Имате ли подобни случки?

Скъпата ми майка ми беше напълнила главата с такива "случки". На днешно време, като я чуя да ги раздува пред децата, веднага скачам!

Същата работа. За всеки случай има някоя позната или е чела някъде за някакви ужаси.

Страхът е най-тежката и отвратителна емоционална травма, която възрастен може да нанесе на дете. После детето трябва да се бори цял живот с нея. Ако има сили за това.

Оф, това са малко стил "скаутски истории" спомням си, че имаше доста наплашени от Дама Пика дори.

Иначе съм израснала с истории за забравени инструменти. Между другото, червата на човек не могат да се извадят по този начин. Градска легенда.

Не знам дали е по темата моята история, но ще я разкажа.
Не ям агнешко.
Живеех в малко градче и имахме овце, които се извеждаха на паша. Имаше една овца, на която виках "приятелката". Всяка вечер я посрещах след паша, дори още помня звука на чана й, по него я познавах че идва, преди дори още да съм я видяла. Беше доста стара и явно нашите бяха решили да я колят и да правят пастърма. Та пристига него ден съседът, който ще помага в коленето, аз съм в кухнята на топличко, идва той и казва- Ооо, днес ще колим приятелката, а?
Леле, що рев изревах, нашите не можеха да ме успокоят. Седях на прозореца, пищях и гледах към двора. Заклаха я де, но винаги го помня това нещо и не близвам агнешко. Да съм била на 9 годинки.

Веднъж викахме Дама Пика в двора на една приятелка. Тъкмо я извикахме и се чу някакъв страшен трясък до нас. Всяка побягна където й видят очите. Оказа се прабабата на приятелката ми, която е била с складчето на двора до нас и е съборила нещо, ама много се бяхме изплашили.

Имах една колежка,която родила много млада-на 19години.И много обичаше да разказва за естественото раждане ,което било доста тежко.Ама с всички подробности-как се мъчила,как пищяла,как я зашили....Разказваше го по най-отвратителния начин.
И всички,които не бяхме раждали я слушахме ужасени и с ококорени очи .От тогава започнах да изпитвам страх от раждането.
После разбрах,че всъщност тя силно преувеличава.Може би е била неподготвена ,защото тогава нямаше интернет и не се говореше много за това.

Някъде в гимназията ни водиха в противоатомното скривалище под президентството. То си е действащо, но някаква част беше оформена като музей със снимки и макети на последиците от радиацията. Сумати ми време после сънувах кошмари. На всичкото отгоре следващата година пак имахме някакво такова обучение и айде пак там. Тоя път като знаех какво ще видя просто стоях далеч от "експонатите". И сега като се сетя ми става едно такова гадно.

Нямам траен страх, насаден от подобни истории, но ми се е случвало нещо, подобно на описаното от теб. Преди доста години пътувахме с братовчедка ми с тролея, беше от големите и бяхме застанали в средната част, откъдето се извива, с гумираните стени, т.е. без прозорци. До нас мъж и жена коментираха някаква позната, която си правила операция на носа, описваха кръвоизливите, синините, превръзките и т.н. Аз слушах с голям интерес, докато в един момент ми се догади от описанията им и изведнъж буквално ми причерня пред очите. Стоя права, чувам всичко, с отворени очи съм, но не виждам нищо Никога повече не ми се е случвало такова нещо, не знам на какво се дължеше. Питах братовчедка ми има ли ми нещо на очите, тя вика - нищо ти няма, нормално изглеждат. И в следващия момент помня, че хората се развикаха "дайте път, направете място", явно съм тръгнала да припадам Поведоха ме към някаква седалка, аз дойдох на себе си, зрението ми се върна, огледах се - тъкмо приближавахме моята спирка. И казах "а, аз тук ще слизам" И това беше, само малко ми трепереха краката после.

Този страх у някои деца и сега е актуален, както и от зомбита, защото непрекъснато играят на телефоните и таблетите с такива малоумни игри.  Не е рядко явление възрастният да си спомня такива истории от детството и още да изпитва страх от тъмното или от духове например, макар че знае за произхода му, а също така, особено при жени, страховете на майката, че и на бабата, могат да се предадат на дъщерята и да си останат с нея за цял живот.  Тя на свой ред може да предаде някой страх на своите деца, ако не ги изчисти своевременно. 

