За споделянето..

Това ми е една от най-болните теми - нищо не споделя, не сме близки. Всичко разбирам от други хора , но не и от него. На въпроса защото не ми споделяш отговорът е защото ще се притесняваш или ще направиш скандал- проблемите искам сам да си решавам.
Гледам да не го притискам.  Знам, че най-лошото е детето ти да не ти се доверява.

Всъщност това, което ме притеснява далеч по-силно е, че щом сега не иска да споделя, на 8 години, какво ще стане по-нататък?! 

Тук намерих въпроси,зададени по различен начин към детето :
https://ladyzone.bg/article/za-doma/semeistvo/50-vaprosa-koito-d … na-denjat-ti.html

И моята е малко по-обрана в отговорите си , но докато подреждаме раницата я подпитвам това-онова.
Също е ученичка във втори клас.

Чак пък най-лошото... 
Растат децата, лека-полека се отделят от родителите като самостоятелни личности с личен живот. Трудно е за един родител да го приеме, но рано или късно трябва да се примири. Все пак децата ни се нуждаят от родители, а не от приятелчета за споделяне – те такива сами си намират.
Пък и другата крайност не е много за предпочитане – дете клюкарче, което изпява всичко вкъщи, тарикатски премълчавайки собствените си издънки, но охотно докладвайки всичко за приятелите и съучениците си с цел да отклони вниманието от себе си.
Патили сме си от такива, та предпочитам несподелящо дете, отколкото дете интригант.
А и прекалената близост между родител и дете не ми се струва много здравословна. В СО е пълно с жертви на такива отношения.

Моите споделят, когато ги питам. Ако не ги питам рядко ще дойдат сами да ми разкажат нещо. Но като ги питам отговарят сравнително подробно. Това, което мен ме дразни е, че трябва за всичко да питам подробно - какво учихте по това, какво учихте по онова, изпитваха ли ви, какво ядохте, кой с кого се сби.... И това всеки ден. Което ми е крайно досадно, но няма друг начин да изкопча информация. Доволна съм поне, че за сега отговарят изчерпателно. Да видим до кога. Не се сещат още да крият, казват си и когато са ги наказвали и за двойки, всичко си казват. Пък и аз гледам да реагирам така, че да не ги принуждавам да крият. Защото помня как едно време майка ми получаваше истерична криза, ако получа 5 и съответно аз криех старателно всичко под 6. Не искам да имам такива отношения с децата си.

Синът ми е на 12, не го разпитвам подробно- сам си казва ако има роблеми. Питам най- вече за учебния материал и дали са го изпитвали по нещо, ако среща трудности с ученето и пр. Приятелите от класа му ги познавам, идват често вкъщи след училище и понякога си говорим-  аз им разказвам случки от моите ученически години, на тях им е интересно- други времена, друг манталитет ( че и друга държава ). Правят си някакви паралели с тяхното ежедневие и ми разказват без да се усетят  

Моят син също е на целодневно обучение. На 9 е.

В понеделник и вторник е от 8:00 до 17:00, а през останалите дни е до 4:10. Два пъти седмично ходи на шах (до 17:00) и три пъти седмично е на таекуон-до (от 18:00 до 19:30).
Сутрин баща му го води на у-ще. Купува му купон за стола, но дребното почти винаги "забравя" какво е ял на обяд Домашни почти няма, т.е. всичко се прави в у-ще. А ако има - той не помни Да не говоря за материалите по ДБТ
Добре че две от момиченцата от класа са комшийчета - всичко ми казват

Ако ми казва нещо от у-ще все ще е глупост - кой какво направил, защо го направил и т.н.

При нас раниците стоят в училище, носят се в понеделник и се връщат в петък, така че единственият ми източник на информация какво се случва в училище през седмицата, е тя. В петък преглеждам тетрадки, помагала, учебници, а в събота си пише домашните. Проблемът ми е, че понякога я взимам доста потисната, без настроение и за нищо на света не мога да изкопча какво я е разтревожило. А тя е много чувствително дете. Подхвърля ми някакви твърдения, от сорта на - Аз не мога да смятам, Много съм зле по математика, а това просто не е вярно. Ден по-късно ми казва, че госпожата й казала, че не може да смята!, защото трябвало за 10 секунди да решат задача от сорта на (78+29)-15= (това само примерно). А аз виждам, че тя си решава задачите, през уикенда също решава, проверявам домашните, преглеждам тетрадките, но кому е необходимо подобно скоростно смятане, недоумявам.

