Вторият баща/ вторият мъж на мама

Пиша от гледна точка на детето. Нещата се случваха постепенно. Изпитвал ме е, после си позволяваше и повече, но финална дума винаги е имала мама. Не винаги съм го харесвала, което е нормално за едно дете, аз и мама не харесвах през голяма част от времето.
Резултат- преди няколко месеца ми поискаха ръката И от него и го уважавам изключително много. Съветът ми е да не насилвате нещата. И единия и другия си показват границите и не е ок да се стига да изказвания от сорта на "ти к'ъв си ми".

Ами аз и малката ми сестра сме резултат от раздялата на майка ми с предишен мъж , но имам и голяма сестра , която е от него.
Историята е следната:
Майка ми се омъжва за него забременява и той изчезва , докато все още е бременна се събира с баща ми и ражда. Баща ми винаги се е държал еднакво и с трите . Никога не ни е делял на мое и твое, но може би защото я е гледал още от раждането ѝ. Въпреки това в тийнейджърските ни години е имало ревност от страна на сестра ми , която е била по-скоро изкуствено внушена.
Никога не се е виждала с биологичния си баща и до ден днешен вече 26 години знае баща ми като “татко”.
Аз съм с 4 години по-малка и когато ни се застъпи пубертета казвах , че и обръща повече внимание , за да не се чувства различна , а то всъщност не е така. Еднакво се е държал и с трите. Каква работа са пуберскире хормони, сега като се замисля съм била трудно детенце .........🙄, дано дъщеря ми да не е такава , че още от преди раждането си ми създаваше проблеми.😁

Моят приятел участва активно и в грижите, и във възпитанието на децата ми. Изненадвам се колко лесно се наредиха нещата предвид факта, че родният им баща не се е грижил толкова за тях, докато бяхме семейство, и те нямат опит с мъжки авторитет. Приятелят ми има едно култивирано поведение, някак успява да се наложи, без да повиши тон, съвсем спокойно и разумно им говори. Готви с дъщеря ми, играе със сина ми. Те го слушат и уважават. Пред мен си позволяват повече глезотии
Дъщеря ми е в пубертета, но пу-пу засега е много кротка. Синът ми е по-малък. Ще има проблеми, то е ясно, но се надявам да ги разрешаваме по най-безболезнен начин.

Именно, и при нас нещата естествено се получиха, тя беше на пет години, когато се събрахме. Мъжът ми се грижи много за нея, чувства се отговорен към възпитанието и изграждането й, гледа я като свое дете, не е имало никога конфликти, да не говорим за неща от рода на "ти ли ще ми кажеш, не си ми баща"". Сега като навлиза в пубертета и почна да проявява едни фасони, да ни отговаря, всяка втора дума е "няма" и "не искам". Като цяло много разговаряме с нея, обясняваме, обсъждаме, но  аз  понякога си изтървам нервите и повишавам тон, което ми се струва в реда на нещата.Когато обаче един, два пъти той го направи, хич не ми стана приятно, а тя даже се разплака, не очакваше май от него. После се укротиха нещата, тя се извини за поведението си, той се извини, че е повишил тон.
  По-скоро се изненадах от собствената си реакция аз, чудя се, ако  й беше баща, пак ли така щях да се подразня. Помня, че и на мен ми се е случвало баща ми да ми кресне, понякога човек си изтърва нервите. Абе не знам, притесни ме тази ситуация, благодаря на момичетата, които се включиха с техните истории.

И аз като Fairytale11 ще кажа гледната точка на детето. Събраха се в тийм-годините ми, което доста затрудни процеса на приемане. В началото въобще не го харесвах нито за баща, нито за партньор на майка ми. Но сега... Сега двамата са "моите родители". А той е "баща ми". И като типичен баща си позволява да ме настъвлява, поучава, заплашва и дори наказва. Съпротива има, както има и когато майка ми се намесва в живота ми. Само искам да добавя - на сватбата ми биологичния дори не присъства, а на танца баща-дъщеря беше баща/пастрока ми!

Ами, дъщеря ми от доста малка живее с втория си баща. Като цяло, той е единствената мъжка фигура за нея, тъй като с баща си е живяла като бебе, за малко, и няма как да помни каквото и да е.
Та, обръща се към него с "татиии", което за мен е много мило. Никога не е била притискана да го нарича така, явно го е почувствала в даден момент и сама почна. Има невероятен респект към него и го обича адски много. Той, от своя страна, никога не е делял децата ни на нашето и твоето. Равни са за него. Ако трябва да се скара-ще се скара, ако трябва да помогне-помага, ако трябва да утеши-утешава. Не сме имали сбъсъци на тема "ти не си й баща, не можеш да се държиш така".