"Музеят" скривалище е под съдебната палата.

Страхът от тъмното си мисля, че е много дълбоко вкоренен, от векове, не се дължи на истории от детството.

Ами възможно е и да е насаден страх в прекалено ранната възраст да се осмисли подобна ситуация, но може и заради сензитивността и способността за емпатия такава фобия да е била въпрос на време и обстоятелства.

Аз имам едно преживяване в ранните си двайсет години, след което знам, че не съм травмирана от ранните случки и филми в детството, които пък по това време са ми причинявали кошмари с години.
Имахме някакъв курс в работата по първа помощ, целодневен, без никакво изклинчване. Отивам сутринта в залата за първата лекция и преживявам истински ужас, защото в градация с различните описвани спешни състояния, аз самата изпадам във все по-спешно. Като стигна лекторът до симптомите на инсулт, после инфаркт, аз с всеки един пример започнах да получавам физически симптомите, ама буквално, изби ме студена пот, започнах да се задушавам, прималя ми, пулсът ми скочи, изтръпнаха ми крайниците и т.н. и към почивката вече полуприпаднала, избягах и не се върнах за втората част, макар че шефът ми чете конско, беше задължително, но аз си мислех, че ще умра ако „изкарам” още някое спешно състояние.

Обаче има си хора, които много обичат да разказват такива „кървави” истории. Някои действително се наслаждават да те накарат да изпитваш ужас, а пък други самите те са ужасени и не могат да се справят сами и затова изкарват историята навън, за да не ги тероризира несподелено само тях.

Да. Майка ми и нейната леля неволно ми нанесоха такава травма, че и днес над 17 години след случилото се аз не съм го преживяла.
Да чукна на дърво станала съм почти на 24 години и единствения ми починал близък е мъжа на въпросната леля на майка ми. Та, бяхме си на село и винаги като си идем с мама сме ходили до гробищата да запалим свещичка на нейните баби и дядовци и чичо. Веднъж отидохме ние трите - аз, мама и леля й. Била съм на 7 годинки. Никога преди това не съм имала проблем да ходя на гробищата, дори ми е било интересно да разглеждам надгробни плочи и различните гробове, до този ден. Отидохме ние и гроба на чичото е доста навътре от входа, направо не се вижда от там и те двете решиха, че ще отидат да налеят вода от чешмичката, която е до входа, да полеят цветята на гроба му. И ме оставиха сама. Не знам колко време ги е нямало, може и 10 минути да са били, на мен ми се стори цяла вечност. Нищо не се е случило, но в моята детска глава почнаха да ми се привиждат разни неща, да ми се причуват шумове, зави ми се свят, абе ужас направо.
От тогава, до ден днешен, аз не съм стъпила на гробища. изпитвам панически ужас от тях. Ако ми се налага да мина покрай гробищен парк започвам да се задушавам, да треперя.. А за сънищата изобщо не искам да говоря. Сънувам гробища, Бога ми, през вечер години наред. Имала съм периоди от по 1-2 месеца да сънувам всяка Божа вечер.. и така. Изпитвам ужас от деня, в който ще ми се наложи да отида там отново.

Не знам дали е точно по темата, но като дете изпитвах ужас от инжекции. Мисля че за това допринесе една сестра. Била съм на около три. Правя бронхопневмония и ми изписват АБ на инжекции. Тшгава нямаше спринцовки за еднократна употреба. Иглите бяха големи и дебели, изваряваха ги в стерилизатор. Та се разплаквам, нещо нормално за дете, но сестрата взе да ми крещи, че ще изгони майка ми, че ще ме остави с иглата в крака... Е, и аз не й останах длъжна. Спомням си, че през сълзи й се разкрещях, че повече кракът ми няма да стъпи там, че ще стана сестра да бия инжекции на нейните деца и да ги боли и разни такива... Майка едва ме измъкна от кабинета. Започна да ме води в работническата поликлиника, която беше и по близо, при едни млади и внимателни сестри, но аз се сковавах от страх. Докторката повече не ми изписа инжеции. Но заради прекалено честите пневмонии щом навърших пет ме вкараха в Трявна в санаториума, а майка я взеха санитарка в отделението. Вече бях получила и епилепсия. Усещам една сутрин на закуска, че ще припадна и в сестринската стая да кажа на сестрата, а тя ми вика "Чакай малко да сложа тази инжекция..." и аз се озовах на земята. Много се уплашиха.