Това с казването за материалите по ДБТ ми е любимо! Снощи в 21 ч ми се сервира, че за днес трябва да осигуря клечки, фолио, капачка, пластилин, секретно копче, тиксо.... и не знам какво още. Почти успях, но секретното копче ме разби. 

Моите, ако не каже единият,  другият задължително.  Странно е, ако не говорят или са отнесени. Сигурна съм, че има нещо.Като ги вземем са като жужащи пчелички. Прекъсват се, спорят кой да го каже пръв.  В трети клас са. Дори с най-малки подробности ми се обясняват случки и с други деца. В детската градина не беше така.  

Моите са по-големи - на 10 и 13. Съответно тук са в 6-и и 8-и клас. Работя на пълен работен ден + 2 часа път в двете посоки. Мс ходи сам на училище, на спорт и дори с приятели понякога до близкия мол, дъщеря ми я води и взима жена и общо ми се събират също 2-3 часа на ден вкъщи.
За училище гледам на мс дневника (тук имат дневник и там пише какви домашни имат и набързо проверявам да видя направил ли ги е). Казват ми доста неща, мд е по-разговорлива, мс влиза в пубертета и идва сам при мен (или мм), ако нещо го притеснява.
За някои неща казва, че не иска да ги обсъжда, за други е много открит. По отношение на интимните теми сме им казали да питат за всичко първо нас и тук - там задават въпроси и споделят. В училище и двамата имаха образователни сесии за секса, наркотиците, за правата на човека - теми, с които не си се сблъсквал като дете. В началото им беше смешно, дадохме им и книги подходящи за тяхната възраст да четат по същите въпроси. Питат децата и сега сериозно се отнасят по различните въпроси.
Нашите проблеми са може би по-различни от тези на родители на деца на второкласници; наясно съм какво се предлага в училището на мс и съм оставила избора на него за обяда; мд е много капризна и носи сандвич с плодове от вкъщи.
Като дръпнем чертата искаме да сме най-близки с децата си възможно най-дълго и да дойдат при нас, ако имат проблем. И да продължат живота си успешно.
Има неща, които научавам на родителските срещи - примерно, че мд е срамежлива в училище, но вкъщи пък не и спира устата ... че синът ми бил много талантлив в езиците ...

Моето дете също е по цял ден в училище, но съм го научила всичко да ми казва. Аз съм си и любопитна и питам по сто неща всеки ден, той ми е свикнал от ДГ и ми разказва. Инструктирала съм го да ми казва и какво яде, за да ми дава идеи за готвенето у дома. Той го приема като много важна задача и се старае всичко да помни от менюто.
Сега се опитвам и малкия да науча да ми разказва, но той е в ДГ и е още много малък, та не съм постигнала особен успех.
Надявам се и като влязат в пубертета да ми разказват, но кой знае.

Може би ще имате по-голям успех със споделянето, ако обсъждате теми, които са интересни на детето - кой какво казал, на какво са играли, кой с кой е приятел и т.н. В края на деня са уморени и определено не им се отговаря на скучни въпроси. Но си е до дете. Едното ми не споделя много, другото без да го питам ме осведомява за всичко. Но пък и аз повече се интересувам от социалния му живот, а не толкова от това какво са учили (това го разбирам когато учим заедно, което не е ежедневно, но достатъчно често, за да се ориентирам)

Не, не споделя. Особено ако я питам . 7 годишна. Инак говори без да млъкне с такива подробности, че преставаш да слушаш на 10тото изречение. Ама за дреболии, случки от общ характер и глупости. Но за важни неща, особено ако я питам, почва да се лигави, или не помни , или "ами аз от къде да знам", или отговор без смисъл. Такива неща. Нито мога да разговарям с нея, нито мога да уча с нея. Не ме взема на сериозно, това ми е извода !!!! Отделно се разсейва лесно.