По конкретното питане мнение нямам, нямам опит.
Обаче, от постовете ти оставам с впечатление, че сте дали прекалено много "власт" на детето.А това винаги води до проблеми, винаги.
Децата имат нужда от правила, контрол, за да чувстват спокойни и да не им се "налага да привличат внимание" с непослушание.
Не казвам да не разговаряте или да не обяснявате, стига тези разговори да не се превръщат в безкрайни анализи и обяснения, очаквайки от нея тя да вземе най-накрая вярното решение.Докато е под 18 години, решението трябва да е ваше, добре подплатено с доводи "Защо така?!" и никаква отстъпка.

Аз да се обадя, където не ми е работа, но да кажа, че моите деца са си от мъжа ми и като си изпусне нервите се дразня. Случва се аз да си изпусна нервите и да реагирам не много красиво и се ядосвам после, ядосвам се точно по същия начин, когато му се случи на него и аз стана свидетел. Няма идеално никъде. Опитвам се да не му правя забележка, защото знам, че се усеща, а и той на мен не ми прави, даже аз май ги правя по-често тези неща. Щом е поел ролята на баща (моите почитания), позволявайте му и малките грешки, които са позволени на бащите.

Да, Katerin*, напълно си права за дългите обяснения и анализи, може малко и да прекаляваме, но то е защото се опитвам да не налагаме  авторитарно нашите решения, а да ги обясним и в крайна сметка и тя да се съгласи, че те са добри за нея. Иначе за прекалената свобода не  знам, имаме си правила за важните неща,   аз също смятам, че детето трябва да е наясно с границите и от наша страна контрол има, и то сериозен. Само това отговаряне и фасони се чудя от къде дойдоха, нормално ли е за възрастта или аз се втелясвам...

Всъщност е доста на място обаждането ти, благодаря 👍
Когато започнахме да живеем заедно, той й обясни, (вярно, че беше малка, но все пак), че тя си има баща, че той не иска да заеме неговото място, и донякъде се държеше с нея като по-голям приятел. Тя не го нарича татко, с биологичния си баща се вижда, макар  рядко, той живее извън БГ. Може би затова чувства по-голяма свобода и си позволява такова отношение понякога.

Уф, много сложно ми е. И моят влиза в пубертета. Няма конфликт с втория си баща, по-скоро аз имам конфликт с него, че малко страни от нещата. Но пък той е на мнение, че детето си има баща, бащата на сина ми започна да се включва по-често напоследък и съпругът ми оставя нещата на него. Което на мен не ми изнася, понеже БНД-то е с изключително занижени критерии за всичко и нищо не изисква от детето.
На конкретните ти въпроси - поучава и чете лекции в критични случаи, имахме такъв преди 2 дни, намеси се. Не повишава тон и не раздава наказания, но той не го прави и с родната си дъщеря, просто е такъв, по-мекушав е с тях. С това аз имам проблем, децата са си супер!
Фасоните при нас са страшни на моменти. Аз съм лоша и решавам проблема с отнемане на смартфон. На следващия ден е като мед, направо да се разтече! Иначе е способен да виси по 12 часа на телефона и да чати нечленоразделно. Накрая почва не да говори, а да мучи. Страшно е. Като взема телефона за часове става човек.

Ами, ето подобни обяснения имам предвид...какво има да обясняваш на малко дете, че ти не си му баща...?
Биологичния баща не живее с нея, няма поглед и контрол над живота й, мъжа у дома също "бяга" от родителската роля, заявявайки, че той не иска да замества истинския й баща, а така я оставяте в позиция Тя да решава кого от двамата иска/предпочита за баща.
Сега, най-вероятно има други ситуации, с които детето не може да се справи, а това неможене се изразява в неоправдано, истерично "няма/не искам/не може".....
Децата нямат емоционалната стабилност сами да взимат решения за живота си или за хората около себе си.Затова са възрастните около тях, за да ги насочват и "побутват" във вярната посока.

Да, пак щеше да се подразниш. Когато ММ повиши тон на детето ни, искам да го халосам с нещо. Може да е прав, може да е защото иначе малката да не разбира от дума... Ама все пак нещо в мен ме кара да защитя детето си. Майчински инстинкт. Проблема с това, че не ѝ е биологичен баща е само в твоята глава в този случай. Ако вече виждаш ревност от нейна страна е проблем. Моята сестра изпитва до ден днешен ревност към партньора на майка ми и не може да го понася. Обвинява го за неща, които не са верни и създава напрежение между тях. А пубертетските истории са си в реда на нещата и щом ти не реагираш е редно той да го направи. Той е отговорен за възпитанието на детето. Живеят заедно и е поел отговорност за теб и детето.