Не помня колко голяма съм била, може би 10-11- годишна. Братовчедка ми вечерта ми разказва един "виц". Да ама то не било виц, а някаква история за черни рози и ръка, която се промушва през стената и души... Дълго време след това ме беше страх да заспивам на тъмно, въпреки, че на улицата пред прозореца имаше улична лампа. Щом затворех очи и се сещах за тази ръка. Нашите пък се чудеха защо упорито заспивам на лампа. Не им казах, защото нямаше да ме разберат.

Сетих се и за друг кошмар- зъболекар. Още й помня името- леля Денка. Вадеше ми клатещите ми се предни зъби с един керпиден му казвахме, права, до зъболекарския стол. Веднъж припаднах. Оттогава изпитвам страх от зъб. съсловие. Зъбите са ми ужасни, ходя когато вече не търпя на болка и няма накъде.

И мен ме беше страх от извънземни след разказ на една приятелка че й били казали че ще ни посетят. Две вечери подред лятото се завивах през глава и не мърдах, как не се задуших не знам, а спях с баба и дядо в една стая, ама пусти страх, ослушвах се като гърмян заек цяла нощ и чаках нашествието.

В детската поликлиника на времето едната от докторките много ме плашеше - с къса тупирана коса и изражение, абе наричах я Баба Яга. От приказни герои не ме е било страх, но от нея - да. Ако се случеше моята докторка да я няма се молех да не ни приема тя, направо изпитвах ужас от нея.
А на зъболекар и аз мразя да ходя, макар че зъбите ми са много лоши и се налага честичко. В началния курс училищната зъболекарка ни извади от час няколко деца и ни накара да се изчакваме в кабинета й. Но още първото дете, което сложи на стола се разплака и задърпа и тя ни накара да го държим! Ама къде ти, ние също толкова уплашени, а и не ни е работа. Та докато му стържеше зъба с бормашинката го поряза. Шурна кръв, тя се разкрещя. Добре, че останалите не сме били със слаба психика да изпоприпадаме като видим кръв. Но мнението ми за училищните зъболекари силно пострада.

И нас под строй ни пращаха в лечебницата на зъболекар, която беше далеч от училище, по ред на номерата в дневника. Аз почти никога не ходех, а се криехме с една съученичка, докато не ни спипаха де.

Ние имахме зъболекарски кабинет в училище. Зъболекарката първо минаваше по класове и ни преглеждаше зъбите, а .после идваше лично да изведе от час няколко човека. Никакъв шанс за бягство нямахме. Аз имам географски език и единия път ми го намаза с едно гадно зелено лекарство. Как не повърнах не знам. Изтичах до тоалетната и плюх и плакнах уста като побъркана, за да се отърва поне малко от онази гадост, ама къде ти.

Опитвам се да се сетя нещо и не мога.Имам си страхове и фобии,но не си спомням конкретна причина.Може да са от минал живот,знам ли?

Като бях малка – 7-8 годишна, в училище ме наплашиха с разни разкази за страшни неща - от възможно най-тривиалните, но тогава ми въздействаха. Беше ме страх да стоя сама в стаята. Това с черната роза са ми го разказвали в няколко версии - има и вариант с черна завеса. А имаше и едно за червени ръце, които се появяват и свирят на пианото в другата стая (и душат, ако ги видиш). С времето ми мина и в момента изобщо не ме е страх от плашещи истории, даже понякога ми харесва да чета книги или да гледам филми с леко зловещи сюжети. Спя на спуснати щори, в пълен мрак и нямам проблеми.
 Мразя гнусотиите, обаче (като тези филми, в които се разкъсват на парчета) - не изпитвам страх, а ужасна погнуса

Като малка ми разказаха за някакво момиче дето асансьорът й отрезал главата и оттогава имам фобия. Сама никога не съм се качвала и няма и да го направя. Мразя ги. Толкова са грозни и зловещи особено тия в по-старите блокове.