Питам нещо по учебника ( тя го знае, перфектно го знае, но няма да отговори, щото й е скучно или е "бебешко" да я питам това или блее някъде в този момент )  Да речем, "колко е 8+ 9" Отговора е :  "ъъъъъ......числото 71 , ако смениш местата на цифрите" Хили се !!!! Ужас , тропвам учебника и се скарваме, казвам й :  " не можеш ли да отговориш нормално, не с някакви загадки  ?  ",
- "Не..... ъъъъ......защото сега съм заета, трябва да отида да се обадя на майката на този,  който влиза през вратата " ( обръщам се, .... баща й влиза през вратата) Отива и звъни на баба си...... Аз се отказвам от разговора .....

Не ме взема на сериозно, смята че я подценявам, смята че съм идиот, който може да бъде разиграван и че винаги съм на линия за глезотиите й и цирковете й, и че ще изтърпя всичко .....! ( и това е вярно)
Госпожата обаче не знае тези нейни странности и често казва, ами тя е разсеяна, и няма време да я чака да отговори и така.... дано се промени

Когато бях дете, а и после, в пубертета, много мразех майка ми да ме притиска да споделям. А не го правех, защото веднага се започваше с наставления и поучения. Съответно с децата си гледах да изградя съвсем друг тип отношения, да споделят, защото те го искат и имат нужда от това, и защото моето мнение им е важно. Щерката още споделя почти всичко, живее далеч, но като се чуем по телефона, бърза да си изпее всичко на един дъх. Спомням си как във втори курс в университета, ми се обади по телефона, за да ми каже две неща, които не била ми казала още от гимназията и съвестта я гризяла. Някакви обичайни тийнейджърски издънки бяха. Синът е друга работа - с ченгел да му вадиш думите, но те момчетата като цяло са така - по-затворени и по-непристъпни. Но за важните неща понякога, като сме си само двамата, се отпуска и говори, което ме радва.

Предишни години се е случвало да реагирам по-драматично на някои истории в детската градина. Разстройвах се и така правех за детето проблема по-значителен. От една страна той се разстройваше повече.  Така и не реагираше адекватно. И от друга не искаше да споделя, за да няма драми вкъщи.
Говоря за определени моменти.
Не казвам, че при някой от вас е така, споделям аз до какви изводи стигнах.

Сега е в първи клас, като каже еди кой си ми каза нещо или направи, не акцентирам много върху случката. Така и той е по-спокоен и реагира адекватно и се справя и проблемът не му изглежда края на света.
Споделя, но и аз добивам представа какво се случва, ако отида в края на тренировката им по джудо например в училище и погледам 10-15 минути какво се случва между децата и треньорът как реагира.
Или като го взема, когато ги водят от стола към занималнята и походя няколко минутки с тях. Просто вясвайки се в училище не в последния възможен момент, когато няма останал почти никой, ми дава представа.
За мен да стои цял ден е много изморително, занималнята е до 16,45 часа, там не учат, просто има къде да стоят.
Ходи на разходка, след като обядват или ако ще ги водят на театър и го взимам, за да остане време за почивка и уроци.
Виждам дори в 4 да се прибере и после да трябва да пише и учи, че му идва вповече.
Ние сме били на училище винаги до обяд или следобяд по половин ден.
Изморено дете ще е в по-лошо настроение, може би няма да му е и до разказване толкова.
Не искам никой да се сърди, не знам при кой как стоят нещата. Но и много хора, които имат възможност, си държат децата още от яслите по 12 часа и когато са болни, не ги оставят вкъщи.

Споделя ми, ако не го натискам и не драматизирам проблемите му.
Дачеч съм от мисълта, че всичко ми казва и не трябва.
В крайна сметка трябва да се научи да се оправя сам.