Абе не е баш така. Различно ми трепва, когато се скара на собствената си дъщеря, и когато го прави на сина Ми /хихи/. И малката защитавам, но за сина ми съм по-яростна. Не мога да го обясня, но винаги се прокрадва едно ... ами той сега, пука му на него, нали не му е дете .. Гледам да не си личи, ама се случва да си ме яде. Но в крайна сметка не е нещо особено, не е болка за умирачка.
Краси, не винаги посоката, в която родителите побутват децата си, е правилна. Доста глупости правят някои родители от свръхамбиция например. С резерви съм за това побутване, за останалата част от поста ти съм съгласна. Мъжът ми колкото и понякога да страни, не е казвал на детето директно Ти си имаш баща, аз съм ти приятел.
Само че нещата изглеждат прости отстрани и отдалече, а иначе хич не са.
Мисля си обаче, че е до характер на човека. Моят мъж си е такъв просто, когато е ядосан нещо или не в настроение не си го изкарва на околните, да крещи, нервничи и т.н. Млъква и това е.

Според мен пък трябва да се обясни на детето кой какъв е, все пак до четвъртата си година е живяла с баща си и мен като семейство, виждала ни е как се прегръщаме, примерно, или как спим в едно легло. После идва друг мъж, и с него ставаме семейство.... едно дете може да се объркат в крайна сметка кой какъв е, ако не се разговаря с него.В подобна ситуация мои познати ходиха на психолог, без да имат конкретни проблеми с детето. В такъв смисъл е било обяснението, а не че мъжът бяга от отговорност или се дистанцира, аз мисля,че в първия пост писах, че е точно обратното.Гледа я като свое дете, но когато се стигна до повишаване на тон и наказания, на мен самата ми стана нещо неприятно и ме зачовърка. Пък нашите фасони са за глупости, кога да влиза в банята, какво да облече, да си върже косата... като кажа нещо, тя винаги наобратно! Ако ми се тросне и прекали, наказвам и аз без телефон, телевизия, интернет...

Разбира се, че трябва да се обясни- всеки трябва да знае кой е.
Защо да се поставя в положението на осиновените, които непрекъснато търсят корените си.

Да. И родният баща да започне да се кара или да наказва, при майката автоматично сработва защитният режим и желанието да закриля "детето". 

Всичко зависи от конкретните хора и ситуация, няма универсален отговор. Моят по-голям син се разбира с втория ми съпруг отлично. Имат общи интереси и смело мога да кажа, че отношенията им са в пъти по-добри от колкото с по-малкия. Но в същото време съм била свидетел в други семейства, в подобна ситуация на абсурдно лоши, да не кажа престъпни взаимоотношения. Като пример - вторият баща беше вкарал детето в болница от бой, говорим за дете на 5 години.
Иначе авторката да се приготви, че пуберите са мъчни същества .

Все едно за моя син говориш, голям бунт, голямо нещо. И 'А' да кажа, той ще каже 'Б'.
Не може нищо да не прави по отношение на детето, защото детето, ще или не ще, засяга неговия живот. По един или друг начин, когато хората живеят в един дом си влияят един на друг.
Добре де, кажи какво точно прави. Моят мъж буквално преди 2 дни се намеси вече, щото стана нетърпимо. При нас проблемите са свързани с ученето, на моменти като се запъне, че не ще, като магаре на мост!

Ами какво прави.... повиши тон, да не кажа, че се развика. Значи той винаги е участвал активно във всички дейности, свързани с детето, винаги са се разбрали прекрасно, успявал е да запази спокойствие, въпреки лиготии й. Последния път обаче не успя, след като аз бях повторила около 100 пъти да влиза в банята, той се ядоса и кресна, а преди няколко седмици, пак при някаква такава ситуация, в която тя ми отговаряше на въпреки, той лично й наложи наказание еди колко си дни без телефон, без да го обсъдим.Това ме подразни, но сега като чета постовете в темата, разбирам, че и собствения баща да беше,щях да се подразня, явно тоя инстинкт на майка-орлица,каквато по принцип уж не съм, се задейства.
 Наистина, тийнейджърите не са лесни, хем трябва човек да ги разбира,хем да не ги изтърва без контрол, хем да не се налага над тях прекалено авторитарно 🤔

Правилно е постъпил човека. Дъщеря ти те прави на луда, най-нормалното е той да вземе мерки. Преглътни го и го погледни от другата страна. На човека му пука за детето и теб. Ако не му пукаше, щеше да си мълчи.