ДАРИ Същото се случи и при мен като бях дете. Нашите имаха вила в която баща ми си гледаше зайци, имах един който ми беше най-любимия, изкарвах го и си играех с него. Много го обичах, бях го кръстила даже като мен и всеки път , като ходеха нашите сами ги питах после как е зайчето. И така една вечер баща ми  готви , сядаме, хапваме и го питам какво месо е било, като ми каза , че е сготвил моя  заек ми призля, насила повърнах( с извинение) и от този момент не кусвам заешко. Плаках сигурно месеци  и не му говорих..много ми беше мъчно.

А като бях дете пак имаше някаква история за капчици, не я помня но много ме беше шубе като чуя че капе от кранчето на мивката.
Но все още ме е страх от тъмното и винаги спя на светлина от коридора. А и заради детето също че и той се стряска  на тъмно.

Извинявам се за 2рия пост , но не става да добавя към горния.
Имам страх и от зъболекари , но естествено всяка година ходя.
Получи се като бях 2ри клас, страшно ме болеше зъб, обаче съм дето се вика ербап и не казвам на нашите, докато една вечер не вдигнах температура и ми се зачерви бузата, неможех да си отворя устата от болка. Та посреднощ ме водят нашите на впешен зъболкар , и жената ми обяснява да вдигна ръка като ме заболи, ами вдигах вдигах и тя не спираше, беше нечовешка болка а и за толкова малко дете.. Бях намразила нашите тази вечер. От там насетне като отида на зъболекар държа да ми се бие упойка докато седна на стола, не давам да ми пипнат зъбите без нея. И въпреки упойките седя стегната и стискам подлакътниците  на стола.

Съжалявам, но вашите родители са някакви изроди. Аз ям месо и нямам драма с това да се отглеждат животни за храна, но никога не бих подложила детето си на подобно нещо.

Абе май е доста разпространено това с коленето на животни...имам тънкото усещане, че някои родители са гледали прекалено много Време Разделно и едва ли не се е смятало за урок за детето да види/преживее такова нещо. Но си е често разпространено.

То това с коленето е ясно. Те за това ги гледат, но не мога да разбера извратеното мислене да травмираш така детето си. Харесало си е един заек от 50 или едно яре от 7. Ами някак е нечовешко точно тях да сервираш за вечеря.

На баща ми се е случило нещо много подобно, но той е възрастен - предполагам, че по времето, когато е бил малък, по начало не се е обръщало много внимание на децата.
А аз не ям заешко, защото като бях малка баба ми отглеждаше зайци - харесвах ги, не съм била емоционално привързана към тях, знаех, че ще ги ядат... Но ми стана много гадно веднъж като чух, че зайците пищят, когато ги убиват (не е точно като човешки писък, но е писък - не може да се сравнява с обичайните им звуци; не съм гледала какво правят, просто знаех, че ще готвят пълнен заек и затова разбрах какво се случва). Всъщност, точно защото ми е мъчно за животните (и най-вече за бозайниците), ям малко месо - основно риба и пилешко. 

Абсолютно същото си помислих и аз.

Ами векове наред това се е смятало за детинщина и лигавщини. Майките собственоръчно са извивали главите на кокошките, които ще сложат в тенджерата. Бащите собственоръчно са теглили ножа на агънца и прасенца. Очаквало се е, че и младото поколение трябва да се научи и да се пречупи, защото животът го изисква. Детска психология не са учили.

Това са ммичета на по 30-40 години. Не сарасли в средновековието, а и става дума за животинки, към които са били привързани.

О, зъболекарите от едно време! Имам чувството, че няколко поколения са увредени от тези инквизитори. Почти във всяко училище имаше и ни водеха под строй на преглед, а после ни викаха от час за поправка. Няма такъв ужас. Седиш и слушаш този пред теб как вика и ответните крясъци на "милата" зъболекарка. И ако се излъжеш да вдигнеш ръка, за да сигнализираш, че те боли, ти я застъпват с коляно, да не мърдаш много. Да не говорим за нивото на техниката.

Нямаше упойки, вярно е, ама и не беше чак такъв ужас. Аз винаги с удоволствие ходех на зъболекар. И до сега нямам проблем и ходя редовно. Поддръжка си е .