Аз пък не харесвам приятелката й от градината ( пак е същото училище) и тя го знае. Не мога да се насиля да харесам това дете. И не за друго, а защото моята блейка е заслепена и се оставя да бъде командвана, да бъде управлявана, да й се нарежда какво да прави, моята я имитира ( а това дете е едно нахално, експресивно и лигавещо се дете с театрални драматични уклони) Нещо страшно. Сигурно си имат обща приказка и игра, ама аз като я видя, тя подскача и квичи някакви неща, пее и се размята. Моята я гледа прехласната. Родителите ги познавам и ги харесвам , другото им дете е различно, ама това нямам думи ... просто са изтървали дъщеря си, моята я имитира и боготвори 
И тя знае че не харесвам любимата й приятелка.....

Съгласна съм с вас. И аз смятам, че са преуморени децата, но занималнята не е моя приумица и избор. Задължителна е, целодневно обучение са. В занималнята учат, пишат домашни.

Много обичам и аз когато питам и ми отговарят "Не знам", "Не помня" все едно не са били там.
Моите и те се разсейват и грешат неща, които знаят перфектно. Просто мисловно са на друго място.
Дъщеря ми вече беше във ваканция последния път, седмица преди самата ваканция. Така беше изключила, че се чудех как да и повлияя да влезе в час.

Моето дете споделя с мен, но само това, което смята за важно. А и аз не разпитвам всеки ден за всичко.

Аз мисля, че всички на тази възраст 7+ са подобни като поведение относно споделянето.
Детето ми е в 1ви клас и също се виждаме за по 3-4- часа вечер, което въобще не ми стига. Но още от детската градина ни отучи да я разпитваме. На нас първата ни работа, когато я вземехме от градина/училище бе да започнем да питаме, а децата вече са уморени след цял ден в училище. Имат нужда да се повъзстановят.
На всяко мое питане получавах или "добре" или "не ме разпитвай" или сърдене. Затова спрях да питам.
Но, това не означава, че не си говорим. Напротив, споделяме си много. Просто детето идва при мен в момент, в който има нужда и започва да ми говори, разказва или пита. Често ми споделя тайни, които да си пазим само двете или ме кара да играем на "училище" и тя да е няке от децата в класа... Така разбирам много повече и комуникацията е много по-пълноценна, отколкото сухият разпит: какво правихте днес? Яде ли на обяд? Какво учихте по математика? и т.н.

Важно е да чуваме децата и да търсим диалогът под различна форма и в пододящото за тях време. Дори и ние не винаги сме в кондиция да отговаряме на въпроси или споделяме с родители и приятели. Защо да очакваме от тях да са винаги готови да си кажат всичко всяка вечер в 17ч, когато ги прибереш от училище?

Такива неща питам аз. Не че отговаря с подробности, но когато нещо я е развълнувало повече, разказва повече. Скоро ще направи 8, в трети клас е по тукашната система. Дразня се само, че се сеща повече неща вечер, когато трябва да заспива или сутрин, когато си обува обувките и бързаме за училище.

Благодаря ви за отговорите, вече имам малко повече яснота. 
Аз също не я разпитвам вече или я питам неангажиращи неща, тя ми разказва, но съществено ми е да ми разкаже за ученето. От 1 седмица я питам кога им е теста по английски и получавам отговор - не знам. И снощи ми казва - а, ние днес имахме тест. Някак си ми се иска да е по-отговорна и ангажирана с учебния процес, но сигурно искам твърде много, не знам. Може би е все още малка. 

Моите са същите, въпреки, че са по-големи.

Много говорят, когато правим заедно неща насаме. Примерно да излезем мд по магазините, или някъде с мс, когато сме само двамата и нямат разсеващи ги неща.

