Да се разделим или да остана, как да постъпя?

Мда, млада си за такива стъпки.
Обаче въпреки това, е добре да се мисли предварително и да разиграеш в главата си различни "сценарии", след това да действаш.
Живели сте /мисля каза 2 години/ под наем. За този период всичко е било наред.
Ипотеката е с твое съгласие, никой не те е принуждавал.
След като обаче си осъзнала сериозността на нещата, изведнъж се стряскаш.
Тук като че ли виждам намесата на някой "приятелки", така ли е?
Доста хора изпадат в разни депресивни състояния около празниците. Може и на това да се дължи.
Съветвам те да посетиш психолог. И то не еднократно, а да проведеш терапия за определено време. Надявам се да попаднеш на точния и да ти помогне да осъзнаеш от къде наистина идва проблема.
Успех!

На пръв поглед мога да те определя като глезла. Имаш грижовни родители, добър приятел и спокоен живот. Тези родители, колкото и да се стараят, не могат да ти дадат всичко на тепсия. С приятеля си живееш на семейни начала на квартира и изведнъж перспективата да имате нещо свое те обърква. До тук с материалната страна на нещата.

От друга страна виждам човек, който цял живот се съобразявал с другите. Важно ти е да отвръщаш на доброто с добро и не умееш да казваш НЕ. Всички сме преминали през това. Факт е, че родителите винаги ни мислят доброто, но докато някой друг мисли вместо нас, животът ни се изплъзва от ръцете. Помисли кой режисира живота ти сега; след колко семейни разговори взе решението за ипотеката; дълго ли трябваше да те убеждават, че това е единственото правилно решение; защо да плащаш квартира е по-спокойно от плащането на ипотека (квартирата - парите потъват; ипотека - парите остават при вас; да не би чувството, че си свободен да си тръгнеш, когато пожелаеш, да надделява над сигурността с ангажименти); обичаш ли този човек и защо си мечтаеш да си влюбена отново; кой ще плаща за привидната ти независимост, в която ще изпаднеш след раздялата; готова ли си да обитаваш отново детската си стая и да кършиш пръсти заради нови неподозирани емоции или ще продължиш да си плащаш сама квартирата и разходите; докога ще бъдеш детето на мама и тате. На 22 си за бога!

Поредната, приела сърбела за любов, а след като "любовта" си отишла, се чуди как да оправи батака, който е сътворила... Съвет?  Ами, има една приказка, мнооооого актуална за такива госпожици (и господа) :"Сто пъти мерИ, веднъж режИ! ".

Тук и родителите са виновни. Ако бащата като съдлъжник е ипотекирал свой личен имот.
Не е толкова просто с ипотеката. Права е авторката да се паникьосва.
А тя си е права за себе си - ако сега не си поживее, кога.
Спряла е да го обича и край с тази връзка, какъвто и да е той.

Точно така се чувствам, като “глезла”, която има всичко, а сама разрушава живота си. Като се замисля, че с този човек имаме жилище, той е добър и ме обича, ако оставя нещата така ще имам семейството, за което всички мечтаят. Имам родители, които ме обичат и се грижат за мене.
Но от друга страна, защо ми е това привидно перфектно семейство като аз самата не се чувствам добре? Искам да правя всички щастливи около мене, добре осъзнавам какво ще стане, ако взема такова решение, от там идва и този вътрешен конфликт, който изпитвам ... искам да правя каквото “искам”, а същевременно и каквото “трябва”, не знам как успях да объркам толкова мислите и чувствата си, как да ги променя ...
Решението за ипотеката взехме след дълги разговори и мислене от моя страна, имах колебания и тогава, но относно как ще се справим със заем и дали е уместно да започвам живота така?
Понеже съм студентка все още и нямам сигурен доход, ако се разделим родителите ми ще продължат да ме издържат, няма да се върна в “детската си стая” буквално, но да те ще се грижат все още за мене. Не мога да мечтая за пълна самостоятелност на този етап, което допълнително ме плаши, защото макар и свободна пак ще съм “ограничена” по някакъв начин. Определено още се чувствам “дете”, а решенията, които взех въобще не са детски и са доста сериозни. Но не мисля, че в това е проблема, а че трябва да взема решение без да губя повече времето на всички около мене и да ги натоварвам с това, че постоянно съм тъжна, а не знам какво искам и какво трябва да направя. Иска ми се да не действам импулсивно, да овладея емоциите си, но на думи е лесно, а когато трябва да кажа нещо категорично - не мога ...

Мисля, че са ти се случили нормални етапи от живота на възрастен, мъничко по-рано. Подредил се е животът ти и всъщност освен твоята несигурност друг проблем няма (освен гостуването на родителите).
Не казвай нищо категорично още. Признай пред себе си какво те тормози, аз си тръгнах от подреден живот защото вече не общувахме, нямахме общи теми, просто живеехме по-навик. Дали не си усетила нещо такова? Да си призная пред себе си какво ме натъжава беше най-трудно, помисли си, формулирай какво те вади от релси. Според мен това не е ипотеката, а нещо в общуването ви, нещо ти липсва или имаш свои виждания, които не се случват и това те вади от равновесие. Помисли и за себе си изясни нещата, не занимавай околните докато не си наясно.

Имаш право да бъдеш щастлива. Млада си, животът е пред теб. Никой не очаква да се заточиш с някого на 22 и да останеш цял живот с него. Не обичай по навик 😉 Всеки има право на щастие, и двамата ще откриете своето.