Да не си синеока Много отдавна бях чела някакво изследване, че синеоките не се страхували от зъболекаря, а тези с кафяви очи били най-страхливи. И аз имам спомен от училищната зъболекарка в 5 клас, която ми извади 4 зъба наведнъж и ме пусна да си ходя с блуза, омазана цялата с кръв. И ми крещеше през цялото време. Оттогава изпадах в ужас като дойде време за годишните прегледи, все гледах да се скатая от час (обикновено прегледите бяха в някой от първите часове по физическо). И още ме е шубе от зъболекари, макар че със съвременните упойки и адекватни доктори като цяло не съм имала кофти преживявания.

Не, с пъстри очи съм, но нямам проблеми със зъбите, което помага да си смел .

Донякъде и родителите допринасят за страха у децата. Помня как ми казваха да давам да ми пломбират зъбите, защото иначе ще се развалят и ще ги извадят с керпеден/клещи. И аз си представях едни ръждясали каквито у нас съм виждала.

Значи като малка ме оставяха да гледам Досиета Х с Дейвид Духовни. Имаше един епизод за един, който като целуваше момиче и то мигом умираше - той беше мутант хранещ се с телесните мазнини на хората. Господи, много серии бях изгледала с излизане от канала на чудовища, НЛО-та, убийства и тем подобни, които си ги спомням и до днес. Кошмари или страх от тъмно така и не ме обзе. Обаче, този епизод ме държеше до 12-ти клас. Много момчета ме харесваха, но аз странях като от прокажени.  Лъжех най-добрите си приятелки, че вече спя с момче, но не можех да си представя, че наистина ще го направя. Трябваше не само да обичам момчето, а да го обожавам и да съм готова да умра за него. Момчетата смятаха, че съм лесбийка и след като отхвърлях авансите им, започваше една история.... Чак в дванайсти клас срещнах един палячо, който успяваше да ме разсмива и той успя да ме целуне. Е, първата целувка не ме втриса, но пък бях сигурна, че ще ми хареса, стига ... да е Някой Друг.  
А реално този страх се оказа градивен, тъй като си запазих тялото от ръцете на много бройкаджии.  Изживях красива любов,  с красив първи секс за който малко момичета в днешно време могат да се похвалят и не съжалявам, че съм се страхувала така панически от първата целувка. И без него пак щяха да ме мразят повечето съученици, понеже не бягах от час, бях зубрачка и не пуших трева.
Друг страх, който имам обаче до ден днешен  и е като вграден в мен, е като видя нещо тежко. Не знам откъде и как, но все си представям как пада върху мен. Разказвали са ми, че още на три годинки съм искала да крият чука, сатъра за месо и тухлите, които са били донесени за довършване на някаква стена. Просто съм ги сочила и съм казвала " крий ги". И досега най-тежкото което имам у дома, сама качвам на най- високият рафт във вграденият гардероб в апартамента. Да не вземе ММ да ги намери. Което до този момент  е необосновано, тъй като ММ не е способен на такава жестокост... Ама не се знае

Не знам дали се брои моята история, защото не съм била дете, но ще я споделя.
Тъкмо бях родила малкия (бил е на месец, два) и отиваме на гости в моята баба. Детето с леля ми в другата стая, а ние с нея сме седнали, пием кафе и си говорим. Не знам от къде и дойде на ума да ми разказва за някакви познати,  които живеели на село. И двамата имали по един брак зад гърба си, но нямали деца. Събрали се да живеят заедно, правили няколко опита инвитро и накрая им се родило прекрасно момченце (до тук всичко наред, разказа ми го с една усмивка и аз се радвам за хората)! И ми казва, да знаеш преди няколко дни жената изкъпала бебето, нахранила го и го сложила да спи, всичко им било наред, обаче като решила да си ляга и се надвесила над креватчето да види как е детето - то било починало!
Обърна ми се стомаха, главата ме стегна - идваше ми да прескоча през масата и да я удуша с голи ръце. Идея нямате колко нощи съм ставала по стотици пъти да проверявам детето дали диша.

PS Най-лошото от всичко е, че ми е първо дете не знаех кой знае колко за отглеждането на бебе и съм била едва на 19 години.

Кофти история, ама какво да се прави. Ако мислеше, нямаше да го каже. Ама толкова е и мислила. Много ги има такива. Умират да говорят за ужасии, щото така имат цялото внимание на слушателя отсреща и се чувстват важни. Липса на емпатия, съпричастност.