Това, с което искам да се включа по темата, е проблемът за начина, по който родителите задават въпросите към своите деца. Много често, съвсем несъзнателно, формулираме въпроси от затворен тип: "Добре ли си?", "Написа ли домашните?", "Прочете ли урока?", и прочие. Освен, че предполагат единствено отговор с "да" или "не", такъв тип въпроси рядко биха провокирали по-дълъг разговор, в който ученикът да е склонен действително да сподели своите преживявания и емоциите от деня. Нещо повече, когато и собствените ни реакции към незадоволителния (за нас) отговор не са премерени, а под влияние на стрес, умора или по друга причина - са първосигнални - детето се научава да дава заучен отговор - такъв, какъвто ще се хареса на родителя.
Друг проблем - формулират се въпроси, които сами навеждат към един или друг отговор. Или иначе казано - задават рамка, чисто лексикална дори, в която отговорът да се впише. "Добре ли си?" е точно такъв пример за въпрос; много по-подходящ би бил "Как се чувстваш след този дълъг ден?" например.
Много е важно при започване на разговор родителят да вижда и оценява общото състояние на своето дете - дали е уморено, дали е притеснено, дали е превъзбудено, ентусиазирано, доволно, недоволно. Констатацията на това състояние гласно показва на детето, че родителят го разбира. И докато в момент на радост вероятността само да избълва куп приказки за всичко, което го е впечатлило, да е много голяма, то при негативните състояния трябва да се подходи деликатно. При това не с въпроси "Защо си изнервен?", "Защо мълчиш?", а по-скоро с думите "Виждам, че нещо те е разтревожило....", "Аз имах тежък ден на работа и явно и твоят не е бил лек..." и в този дух.

За тези проблеми в общуването четох подробно в книгата "Как да говорим така, че детето да слуша - и да го слушаме така, че да говори". По стечение на обстоятелствата мина през ръцете ми в момент, когато моето дете още не говореше , а пък сега, когато наистина мога да се опирам на нея в ежедневното общуване, не ми остава време да я разлистя отново. Но мисля, че се разбира каква е идеята зад всичко, което написах.
По-назад даденият линк за 50 въпроса, с които да заменим един тривиален, също е в този дух и някои от предложенията много ми допаднаха.

Много интересна тема. Като дете аз бях от мълчаливите и криех страшно много неща от родителите ми, дори съвсем тривиални неща. Просто не обичах да споделям и да се разкривам. Осъзнавам, че не искам нещата да бъдат такива между мен и моята дъщеря, така че се старая да градя друга връзка с нея. Дали е до усилия, или до характер на детето не знам, но мисля, че засега споделя. Разказва ми, когато я питам, а много често и сама проявява инициатива. Имаме си "опорни точки", които покриваме всеки ден след училище - игри, оценки, изпитвания, хранене и т.н. и когато поговорим по тях, горе-долу сме изчерпали деня. За оценки не се карам, а и рядко критикувам; по-скоро се опитвам да огледаме заедно нещата от различни гледни точки. Според мен е важно, че аз също й разказвам понякога за моя ден, така че нещата са реципрочни. Тя е в трети клас, надявам се да продължим да споделяме и по-нататък. Не се заблуждавам, че ще ми казва всичко, но ми се иска да знае, че може да говори с мен при нужда.

 И моето не е от споделящите. Не обича да говори за нещата в училище, особено ако аз го питам.Ако сам реши, казва.

Ние имаме много време за говорене- доскоро го вземах или водех на училище, на занималня е бил инцидентно за около седмица-две досега за 6 години.В другата посока- с баща си или сам, зависи от сезон, метеорологични условия , колко са предметите за деня, колко тежи раницата.

По пътя си говорим, но откровено казано, понякога и на мен не ми се говори.

Това, което ми е неприятно е, че почти никога не ми разказва какво се е случило в училище, само ако за него е важно.А другите майки знаят много повече. Някога мразех майка ми да ме разпитва, особено след контролно веднага ме питаше първо за двете ми приятелки / колкото и да съм изкарала, а най-често оценката ми беше 6/ ,после за целия клас.Потрисах се от този неин навик, сега неусетно правя същото, обаче моето не ми казва. Но аз искам да зная къде е сред другите и какво означава оценката спрямо нивото. Напр. веднъж имаше 4.80 и му ръкопляскали, оказа се, че най-високата оценка била пълно 5.

Иска ми се да зная за взаимоотношения, за негови прояви и за прояви спрямо него.Неприятно ми е като ги научавам от психоложката или друг, но това е положението.За него, че не внимава, разсейва се , говори в час научавам от забележките. Но много ми беше мъчно като научавах за побоища над него от други места, слава Богу това време мина.