"ще имам семейството, за което всички мечтаят". Не, никой не мечтае за такова семейство, когато всъщност му е време за купони и свобода като при теб

Много ми е странна цялата история. Казвам го и защото имам дъщеря на почти същата възраст. Не е време за ипотеки и съвместно съжителство. Други стремежи са приоритетни за тази възраст. Ама след като авторката дълго е обмисляла, сега трябва и да си поема отговорността. Та те така, ще знае за следващия път.

Може би не съм се изразила достатъчно ясно. Извинявам се, за което. В нейното положение имам предвид, в главата ми са били много пъти подобни мисли за раздяла, каквито в момента тя има,особено ндо 25г.Нормално е до някъде, млади сме кръвта ни ври и кипи както се казва, бързаме, правим грешки, лесно се заблуждаваме и меним мнението си...

И това не е вярно.
Хората са различни- какво пречи на купоните да ходят заедно, както са го правили досега- 3 години?
Единствено липсата на чувства.

Предполагам, че като е хукнала на 18 да живее с гаджето, родителите ѝ са се опитали да я спрат, но безуспешно....

Нямаш ли работа, лекции? Че, по цял ден си стоиш вкъщи и плачеш.. това може да е много опасно, сам с толкова свободно време си е предпоставка за депресия Имаш твърде много време да мислиш, но от друга страна, щом така усещаш нещата и не си сигурна дали това е живота, който искаш, ще те разочаровам, но най - вероятно е така. Той е по - голям от теб предполагам? Едва ли не го обичаш, но не го обичаш, по начина, по който трябва. Просто една голяма част от съзнателния ти живот е с него, помагал ти е, добър човек е, страхотен е, грижовен е ... ала - бала, привързана си. Ама, не е твоя човек и ти го усещаш. Тръгни си. Аз така направих. Че и 4 години беше връзката ми, че и аз съм на 22. И моят човек беше и все още е прекрасен, но  и двамата се измъчвахме така. Той иска семейство и деца.. аз искам да се развивам, да пътувам, да уча, да живея.. Ами, не става, все някой трябва да направи жертвата да е нещастен. Защо? .. Само голяма простотия е ипотеката, там не знам как ще се оправяш. Има и друг вариант, може просто да си изпаднала в момент на съмнение, опитай се да поговориш с него, във всяка връзка има разни кризи. Ако, пък греша и го обичаш и той е твоя човек, може би ще съжаляваш. Изчакай известно време, преценяй, наблюдавай, усещай. Ако съмненията ти не се разсеят - вземи решението, което смяташ за най - добро. Говоря на база личния си опит, просто и аз така си мислех.. Не би ме излъгал, не би ме наранил, пък накрая какви неща лъснаха.. Мани, мани.. И това, че е най - добрия е просто заблуда. Просто ще ти кажа, аз не съжалявам, сякаш излязох от капан, не знам, може някой ден да осъзная, че съм грешала, че съм го оставила, но този ден не е настъпил.. и като гледам.. да не казвам голяма дума, но едва ли и ще настъпи

L.D да, ситуацията ни е много подобна. Иначе уча медицина и работя в клиника, доста заета съм по принцип, просто сега сме в сесия. Точно тази заетост според мен ме е заблуждавала, че съм щастлива, но когато останем двамата заедно нещата не са така. С ипотеката не знам и аз, ще е трудно, ще загубим сигурно доста пари и нерви, но все ще се намери решение.
След всяко мнение все повече клоня, че нямаме бъдеще заедно, макар и да ми се иска да не е така ...

Аз пропуснах да кажа, че и моят мъж тогава беше, а и все още е грижовен, сериозен и т.н. След него вече почти 5 години мъжут до мен отново е мъж на място, но имаме за какво да говприм, по-големи сме, по-зрели. Чудя се на неговата бивша защо го е напуснала, на моят акъл сигурно новата също се чуди Всички обаче сме ок с решенията си и никой не се тормози. Казвам това защото аргументът "той е добър, грижовен и др. не гарантира, че жената до него се чувства ок във връзката." Не е задължително да се живее с конкретния защото бил такъв, ако няма общуване между двамата.
Да добавя: правилно си усетила голямата писта на заетостта. И аз работех много, внимавах да е на пълни осигуровки за да се оправим с ипотеката, когато аз видиш ли спра да работя. И в грижата за общото благо пропуснах себе си.

Милата.. наистина ми напомняш за мен, миналата година преди раздяла.. И до ден днешен никой не ме разбра защо съм си тръгнала. Все ми казват - ,,вие сте един за друг, защо се разделихте" Така го усещах, и това усещане така и не отмина. Ти си сериозно момиче, учиш медицина, това е страхотно! Имаш една невероятна основа в живота си! Обвиняваш се, за това, което чувстваш и мислиш.. Смяташ, че не е редно някой да прави всичко за теб, а ти все пак да се отдалечаваш.. Това не е правилно, не дължиш обяснение никому за охладняли чувства.. И на този свят никой не търси вина, че да я хвърляш върху себе си. Не ги слушай хората, в момента според мен най - малко се нуждаеш от 100 различни мнения, само ще се объркаш и ще ти стане още по - сложно в главата. Аз лично, също не знаех кое е правилното решение и си казах, че ще оставя времето да покаже. И така, той направи една простотия, после още една, показа ми, че сякаш не му пука, ако си тръгна и сякаш съдбата ми даде зелена светлина. Събрах сили и го напуснах, колко ме е молил и, че все още ме чака е друг въпрос. Остани насаме със себе си, правилните хора ще те изчакат, когато имаш нужда да подредиш нещата в живота си. Но.. все пак.. аз силно вярвам, че не можеш да излъжеш сърцето си, щом вътре в теб нещо ти нашепва, и не можеш да го обясниш, това е интуиция.. Послушай я. Пак повтарям, не слушай хората, тяхното мнение е субективно!