Абсолютно адекватно е постъпил, предвид, че ти не успяваш да се справиш сама в критичните ситуации.
Реално, е трябвало ти са контролираш детето, след като не си успяла, той е решил, че е негов дълг да те защити и се е намесил.Което е нож с две остриета.....
Аз например никога не съм позволявала да ми се повишава тон от дете.Също, не повтарям повече от два пъти:казвам веднъж, след 2-3 минути напомням.Няма ли реакция, директно действа:взимам играчка/телефон, спирам телевизор/компютър, т.е., прекратявам заниманието, което пречи на детето да изпълни изискването ми.
Тези мерки обаче се взимат при доста по-малки деца, за да си изградят "навика" да чуват като им се казва, да не противоречат, а да действат механично....."Мама казва, значи трябва да го направя!"-тази логическа връзка изграждат като малки, ако родителя е последователен .
Да обясни, да.Естествено, че детето трябва да е наясно кой кой е.И защо ще живее с него.
Аз обаче останах с впечатлението, че авторката прекалено много говори, обяснява, разяснява...а това обърква децата.Особено като по-малки....Нещо, което може да се каже с 1 изречение, се казва с 1 изречение, а не се обяснява дълго и напоително по половин час....
Точно като примера даден от авторката, с влизането в банята....казваш "Имаш 10 минути да приключиш с каквото там правиш и да минеш през банята, за да се оправиш за лягане!".След 5 минути подсещаш и ако няма резултат, просто взимаш мерки.Не повтаряш по 100 пъти, изнервяйки и детето, и себе си, и другите около себе си.

Въпреки че детето ми се има чудесен роден баща, който я обожава и се грижи постоянно за нея, втория ми мъж също я приема като свое дете и тя него като свой баща. Той се включва активно във всичко- от това че я води само той на градина, до това че вечер и мие зъбите. Учат, четат, играят, възвитава я, прави и забележки, наказва я, храния я, готви и....всичко, като роден баща и тя го обича много. Просто съм от големите късметлийки, случили на бивш и настоящ.

Синът ми беше на 2 (сега е на 9), когато заживях с настоящия ми мъж. Неговата роля във възпитанието на детето беше второстепенна или поне така си мислих. Аз решавам, аз се карам и наказвам. Роди ни се по-малкото дете и виждам, че не е все едно дали ще се скара на моето или на нашето. За мен е различно.
Трябва да кажа, че големият ми син има много стабилна връзка с баща си и интензивни контакти. Скоро посетихме психолог заради един проблем и от тестовете, които направи се оказа, че не баща му, а мъжът ми играе централна роля за него. Бях много изненадана. Явно са успели да изградят връзка, но толкова постепено, че не съм усетила. Предполагам, че помага и това, че вече чисто по мъжки намират общ език (особено футболен:).

Katerin*, колко са големи твоите деца/дете? Питам, защото докато беше по-малка, си беше много послушна, не се е тръшкала, а да ми повиши тон, или както съм виждала някои деца да посягат на родителите си-абсурд! Това почна преди около година,като навлезе в пубертета. Тя и сега не повишава тон, де, а се почва едно "ей сега, чакай малко, сега не искам, няма пък" . За мен понеже е нещо ново това нейно поведение, не мога да реагирам адекватно. Явно трябва и за по-дребни неща да наказвам.
 А за мъжа ми, колкото повече чета мненията тук, разбирам, че е действал правилно, но просто той като повиши глас, добре, че рядко го прави, щото е страшен направо- оперен певец е и сигурно се чува из целия блок 😁 То аз се стряскат, а какво остава за детето 😲

Децата ми вече... не са деца, на 29 и 22 са. И дори не усетих как минаха през тийн годините. Не е нужно да наказваш, просто установи правила и бъди твърда и непреклонна в спазването им.

По същия начин и аз се дразнех на бащата на децата ми, като ги наказваше. Струваше ми се преувеличено и жестоко и напълно безсмислено. Карах се с него за това. Аз от друга страна, викам. След това съжалявам, но докато викам, просто викам и даже не чувам колко крещя. Дразня се и от втория мъж на сестра си, когато повишава тон на племенницата ми. Когато сестра ми го прави, обаче, съм напълно ок с това. Абе някакси, вътрешното ми убеждение е, че само майката има право да повишава тон и да наказва. Някакси за мен само една майка би могла да бъде справедлива. Макар, че, както казах - не се гордея с пристъпите си на крещене.