Не споделя, в смисъл да ми разказва това, което ме интересува. Но много разговаряме на различни теми от най-различен характер.Общи неща, които го вълнуват , а не този така направи, онзи иначе.
Мъжът ми също не споделя проблеми, но това вече излиза от темата.

Побоища?
Горкото дете!

Мс ми сподели, когато се е сбил за първи път. Беше през лятото, в България и се прибра доста разстроен и в началото не искаше да говори, но после ми разказа ...

Майките, които не работят познават всички деца и знаят всичко ... в училище ходя само за родителските срещи или ако искам да разговарям с директорите.
Учителката, която идва вкъщи ми дава много информация за домашните и потенциалните изисквания към тях..

Мина и този период, но ми остави горчилка .

Моят син е на 6, но живеем в чужбина и е на училище от 8,30 до 15 ч. Първата година не споделяше нищо, а когато го попитам какво е правил или какво е ял, все е забравил. Втората година започнах да доброволствам в училището и да прекарвам доста време там, в друг клас с други деца. Синът изведнъж започна да проявява любопитство с моят клас какво правим през деня, дали сме правили това или онова и изведнъж се оказа, че имаме много общи теми за разговори свързани с училището и деня му и сам има желание да говори с мен за тях. Влиза в детайли, които преди нямаше да разбера, дреболии. Реално при мен е същото, не влизам в подробности да се обяснявам за работата си на мъжа ми, когато денят ми е минал без сътресения и като всеки един друг, няма да ми е приятно да давам отчети всеки ден какво съм си купила за обяд и кога съм ходила до тоалетната. Питаме се "Как мина денят ти?", отговаряме си "Всичко нормално, нищо интересно", важното е, когато има проблем да си споделяме и да се подкрепяме. Същото е и с децата, надявам се, когато имат нужда, тогава да искат да говорят. А и нека си имат лично пространство и те.

Имате ли електронни дневници?

 Не, но се очаква.

Имаме електронни дневници, по някоя друга оценка се пише вътре и толкова. Постно и кратко 
А , също и отсъствията гледам че ги пишат вътре.

Светкавица намирам доста общи неща между децата ни. Моят син не съм разбрала да е бил малтретиран, но едно момче уж негов приятел, му е искал пари многократно и той му е давал. Как точно му влияе не можах да разбера. Но му открадна и изхвърли и две помагала. Разбира се аз не мога да го докажа по безспорен начин, но децата ми казаха, че въпросното момче ги е взело.
На моят син проблемът му е, че децата и приятелството е издигнато в култ. Боли ме защото семейството и брат му нямат кой знае какво значение за него, но другите деца са му най-важни. Иска да има с кой да си игра е и е готов на всичко децата да са му приятели. За мен това не е нормално. Чак пък толкова да не можеш да си сам.

В училището на сина ми за сега няма електронен дневник. Даже не е обсъждано и като идея.
В училището на дъщеря ми има, но не се попълва редовно.

Stardust@, само ми прави впечатление, че ако някой каже, че спортува примерно или се вясва в училището на детето си, решаваш, че не работи.

В конкретния случай знам, че не работят.

В началото на учебната година направиха снимки на всички първолаци. Днес я гледах и детето ми винаги като гледаме снимки от училище или детската градина, казва кое дете как се държи и какво прави и с кой какви са му отношенията.

Скоро имаха ваканция и посетихме историческо място. Тийнейджърите не искаха да идват с нас, мрънкаха, че било скучно, но ги взехме с нас, направиха много снимки на техните телефони и камери, купихме сувенири.

2 дни след като започна новия учебен срок мд са учили по история точно за мястото, където ходихме и е споделила впечатления, че е ходила там, на другия ден учителят я е окуражил да покаже снимки, сувенирите и да разкаже. Тя самата беше много енусиазирана и ми разказваше как е обяснявала за различните особености на мястото. Дори не подозирах, че е запомнила нещо, през цялото време се караха с брат си. Нямам идея какво точно учат по история, нали нямат учебници.

