Вторият баща/ вторият мъж на мама

Според мен пък трябва да се обясни на детето кой какъв е, все пак до четвъртата си година е живяла с баща си и мен като семейство, виждала ни е как се прегръщаме, примерно, или как спим в едно легло. После идва друг мъж, и с него ставаме семейство.... едно дете може да се объркат в крайна сметка кой какъв е, ако не се разговаря с него.В подобна ситуация мои познати ходиха на психолог, без да имат конкретни проблеми с детето. В такъв смисъл е било обяснението, а не че мъжът бяга от отговорност или се дистанцира, аз мисля,че в първия пост писах, че е точно обратното.Гледа я като свое дете, но когато се стигна до повишаване на тон и наказания, на мен самата ми стана нещо неприятно и ме зачовърка. Пък нашите фасони са за глупости, кога да влиза в банята, какво да облече, да си върже косата... като кажа нещо, тя винаги наобратно! Ако ми се тросне и прекали, наказвам и аз без телефон, телевизия, интернет...

Разбира се, че трябва да се обясни- всеки трябва да знае кой е.
Защо да се поставя в положението на осиновените, които непрекъснато търсят корените си.

Да. И родният баща да започне да се кара или да наказва, при майката автоматично сработва защитният режим и желанието да закриля "детето". 

Всичко зависи от конкретните хора и ситуация, няма универсален отговор. Моят по-голям син се разбира с втория ми съпруг отлично. Имат общи интереси и смело мога да кажа, че отношенията им са в пъти по-добри от колкото с по-малкия. Но в същото време съм била свидетел в други семейства, в подобна ситуация на абсурдно лоши, да не кажа престъпни взаимоотношения. Като пример - вторият баща беше вкарал детето в болница от бой, говорим за дете на 5 години.
Иначе авторката да се приготви, че пуберите са мъчни същества .

Все едно за моя син говориш, голям бунт, голямо нещо. И 'А' да кажа, той ще каже 'Б'.
Не може нищо да не прави по отношение на детето, защото детето, ще или не ще, засяга неговия живот. По един или друг начин, когато хората живеят в един дом си влияят един на друг.
Добре де, кажи какво точно прави. Моят мъж буквално преди 2 дни се намеси вече, щото стана нетърпимо. При нас проблемите са свързани с ученето, на моменти като се запъне, че не ще, като магаре на мост!

Ами какво прави.... повиши тон, да не кажа, че се развика. Значи той винаги е участвал активно във всички дейности, свързани с детето, винаги са се разбрали прекрасно, успявал е да запази спокойствие, въпреки лиготии й. Последния път обаче не успя, след като аз бях повторила около 100 пъти да влиза в банята, той се ядоса и кресна, а преди няколко седмици, пак при някаква такава ситуация, в която тя ми отговаряше на въпреки, той лично й наложи наказание еди колко си дни без телефон, без да го обсъдим.Това ме подразни, но сега като чета постовете в темата, разбирам, че и собствения баща да беше,щях да се подразня, явно тоя инстинкт на майка-орлица,каквато по принцип уж не съм, се задейства.
 Наистина, тийнейджърите не са лесни, хем трябва човек да ги разбира,хем да не ги изтърва без контрол, хем да не се налага над тях прекалено авторитарно 🤔

Правилно е постъпил човека. Дъщеря ти те прави на луда, най-нормалното е той да вземе мерки. Преглътни го и го погледни от другата страна. На човека му пука за детето и теб. Ако не му пукаше, щеше да си мълчи.

Абсолютно адекватно е постъпил, предвид, че ти не успяваш да се справиш сама в критичните ситуации.
Реално, е трябвало ти са контролираш детето, след като не си успяла, той е решил, че е негов дълг да те защити и се е намесил.Което е нож с две остриета.....
Аз например никога не съм позволявала да ми се повишава тон от дете.Също, не повтарям повече от два пъти:казвам веднъж, след 2-3 минути напомням.Няма ли реакция, директно действа:взимам играчка/телефон, спирам телевизор/компютър, т.е., прекратявам заниманието, което пречи на детето да изпълни изискването ми.
Тези мерки обаче се взимат при доста по-малки деца, за да си изградят "навика" да чуват като им се казва, да не противоречат, а да действат механично....."Мама казва, значи трябва да го направя!"-тази логическа връзка изграждат като малки, ако родителя е последователен .
Да обясни, да.Естествено, че детето трябва да е наясно кой кой е.И защо ще живее с него.
Аз обаче останах с впечатлението, че авторката прекалено много говори, обяснява, разяснява...а това обърква децата.Особено като по-малки....Нещо, което може да се каже с 1 изречение, се казва с 1 изречение, а не се обяснява дълго и напоително по половин час....
Точно като примера даден от авторката, с влизането в банята....казваш "Имаш 10 минути да приключиш с каквото там правиш и да минеш през банята, за да се оправиш за лягане!".След 5 минути подсещаш и ако няма резултат, просто взимаш мерки.Не повтаряш по 100 пъти, изнервяйки и детето, и себе си, и другите около себе си.