Ей такива истории докато почнеше някоя баба да ми разказва я сепвах на момента. Най много мразех да ми говорят такива ужасни неща след като родих.
Ама това е , че по-възрасрните хора нямат усещане какво да говорят и бръщолевят каквото им дойде на ума..А незнаят как ще ти подейства.

Да, старите хора могат да са нетактични.
Но не е само това. Истории за внезапна детска смърт или инцидент стигат до нас и по други пътища. И аз съм се ослушвала да чуя дишането на бебето и без да ме плашат с истории старите хора. Страха за бебето и детето е инстинктивен според мен.

Mama Ru,подкрепям. Аз също бях чела за внезапната детска смърт преди да родя.Ами през деня ,като заспеше постоянно наблюдавах.Нощем често се будех,до към 6-тия месец ,когато вече се "поучовечи".Слагах пръст под нослето.Правех го постоянно и не виждам нищо странно в това.Никой не ме е травмирал,просто се притеснявах..

Синът ми е на 1година и 4месеца, до ден днешен като спи по дълго време или като спи много спокойно си държа ръката на гърдичкоте му или под нослето. Най големите ми страхове като на всяка майка са свързани с него.
Наистина ни заливат с подобни страшни неща най-малкото от новините , но когато близък човек буквално те товари с подобни истории си е  излишно.

Разбира се, че и аз бях чела за това, още преди да родя. Но когато твой близък започне такава история, как хората са се борили са дете, как след хиляда трудности е заченала жената и са били най-щастливите хора на света. В първия момент изпитваш едни прекрасни чувства, радваш се за тях и изведнъж: "Ама ти знаеш ли, че даже видях ковчега във фейсбук, мога да ти го покажа!"
PS Понеже изобщо не предполагах как ще приключи бабината история, не съумях да я спра още в началото.

Още една такава имам, но с дядо. Малкия тъкмо беше взел да се обръща и той решава да ме стресне малко, с приказки за братвчедско дете (вече мъж на 30 и кусур), как майка му го оставила за 2 минути, той се завъртял и паднал от леглото. След това (цитирам) станал олигофрен. В първия момент се чудех да се смея ли, да плача ли. Какви са тези изрази и как ги измислят - не знам!
Вече след първото падане на малкия, лекарката ми обясни, че децата не са толкова чупливи и, че няма дете, което да не е падало. И май това са историите оставили много лош вкус с устата ми!

Имаше един филм - Американска трагедия, ако не греша. Разказваше се за едно семейство и един баща, който остава без работа и социалните му вземат децата. Разпиляват ги - най-малкото веднага дават за осиновяване, адругите по сиропиталища. Едва успя след години да си ги прибере, но осакатени - душевно и физически. Най-големият му син не само го превърнаха в идиот, затворен между идиоти, но и го кастрираха, след като вече знаеха, че ще се върне при сеумейството си. Бях потресена от бездушието и жестокостта на социалните. И всичко, за да вземат малкото детенце и да го дадат за осиновяване. И понеже бащата не го даде доброволно, скалъпиха някаква история и така успяха. Много ме разстрои този филм. Не можах да мигна след това, а идълго време имах кошмари. Ако знаех , нямаше да го гледам.

Сетих се днес нещо на училищна тема. Естествено, пак от майка ми. Разправяла ми е че някаква нейна приятелка тръгнала да скача на козата, паднала и си счупила крака. Тази история толкова ме беше уплашила, че не исках да погледна този "уред за мъчение".
Голямата като се роди, с часове седях да я гледам дали диша. Луда работа!

Аз имам един страх,който може би е много подходящ за този сайт
От малка(нямам идея защо,не съм имала травмиращи сцени) ме е страх от раждането.Поне 4 различни лекари са ми казвали-божееее,момиче ти как ще раждаш.И с годините този страх се утвърди.Звучеше ми като някакво ужасно наказание,мразех мъжете дори заради това.
Сега,от 2 години опитваме с мъжа да имаме бебче и не се получава.Нямаме проблеми,изследвахме се.Не сме най-последователни в опитите,но мисля,че за толкова време трябваше да стане.
Мисля си ,че може да е нещо подсъзнателно от този страх.Вече не го мисля толкова това раждане,даже не ми се струва толкова страшно и все пак не става и не става...

