Психично болните и знаем ли как да се отнасяме с тях

Именно. И като в приказката - битият - бит,... сещаш се нататък.

С две думи - затворхме кръга. По Илф и Петров - /Остап Бендер/:  Спасението на давещите се е дело на самите давещи се.

А имаше навремето/сигурно още се намира, де/, една чудесна книжака -'Поговори с мен, докторе'. Цитирам, е за ' ...човешките преживявания, отношенията между хората, значението на човечността в отношението между лекар и болен.'. Ех, мечти, мечти....

Да, и именно заради това трябва пациентските организации, и всички други организации, на които им е работа да защитават правата на пациентите, да се хванат и да си свършат тяхната част от работата - да започнат да изискват от държавата да осигури в някакъв обем терапевтична помощ извън болничното лечение при епизоди. Няма кой друг да го свърши, защото на никоя държава ии здравна каса не й се дават допълнително пари, но от друга страна всички пациенти са здравноосигурени и имат право на поне минимална извънболнична помощ. така са постигнати нещата и в други държави, явно това е единственият начин - детето да заплаче, за да му дадат да яде. Човешкото отношение си е човешко отношение, но тук става въпрос за мащаб и организация, и то съвсем прозаично - нужди на пациентите и близките-пакет терапии-финансиране. Правилата са прости и важат за всяка система, защото здравеопазването също си е система и като такава се подчинява на тези закони. Можем да се храним с вяра колкото си искаме, но в реалния свят нещата не стоят само с вярата.

Няма как да стане , Анди. Ключовата дума е  - пари.

Едните не искат да работят за смешни пари, защото е обидно/Майка Тереза почина и такива като нея са единици/, а  другите искат нормирана минимална ставка. Болните и близките са притиснати някъде между всичко това и из/оставени /особено ако нямат средства/ на самооправяне и спасение, каквото стане и както е рекъл Аллах, Юда, Буда...

Дори да стане някаква магия , ще има минималистичен пакет съпорт, който изобщо няма да е достатъчен, защото нищо не се изчерпва в 5 или 10 срещи. Продължителната работа е дълъг, тежък , труден и изискващ много енергия и отдаване процес и не знам колко ще са желаещите след някакъв пакет да го продължат pro bono/или да дарят професионализъм/.

Така са поставени нещата, а парите са в държавата. Всички плаащаме здравни осигуровки, а психичните заболявания са като всички други заболявания и хората трябва да се лекуват. Не може само да се кара на влизане-излизане в болница при криза, стабилизиране, предписване на лекаства и оправяйте се както си знаете. Трябва и трудова терапия, трябва и психотерапия... и всичко това е от полза за цялото общество, вместо да гледаме за психо-наркоман, който нанася тежки телесни повреди на случайни минувачи или да гледаме как хора в неадекватно състояние скита по улиците, защото вече нямат близки или близките са толкова изтощени от всичко, че са почти полудяли те самите. А хората с интелектуална недостатъчност какво да правят, или с по-тежки прояви на синдром на Даун? Те също са уязвими, защото ако нямат близки или някой, който да се грижи за тях, в един момент също може да се окажат на улицата и да има още питанки "как да се държим". Без грижа човек регресира, дори здравият.
Сега и минимален пакет няма.

И това стига на първо време. Все е нещо - ориентир, помощица.
Като всяка болест, и тази иска адекватно и навременно лечение.
Добре е да се проумее, че отдавна лечението не е само лекарства.

 Темата живо ме интересува - лично съм засегната от този проблем. За съжаление е много обширна и има много подтеми. Прочетох всички мнения, почти. Пропуснах споровете за диагностициране, професионални обиди и заяждания. Не открих моя казус - какво се прави когато имаш работа с възрастен човек, роднина, близък, съпруг и той категорично отрича, че има проблем и отказва лечение, консултации с професионалисти. Вреди на себе си, до степен да застрашава живота си, отношенията в семейството са меко казано критични, децата - вече пораснали- не знаят как да реагират, а поемат отговорности за родителя. Или поне се опитват. Съпругата вече на антидепресанти, до такава степен вдигнала ръце от проблемите, защото не знае какво да прави.
  Та въпросът ми е за отричането на болестта. Също както при наркоманите и алкохолиците, които отричат, че имат проблем. Какво може да направи страничен човек и може ли изобщо по някакъв начин да покаже на болния, че е болен?!

Викаш психиатър под прикритие вкъщи.

Аз не бих викнала психиатър под прикритие  
За такива лица, всеки в лекарска престилка/или външно, непознато лице/ е подозрителен. Каква е причината да отказва консултация - съмнения в компетентност, съмнения в близките, друго?