Въпреки че детето ми се има чудесен роден баща, който я обожава и се грижи постоянно за нея, втория ми мъж също я приема като свое дете и тя него като свой баща. Той се включва активно във всичко- от това че я води само той на градина, до това че вечер и мие зъбите. Учат, четат, играят, възвитава я, прави и забележки, наказва я, храния я, готви и....всичко, като роден баща и тя го обича много. Просто съм от големите късметлийки, случили на бивш и настоящ.

Синът ми беше на 2 (сега е на 9), когато заживях с настоящия ми мъж. Неговата роля във възпитанието на детето беше второстепенна или поне така си мислих. Аз решавам, аз се карам и наказвам. Роди ни се по-малкото дете и виждам, че не е все едно дали ще се скара на моето или на нашето. За мен е различно.
Трябва да кажа, че големият ми син има много стабилна връзка с баща си и интензивни контакти. Скоро посетихме психолог заради един проблем и от тестовете, които направи се оказа, че не баща му, а мъжът ми играе централна роля за него. Бях много изненадана. Явно са успели да изградят връзка, но толкова постепено, че не съм усетила. Предполагам, че помага и това, че вече чисто по мъжки намират общ език (особено футболен:).

Katerin*, колко са големи твоите деца/дете? Питам, защото докато беше по-малка, си беше много послушна, не се е тръшкала, а да ми повиши тон, или както съм виждала някои деца да посягат на родителите си-абсурд! Това почна преди около година,като навлезе в пубертета. Тя и сега не повишава тон, де, а се почва едно "ей сега, чакай малко, сега не искам, няма пък" . За мен понеже е нещо ново това нейно поведение, не мога да реагирам адекватно. Явно трябва и за по-дребни неща да наказвам.
 А за мъжа ми, колкото повече чета мненията тук, разбирам, че е действал правилно, но просто той като повиши глас, добре, че рядко го прави, щото е страшен направо- оперен певец е и сигурно се чува из целия блок 😁 То аз се стряскат, а какво остава за детето 😲

Децата ми вече... не са деца, на 29 и 22 са. И дори не усетих как минаха през тийн годините. Не е нужно да наказваш, просто установи правила и бъди твърда и непреклонна в спазването им.

По същия начин и аз се дразнех на бащата на децата ми, като ги наказваше. Струваше ми се преувеличено и жестоко и напълно безсмислено. Карах се с него за това. Аз от друга страна, викам. След това съжалявам, но докато викам, просто викам и даже не чувам колко крещя. Дразня се и от втория мъж на сестра си, когато повишава тон на племенницата ми. Когато сестра ми го прави, обаче, съм напълно ок с това. Абе някакси, вътрешното ми убеждение е, че само майката има право да повишава тон и да наказва. Някакси за мен само една майка би могла да бъде справедлива. Макар, че, както казах - не се гордея с пристъпите си на крещене.

А, за децата ни, майката с крещенето може и да е просто смешна, та затова да приемат снизходително напъните ѝ и по- малко да се респектират.
Така се оказа, че ме е виждал сина ми- един ден, години след излизането от пубертета, ми го каза.
Описа ми колко комично съм изглеждала, защото аз като се ядосам много и развикам, започвам да запъвам- бягат ми думите.
Дори не ми се е ядосвал, ами внимавал да не се разкикоти, че да ме обиди.

ПП. Друг разказ е, че сериозните проблеми винаги сме ги разнищвали в приятелска и мирна атмосфера.......

Моите са още малки, но и при нас е същото. Понякога не успяват да не се разхилят, но ги виждам как се стараят да върнат сериозната физиономия. Аз пък се правя, че не съм забелязала и си държа на своето.
В крайна сметка, на мен ми е олекнало от викането, а те се поразбуждат и тъй като не искат да ме ядосват нарочно, вземат, че се размърдват.... 
А при решаване/обсъждане на сериозните проблеми няма място за импулсивни емоции.