За споделянето..

Когато бях дете, а и после, в пубертета, много мразех майка ми да ме притиска да споделям. А не го правех, защото веднага се започваше с наставления и поучения. Съответно с децата си гледах да изградя съвсем друг тип отношения, да споделят, защото те го искат и имат нужда от това, и защото моето мнение им е важно. Щерката още споделя почти всичко, живее далеч, но като се чуем по телефона, бърза да си изпее всичко на един дъх. Спомням си как във втори курс в университета, ми се обади по телефона, за да ми каже две неща, които не била ми казала още от гимназията и съвестта я гризяла. Някакви обичайни тийнейджърски издънки бяха. Синът е друга работа - с ченгел да му вадиш думите, но те момчетата като цяло са така - по-затворени и по-непристъпни. Но за важните неща понякога, като сме си само двамата, се отпуска и говори, което ме радва.

Предишни години се е случвало да реагирам по-драматично на някои истории в детската градина. Разстройвах се и така правех за детето проблема по-значителен. От една страна той се разстройваше повече.  Така и не реагираше адекватно. И от друга не искаше да споделя, за да няма драми вкъщи.
Говоря за определени моменти.
Не казвам, че при някой от вас е така, споделям аз до какви изводи стигнах.

Сега е в първи клас, като каже еди кой си ми каза нещо или направи, не акцентирам много върху случката. Така и той е по-спокоен и реагира адекватно и се справя и проблемът не му изглежда края на света.
Споделя, но и аз добивам представа какво се случва, ако отида в края на тренировката им по джудо например в училище и погледам 10-15 минути какво се случва между децата и треньорът как реагира.
Или като го взема, когато ги водят от стола към занималнята и походя няколко минутки с тях. Просто вясвайки се в училище не в последния възможен момент, когато няма останал почти никой, ми дава представа.
За мен да стои цял ден е много изморително, занималнята е до 16,45 часа, там не учат, просто има къде да стоят.
Ходи на разходка, след като обядват или ако ще ги водят на театър и го взимам, за да остане време за почивка и уроци.
Виждам дори в 4 да се прибере и после да трябва да пише и учи, че му идва вповече.
Ние сме били на училище винаги до обяд или следобяд по половин ден.
Изморено дете ще е в по-лошо настроение, може би няма да му е и до разказване толкова.
Не искам никой да се сърди, не знам при кой как стоят нещата. Но и много хора, които имат възможност, си държат децата още от яслите по 12 часа и когато са болни, не ги оставят вкъщи.

Споделя ми, ако не го натискам и не драматизирам проблемите му.
Дачеч съм от мисълта, че всичко ми казва и не трябва.
В крайна сметка трябва да се научи да се оправя сам.

Аз пък не харесвам приятелката й от градината ( пак е същото училище) и тя го знае. Не мога да се насиля да харесам това дете. И не за друго, а защото моята блейка е заслепена и се оставя да бъде командвана, да бъде управлявана, да й се нарежда какво да прави, моята я имитира ( а това дете е едно нахално, експресивно и лигавещо се дете с театрални драматични уклони) Нещо страшно. Сигурно си имат обща приказка и игра, ама аз като я видя, тя подскача и квичи някакви неща, пее и се размята. Моята я гледа прехласната. Родителите ги познавам и ги харесвам , другото им дете е различно, ама това нямам думи ... просто са изтървали дъщеря си, моята я имитира и боготвори 
И тя знае че не харесвам любимата й приятелка.....

Съгласна съм с вас. И аз смятам, че са преуморени децата, но занималнята не е моя приумица и избор. Задължителна е, целодневно обучение са. В занималнята учат, пишат домашни.

Много обичам и аз когато питам и ми отговарят "Не знам", "Не помня" все едно не са били там.
Моите и те се разсейват и грешат неща, които знаят перфектно. Просто мисловно са на друго място.
Дъщеря ми вече беше във ваканция последния път, седмица преди самата ваканция. Така беше изключила, че се чудех как да и повлияя да влезе в час.