Нямат учебници, но имат сайт на училището и там е много вероятно да има учебната програма по предмети и семестри. Е, не е като учебник с отделни уроци, но със сигурност ще те насочи.

И при моето дете е така, но май в тази възраст за повечето е важно.
А моето е и единствено дете, наистина няма с кого да си играе, ако не са приятелите.Най-болезнено за него, но и за приятелите му е някой да каже "Вече  не съм ти приятел".По наше време това май само за момичетата беше характерно.

Програма има, но не знам какво точно учат.
Ясно е по английски и математика.

Светкавица, така е. Децата  изживяват тежко тези неща.

А не получавате ли седмични писма,в които пише какво са учили през седмицата и какво ще правят следващата седмица? Дъщеря ми също е в английско училище.Знам,че практиката най-вероятно е различна,ама все има сходни неща.
Тя е общителна и много /прекалено,бих казала аз /разговорлива.Въпреки това ми споделя неща,когато реши.Често започва да говори преди заспиване/знам,че е,заради това,че не иска да спи и е от късно заспиващите,ама аз използвам случая и я слушам/.Ако нещо изключително много я притеснява и не и дава мира,обаче,ми споделя веднага.За неща като тоалетни и ядене не я питам.По-важни са ми емоционалните и драми . Смятам,че засега имам все още връзка с нея.Дано да я запазя!

Пише общи неща в няколко реда, но за този храм например (или за националната култура на страната) не пишеше.

Дъщеря ми също е по цял ден на училище, изобщо не държа да знам какво са учили всеки ден. От време на време я питам докъде са стигнали по български и по математика, проверявам всички учебници и тетрадки в петък вечер, следя я да си напише домашното. Искам обаче да я науча, че ако нещо я тревожи, трябва да ми каже веднага, а аз ще се постарая да помогна. Най-важното е, да знае, че ние винаги ще я подкрепим.
Аз съм пример за абсолютно несподелящ тип. Мразя да споделям каквото и да е, напряга ме. Особено проблеми.
На нея обаче винаги ѝ личи в какво настроение е. Аз (на доста по-късна възраст) съм имала цели месеци терзания без никой да разбере, а да кажа на родителите си не съм си и помисляла.

Забелязала съм, че най-удачното време за споделяне е веднага след влизането в къщи или преди лягане.

Моят е в трети клас и докато беше на училище целодневно нищо не споделяше. Беше видимо много уморен. По принцип не е приказлив, когато искам да науча нещо, което той не смята, че е важно да знам, му вадя думите с ченгели. От около месец не ходи на занималня и има промяна в положителна посока. Мъчно ми е, че не споделя.
Потвърждавам, че преди лягане е добро време за разговори

За протокола: едното ми дете е на 12г, другото - на 4 и половина.
Аз самата съм много "затворен" човек, майка ми от дете това повтаря. Не споделям, не се оплаквам, не търся помощ, не мрънкам. Обаче, връщайки лентата назад си давам сметка, че все пак, нещата са "кой както те предразположи".
Та и с децата е така.
И понеже знам аз каква съм, моите деца не ги разпитвам. Говорим си, между другото разбирам каквото ме интересува. Специално синът ми, който е на 12г, даже сам идва да ми казва неща, които са го развълнували. Чете ми сам избрани откъси от вайбъра си и комуникацията с приятели там, не го карам аз. Обаче: знае, че няма да питам ако виждам, че не му се говори, няма да му нашокам канчето за някоя глупост, която е казал или направил и изобщо... знае, че ще съм до него, дори и да е сгафил. Според мен това е основният проблем. Аз навремето лъжех и криех, нищо не споделях, защото знаех, че няма да бъда разбрана правилно... Понякога детето има нужда просто да сподели, даже от помощ няма нужда, има нужда само някой да го изслуша, разбере, да не го съди и да сподели нещо или просто да помълчи заедно с него.
Разбира се, това го казвам сега. Пубертетът и истински трудните неща тепърва предстоят, с тях не знам дали ще се справя..., но поне ще опитам... да го изслушвам, разбирам и колкото и да ми идва да му изчета едно конско - да си трая и просто да бъда наблизо.