнес, той не работи,защото му откриха сериозна болест преди 4 години, която лекуваме с хиляди всеки месец,но не се оправя. Междувременно се появи сина ни. Когато осъзнато решихме че сме готови за бебе опитвахме 2 години, но нищо не се получи, ходихме по клиники, щерев, казаха инвитро, иначе няма шанс. Съпругът ми се разболя и решихме че това е съдба и може би не трябва да имаме деца, и ако стане, стане. И то стана, за изненада за всички.
След като малкия се роди, нормално като при всички - напрежение, партньора ми много се включваше и ми помагаше,заедно с бабите,защото аз трябваше да работя. Става в 5 да му прави закуска, готви му всеки ден за да яде прясна храна, успокоява го , когато е ядосан. Детето е разглезено, макс обгрижвано, леко асоциално, по цял ден е с възрастни, и обожава баща си.Нямам нищо против това.
До тук всичко е Ок. Даже го обичам повече заради тази му пълна отдаденост за детето. Но все повече се караме. Имаме всичко - себе си, любовта си, страхотен (много чест, когато сме в добри отношения по 3-4 пъти седмично) секс, дете, уютна къща, спокойствие, просперитет, свободно време и възможност да правим всичко , но постоянно се караме. И двамата сме адски инати , особено той и когато се скараме, винаги е за някаква глупост ( последния път беше че на детската площадка падна пред мен, и аз не съм го гледала, и аз му казах и че при него е падал, но аз не го обвинявам, децата падат) и не си говорим със седмици, разминаваме се като непознати, и ако аз не направя жест за сдобряване, той ще продължи така до безкрай. Това ме изморява, , хората дават мило и драго за нещата които имаме, а ние все се караме и дърлим за глупости, изнервям се, вместо да се наслаждаваме на това, което имаме ние пропиляваме живота си. Не мога да разбера защо запалваме от всяка по небрежна реплика , дали не са по дълбоки скрити проблеми, мрази ли ме че само аз работя, аз ли го мразя за това, незнам какъв е проблема.Иначе дори и да сме скарани всеки се грижи за другия, прави ми кафето с френската преса ,аз му оправям леглото...
Нуждая се от съвет преувеличвам ли, преекспонирам ли.... Как да се справя със ситуацията? Опитвам се да се въздържам, да не избухвам, но не мога, провокира ме, доста съм избухлива и след това - мълчание. И така, по 3-4 дни всичко е приказка и по цели седмици мълчание.Аз съм човек, свикнал да се налага и всички да изпълняват каквото кажа и не мога някак безропотно да приемам нападки, опитвам се да си мълча не става. Така че не става -пробвах. Всичките ни каранци са за глупости, кой какво е казал, малко тийнеджърски звучи, знам, но истината че е адски неприятно и незнам как да постъпя.
Благодаря на всички, които ми дадоха съвет
Бях подготвила този пост за онлайн консултация с психиатър. Но реших че истинските жени ще ми дадат по-реално мнение и помощ.
Живея със своя партньор отдавна (на 37г съм) заедно работихме, така се запознахме , после имахме фирма, той беше (все още е) моят идол, всичко знае, научи ме на всичко , показваше ми всичко, разбира от всичко, адски умен, стабилен, властен, стратег. Като човек , партньор е нежен,, изключително интересен събеседник, можем да говорим с часове, никога не ми с скучно с него, невероятно чувство за хумор. Мъж-мечта.Имахме 1 сериозна криза преди 5 години, бяхме се отдалечили много, но минахме през това, бавно и трудно, разговаряйки, аз оцених него и че не е даденост, той оцени мен, след това животът ни любовта ни станаха приказка.
В момента сме материално много добре, аз движа изцяло нашия бизнес, той не работи,защото му откриха сериозна болест преди 4 години, която лекуваме с хиляди всеки месец,но не се оправя. Междувременно се появи сина ни. Когато осъзнато решихме че сме готови за бебе опитвахме 2 години, но нищо не се получи, ходихме по клиники, щерев, казаха инвитро, иначе няма шанс. Съпругът ми се разболя и решихме че това е съдба и може би не трябва да имаме деца, и ако стане, стане. И то стана, за изненада за всички.
След като малкия се роди, нормално като при всички - напрежение, партньора ми много се включваше и ми помагаше,заедно с бабите,защото аз трябваше да работя. Става в 5 да му прави закуска, готви му всеки ден за да яде прясна храна, успокоява го , когато е ядосан. Детето е разглезено, макс обгрижвано, леко асоциално, по цял ден е с възрастни, и обожава баща си.Нямам нищо против това.
До тук всичко е Ок. Даже го обичам повече заради тази му пълна отдаденост за детето. Но все повече се караме. Имаме всичко - себе си, любовта си, страхотен (много чест, когато сме в добри отношения по 3-4 пъти седмично) секс, дете, уютна къща, спокойствие, просперитет, свободно време и възможност да правим всичко , но постоянно се караме. И двамата сме адски инати , особено той и когато се скараме, винаги е за някаква глупост ( последния път беше че на детската площадка падна пред мен, и аз не съм го гледала, и аз му казах и че при него е падал, но аз не го обвинявам, децата падат) и не си говорим със седмици, разминаваме се като непознати, и ако аз не направя жест за сдобряване, той ще продължи така до безкрай. Това ме изморява, , хората дават мило и драго за нещата които имаме, а ние все се караме и дърлим за глупости, изнервям се, вместо да се наслаждаваме на това, което имаме ние пропиляваме живота си. Не мога да разбера защо запалваме от всяка по небрежна реплика , дали не са по дълбоки скрити проблеми, мрази ли ме че само аз работя, аз ли го мразя за това, незнам какъв е проблема.Иначе дори и да сме скарани всеки се грижи за другия, прави ми кафето с френската преса ,аз му оправям леглото...
Нуждая се от съвет преувеличвам ли, преекспонирам ли.... Как да се справя със ситуацията? Опитвам се да се въздържам, да не избухвам, но не мога, провокира ме, доста съм избухлива и след това - мълчание. И така, по 3-4 дни всичко е приказка и по цели седмици мълчание.Аз съм човек, свикнал да се налага и всички да изпълняват каквото кажа и не мога някак безропотно да приемам нападки, опитвам се да си мълча не става. Така че не става -пробвах. Всичките ни каранци са за глупости, кой какво е казал, малко тийнеджърски звучи, знам, но истината че е адски неприятно и незнам как да постъпя.