Моето дете споделя с мен, но само това, което смята за важно. А и аз не разпитвам всеки ден за всичко.

Аз мисля, че всички на тази възраст 7+ са подобни като поведение относно споделянето.
Детето ми е в 1ви клас и също се виждаме за по 3-4- часа вечер, което въобще не ми стига. Но още от детската градина ни отучи да я разпитваме. На нас първата ни работа, когато я вземехме от градина/училище бе да започнем да питаме, а децата вече са уморени след цял ден в училище. Имат нужда да се повъзстановят.
На всяко мое питане получавах или "добре" или "не ме разпитвай" или сърдене. Затова спрях да питам.
Но, това не означава, че не си говорим. Напротив, споделяме си много. Просто детето идва при мен в момент, в който има нужда и започва да ми говори, разказва или пита. Често ми споделя тайни, които да си пазим само двете или ме кара да играем на "училище" и тя да е няке от децата в класа... Така разбирам много повече и комуникацията е много по-пълноценна, отколкото сухият разпит: какво правихте днес? Яде ли на обяд? Какво учихте по математика? и т.н.

Важно е да чуваме децата и да търсим диалогът под различна форма и в пододящото за тях време. Дори и ние не винаги сме в кондиция да отговаряме на въпроси или споделяме с родители и приятели. Защо да очакваме от тях да са винаги готови да си кажат всичко всяка вечер в 17ч, когато ги прибереш от училище?

Такива неща питам аз. Не че отговаря с подробности, но когато нещо я е развълнувало повече, разказва повече. Скоро ще направи 8, в трети клас е по тукашната система. Дразня се само, че се сеща повече неща вечер, когато трябва да заспива или сутрин, когато си обува обувките и бързаме за училище.

Благодаря ви за отговорите, вече имам малко повече яснота. 
Аз също не я разпитвам вече или я питам неангажиращи неща, тя ми разказва, но съществено ми е да ми разкаже за ученето. От 1 седмица я питам кога им е теста по английски и получавам отговор - не знам. И снощи ми казва - а, ние днес имахме тест. Някак си ми се иска да е по-отговорна и ангажирана с учебния процес, но сигурно искам твърде много, не знам. Може би е все още малка. 

Моите са същите, въпреки, че са по-големи.

Много говорят, когато правим заедно неща насаме. Примерно да излезем мд по магазините, или някъде с мс, когато сме само двамата и нямат разсеващи ги неща.

Това, с което искам да се включа по темата, е проблемът за начина, по който родителите задават въпросите към своите деца. Много често, съвсем несъзнателно, формулираме въпроси от затворен тип: "Добре ли си?", "Написа ли домашните?", "Прочете ли урока?", и прочие. Освен, че предполагат единствено отговор с "да" или "не", такъв тип въпроси рядко биха провокирали по-дълъг разговор, в който ученикът да е склонен действително да сподели своите преживявания и емоциите от деня. Нещо повече, когато и собствените ни реакции към незадоволителния (за нас) отговор не са премерени, а под влияние на стрес, умора или по друга причина - са първосигнални - детето се научава да дава заучен отговор - такъв, какъвто ще се хареса на родителя.
Друг проблем - формулират се въпроси, които сами навеждат към един или друг отговор. Или иначе казано - задават рамка, чисто лексикална дори, в която отговорът да се впише. "Добре ли си?" е точно такъв пример за въпрос; много по-подходящ би бил "Как се чувстваш след този дълъг ден?" например.
Много е важно при започване на разговор родителят да вижда и оценява общото състояние на своето дете - дали е уморено, дали е притеснено, дали е превъзбудено, ентусиазирано, доволно, недоволно. Констатацията на това състояние гласно показва на детето, че родителят го разбира. И докато в момент на радост вероятността само да избълва куп приказки за всичко, което го е впечатлило, да е много голяма, то при негативните състояния трябва да се подходи деликатно. При това не с въпроси "Защо си изнервен?", "Защо мълчиш?", а по-скоро с думите "Виждам, че нещо те е разтревожило....", "Аз имах тежък ден на работа и явно и твоят не е бил лек..." и в този дух.