Аз съм с кафяви очи и ОБОЖАВАМ да ходя на зъболекар.Мога да заспя на стола Определено имат значение първите спомени от детските години,защото моите са:кабинет пълен с играчки,много списания мики маус,много весели и усмихнати зъболекари и сестри ,огромни меки диванчета...беше празник за мен да ходя на зъболекар

Ако ще шампанско да сервират, не ме радват хич зъболекарите.  И аз съм от поколението дето ни измъкваше от час зъболекарката, а машините й бяха като трактори.

Призлява ми от кръв, а като малка съвсем доброволно участвах в тайфа, която надничаше през малки пролуки на прозорците на моргата. Помня с подробности някои от гледките, но не са ми травмиращ спомен, а сега и кръв от филм ме докарва до обърнат стомах.

Всеки явно си има някакви страхове. Аз от малка много се страхувам от призраци и духове. И това ми е бил един от най-големите кошмари от както се помня, че ме гони някакво странно същество и аз не мога да избягам.
Нашите никога не са ме плашили нито с Баба Яга, ното с други такива герои. Не е ставало дума и за паранормални неща. Но още от ранна детска възраст аз съм си внушила, че те съществуват и до ден днешен си спя на светната лампа и на включен телевизор ако съм сама

Rocket същата съм като теб, лампата в коридора винаги свети. И все се озъртам ..луда работа!

Баба ми ми казваше, че ако правя бели ще ме заведе при чичо Жоро/зъболекаря/ и ще ме остави там да ми "оправел" всички зъби. Още не ходех на училище и тя ме гледаше, ей Бога ми, не бях стъпвала 8 години на зъболекар именно заради ужаса, който тя ми беше набила в главата. Все още треперя като трябва да ходя на профилактика.
Като бях 3-4 клас гледах един сериал "Чародейките" и там имаше един демон с побеляла коса, който  те убиваше чрез най-големия ти страх. Косата на жертвата също ставаше бяла. Не можех да спя повече от 3 месеца на тъмно, не смеех да ходя до тоалетната вечер и ме беше страх да кажа на нашите,защото щяха да ми се карат.  Това ме е травмирало - до ден днешен като някой ме пита от какво ме е страх не казвам, за да не чуе демона Не се бях уплашила толкова от демона, а от това как убиваше и използваше страховете срещу конкретния човек. Даже имахме една съседка цялата побеляла и от нея ме беше страх. На скоро гледах пак епизода и пак ми беше гадно...

Където спя винаги гледам да има някакви светлини около мен, може и приглушени, защото когато се събудя през нощта, трябва да мога да различа реалност от сън по-бързо. Понякога се събуждам в съня си, но не и в реалността и това ме притеснява. Със светлината успявам да преодолея този проблем.

Всички кошмари са ми свързани с асансьори. От малка съм така, но от къде дойде- не помня.
Разказвала съм го на почти всички, които познавам...включително на колежката, която...

Преди години със същата работим в стара сграда на 8-ми етаж, с отварителни два асансьора- вратите бяха по педя тлъсти, метални, а машините си правеха каквото искат. През ден идваха майстори.

Случи се, че имаше много работа в офиса и с въпросната трябваше да идем да вземем обяд за другите. Спешно, с асансьора. Чу се тътен и гадината спря. Колежката натисна отново първи етаж и онова чудо се срути. Добре че тя имаше телефон, защото аз нямах.
Обади се на Офис-мениджърката....ще ни измъкнат!
Случи се след 40 минути, аз бях в ъгъла и едвам ме измъкнаха на ръце. Не сме били м/у 2 и 3 етаж, а в някакво ужасно мазе.
Ако бях сама- сбогом, нямах и телефон.

Аз мога да гледам всякакви ужасии и филми с кръв и черва и нямам проблеми, но не знам защо ме травмира един час по литература. Не помня в кой клас беше, отдавна съм завършила. В час по литература сме и четем за един мъж, който строил някаква сграда, обаче за да била по- здрава, хвърля годежния си пръстен в разкопаното място и казва на бъдещата си съпруга, че го е изпуснал и да му го донесе. Тя слиза и той за зазидва там. Толкова ужасно ми стана, не бях на себе си цял ден, до ден днешен щом чуя подобна история (оказа се нещо често случващо се, живея в чужбина и и тук има такива истории) и ми става много ужасно.