А, за децата ни, майката с крещенето може и да е просто смешна, та затова да приемат снизходително напъните ѝ и по- малко да се респектират.
Така се оказа, че ме е виждал сина ми- един ден, години след излизането от пубертета, ми го каза.
Описа ми колко комично съм изглеждала, защото аз като се ядосам много и развикам, започвам да запъвам- бягат ми думите.
Дори не ми се е ядосвал, ами внимавал да не се разкикоти, че да ме обиди.

ПП. Друг разказ е, че сериозните проблеми винаги сме ги разнищвали в приятелска и мирна атмосфера.......

Моите са още малки, но и при нас е същото. Понякога не успяват да не се разхилят, но ги виждам как се стараят да върнат сериозната физиономия. Аз пък се правя, че не съм забелязала и си държа на своето.
В крайна сметка, на мен ми е олекнало от викането, а те се поразбуждат и тъй като не искат да ме ядосват нарочно, вземат, че се размърдват.... 
А при решаване/обсъждане на сериозните проблеми няма място за импулсивни емоции.

Да кажа и аз една по-различна гледна точка...
От 6 години вече живеем под един покрив с мъжа,свекърите ми и девер ми.Свекъра е втори мъж на свекървата и девер ми е негово дете.Докато мъжът ми е от първия и брак...
Та,разликата в отношението баща/пастрок е огромна.
И не говоря за любов ,внимание,помощ,а точно за възпитанието.
Свекър ми е строг баща,не обича децата да му се качват на главата.И определено е по-стриктен и по-взискателен към собственото си дете.Не си позволява да скръцне със зъби на мъжа,по негови думи никога не го е и правил.
Докато с неговия син е доста строг.
В резултат двете деца са коренно различни-мъжът е дооооста разглезен ,понякога инфантилен.Докато брат му е много стегнат и стриктен,възпитан и сдържан.Никога не мрънка,не е инат.Да,различни характери са,но дори мъжът си признава,че му е трябвала строга бащина ръка,която не е имал.
А липсата на такава е продиктувана изцяло от свекървата,която е на принципа-детето не трябва да поема отговорности,трябва да се глези,не трябва да се труди,за това е дете(цитирам дословно) .И от там"кой си ти да ми възпитаваш детето".Не взимам страна колко е правилно това

След като родителите ми се разделиха, по вина на баща ми, който е олицетворение на некадърен родител и съпруг, той просто си живееше живота и до ден днешен живее на друга планета. Тъй като оплеска живота си, точно защото никога не стъпи на земята и не включи жена си в проблемите си сега се мъчи да си стопли отношенията с мен. Да, ама не! Вече отдавна ми е чужд, да кажеш някога да е бил в топли отношения да имам причина да го съжаля, но едиснтвениа спомен, който имам с него е когато ми купи сладолед и ме заведе в заведението, където пиеше кафето си всеки ден с приятели. Чувствах се горда, че най - сетне ще видят коя е дъщеря му, смятайте колко често е бил с мен, тоест почти никога. После наистина оплеска живота си, не ми се навлиза в подробности, но като цяло се срамувам от него, не искам да има допир с децата ми, не е заслужил, а това, че се държа с него цивилизовано води до нахалство от негова страна и държание все едно е бил перфектен, от което ми кипва. Баща е съпругът ми, той се грижи за децата така както трябва, до мен е винаги.

Не сполучих с биологичния, но пък в живота ми дойде този, които наистина чувствам за такъв. След като майка ми се възстанови от развода срещна приятеля си(с него са от толкова години, колкото аз с мъжа ми). Аз го посрещанах топло, защото исках тя да е щастлива, явно защото и аз знаех колко лош късмет е имала първия път. А и не съм била особено конфликтно дете. Както и да е с годините искрено го обикнах, той не се натрапваше, а същевременно беше до мен. Дори днес едната от дъщерите ми прилича на него, което е странно, защото нямат биологична връзка, но е факт. Той по стечение на обстоятелствата не е много близък със своите деца, разведен е, естествено има си връзка с тях, но биха могли да бъдат и по - близки, но той е прекрасен човек, там жена му малко бърка главите на децата.
Накратко от моята гледна точка истина е приказката, че не си родител като направиш и ти се родят деца, а като ги отгледаш и не е въпроса да си перфектен, а да го направиш със старание и любов.