Бих задала следните въпроси/но аз не съм лекар все пак!/ : години, общо състояние, начин на живот, съпътстващи заболявания, професия и клиника на болния към момента/какво отрича, какво виждат близките, ориентиран ли е за време и място и т.н /. Може при събиране на информацията да с е окаже , че е необходима консултация с друг специалист. Личният лекар какво казва по проблема, споделен ли е с него?

Не знам, може и така да е, поне по процедура. Според мен стигне ли се до такова опасание, инстинктивно обектът на описанието усеща, че нещата не са наред, и ако отиде на лекар, ще го накарат да се лекува и изобщо ще му се преобърне всичко в главата. Някакъв инстинкт за самосъхранение ли, нещо подобно.
 Наистина, какво може да се направи, щом отказваа преглед и не е добре да се извика психиаттър род прикритие? Дори роднината сам да се срещне с лекар и да опише ситуацията, редно ли е да влиза в роля, която не му е присъща?

Не знам, Андариел, за мен  така по интернет и общи приказки е смешно да се предлага каквото и да е.
--------------------
Имам близки, съпругът се оказа с болест на  Пик, имаше подобно поведение.  .

така е. ако беше за мой близък,, при всички случаи щях да се срещна с психиатър и да разкажа каква е ситуацията, а той да каже какво ее най-добре да се направи. той е лекар и това му е работата - да се сети и за някакви потенциални органични проблеми, и да отсее психиаричните.

Каква е причината да отказва консултация - съмнения в компетентност, съмнения в близките, друго?
Точно това е отричането на болестта - Нищо ми няма. Чувствам се добре.
Когато му описваш симптомите, той казва: Това са глупости. Няма такова нещо.
    Става въпрос за съпруга ми, на 52 г. с много заболявания. Аз и не очаквам медицинска помощ по интернет. Надявах се някой ако е преживял подобно нещо да ми даде съвет, или психолог, четящ тук. Как да се държа в такива ситуации. Иначе и той и аз посещаваме психиатър, има изписани лекарства, които пие, но като изпадне в криза ги изхвърля и крещи: "Няма да ти ходя при лекарката, пий си ги тези лекарства сама!"
  Но при психиатъра трябва да се ходи периодично и редовно, а той не иска.
  Другото заболяване, което му е от години с все по-задълбочаващи се симптоми, все още не могат да открият какво е. Правят се изследвания, скенери, магнитен резонанс. Проблемът е, че при преумора започва да залита, говора става неясен, запова да не помни какво прави, как се е прибрал. Говоря му : "Не излизай, залиташ, ще паднеш някъде, ще се пребиеш."
Отговаря Нищо ми няма, говориш глупости. И така до 17.07. - падна от стълбищната площадка до долния етаж. ИСУЛ, кома, разбито лице, изместена челюст, избити зъби. Слава Богу, на другия ден вече беше в съзнание, изписаха го след седмица. Други по-сериозни наранявания няма. И от седмица вече спорим по колко и кога да излиза. Да не излиза в големите горещини, да увеличава времето постепенно - Запя старата песен, все едно нищо не се е случило. "Ти ме обиждаш, ти се държиш с мен като надзирател, не съм в затвора, само ме дебнеш какво правя!"

Нашия опит с дядото с Алцхаймер е подобен. Излезе и си счупи крака. Тази година започнахме да го заключваме. Иначе аз ходя по доктори /личен, психиатър/, разказвам и купувам лекарства. Така действаме.

Казваш, че си прочел темата, но явно не си. Това е обсъдено още в самото й начало.
Лично аз дадох пример с преглед от психиатър, представил се за друг специалист пред пациента и изписал лекарства. Самият психиатър каза, че не му е за първи път. И че това е най-лекият начин. Знам какво е изписано по темата за етичността и не ме вълнува ни грам, когато човекът е очевидно зле, налита на бой, има халюцинации и съставлява пречка и опасност за себе си и околните. Често от лъжлива хуманност хората са склонни да изпишат и изговорят куп приказки, от които полза няма. тук етиката е на ръба на проблема и не се знае винаги коя страна е правилната.
Също така си говорихме тук и за мерките по Закона за здравето, когато е необходимо провеждането на принудително лечение в лечебно заведение. Върни се и прочети.
Да "покажеш на болния, че е болен" можеш винаги. Но най-често той няма да се съгласи с теб.   Затова са и мерките по ЗЗ.

И ние почнахме точно от психиатър, с когото разговаряхме първо лично, без болният да е с нас. Дадох и пример в тази тема как постъпихме в анаголична ситуация. На лекар сама не бих се правила. Като разпитвам и задавам въпроси, какво ще постигна? Пълно нищо. И е изпробвано, при това. Безсмислено в повечето ситуации на реално болни с психози. Нито бих се опитвала да накарам човек, който категорично отказва да се прегледа при такъв специалист, да го направи. Само ще се закучи още повече. Че те повечето си отричат наличието на заболяване или проблем въобще. Затова се постъпва по горния начин.