За тези проблеми в общуването четох подробно в книгата "Как да говорим така, че детето да слуша - и да го слушаме така, че да говори". По стечение на обстоятелствата мина през ръцете ми в момент, когато моето дете още не говореше , а пък сега, когато наистина мога да се опирам на нея в ежедневното общуване, не ми остава време да я разлистя отново. Но мисля, че се разбира каква е идеята зад всичко, което написах.
По-назад даденият линк за 50 въпроса, с които да заменим един тривиален, също е в този дух и някои от предложенията много ми допаднаха.

Много интересна тема. Като дете аз бях от мълчаливите и криех страшно много неща от родителите ми, дори съвсем тривиални неща. Просто не обичах да споделям и да се разкривам. Осъзнавам, че не искам нещата да бъдат такива между мен и моята дъщеря, така че се старая да градя друга връзка с нея. Дали е до усилия, или до характер на детето не знам, но мисля, че засега споделя. Разказва ми, когато я питам, а много често и сама проявява инициатива. Имаме си "опорни точки", които покриваме всеки ден след училище - игри, оценки, изпитвания, хранене и т.н. и когато поговорим по тях, горе-долу сме изчерпали деня. За оценки не се карам, а и рядко критикувам; по-скоро се опитвам да огледаме заедно нещата от различни гледни точки. Според мен е важно, че аз също й разказвам понякога за моя ден, така че нещата са реципрочни. Тя е в трети клас, надявам се да продължим да споделяме и по-нататък. Не се заблуждавам, че ще ми казва всичко, но ми се иска да знае, че може да говори с мен при нужда.

 И моето не е от споделящите. Не обича да говори за нещата в училище, особено ако аз го питам.Ако сам реши, казва.

Ние имаме много време за говорене- доскоро го вземах или водех на училище, на занималня е бил инцидентно за около седмица-две досега за 6 години.В другата посока- с баща си или сам, зависи от сезон, метеорологични условия , колко са предметите за деня, колко тежи раницата.

По пътя си говорим, но откровено казано, понякога и на мен не ми се говори.

Това, което ми е неприятно е, че почти никога не ми разказва какво се е случило в училище, само ако за него е важно.А другите майки знаят много повече. Някога мразех майка ми да ме разпитва, особено след контролно веднага ме питаше първо за двете ми приятелки / колкото и да съм изкарала, а най-често оценката ми беше 6/ ,после за целия клас.Потрисах се от този неин навик, сега неусетно правя същото, обаче моето не ми казва. Но аз искам да зная къде е сред другите и какво означава оценката спрямо нивото. Напр. веднъж имаше 4.80 и му ръкопляскали, оказа се, че най-високата оценка била пълно 5.

Иска ми се да зная за взаимоотношения, за негови прояви и за прояви спрямо него.Неприятно ми е като ги научавам от психоложката или друг, но това е положението.За него, че не внимава, разсейва се , говори в час научавам от забележките. Но много ми беше мъчно като научавах за побоища над него от други места, слава Богу това време мина.

Не споделя, в смисъл да ми разказва това, което ме интересува. Но много разговаряме на различни теми от най-различен характер.Общи неща, които го вълнуват , а не този така направи, онзи иначе.
Мъжът ми също не споделя проблеми, но това вече излиза от темата.

Побоища?
Горкото дете!

Мс ми сподели, когато се е сбил за първи път. Беше през лятото, в България и се прибра доста разстроен и в началото не искаше да говори, но после ми разказа ...

Майките, които не работят познават всички деца и знаят всичко ... в училище ходя само за родителските срещи или ако искам да разговарям с директорите.
Учителката, която идва вкъщи ми дава много информация за домашните и потенциалните изисквания към тях..

Мина и този период, но ми остави горчилка .