Психично болните и знаем ли как да се отнасяме с тях

Не знам как да се отнасям с психично болните.
Не знам кога става въпрос за психическо разстройство и кога за домашен насилник, просто лош човек, тъй като и те се държат като луди и са толкова опасни за живота на околните, колкото и психоболните Макар че за да стане един човек насилник-психически или физически такъв, той трябва да е психически нестабилен, да не успява да се справи със стреса от живота.
Мисля, че...ще пострадам, защото няма да съумея да се държа адекватно.
Мисля, че болшинството хора ще пострадат, ако не избягат навреме. Когато става въпрос за член на семейството, всички ще потънат заедно в блатото.

Понеже темата ме засяга пряко и понеже няколко от мненията са, че депресията се овладява и е лека психична болест-майка ми страда трета година от тежка депресия, отключена при стрес.
Пие лекарствата си редовно, ходи на прегледи, лежи в болници. Няма подобрение никакво-напротив, става и по-зле от лекарствата заради странични ефекти или пък я надрусват в болниците до козирката и не може да се вдигне от леглото.
В момента е 40 кг, на 69 години.
Не знам как да се отнасям към нея, тъй като не ме допуска-живеем на 400 км.и въпреки,че звъня, ми отговаря веднъж на 2 месеца. Слава Богу, баща ми е жив и здрав и се грижи за нея.
Мисля, че за близките на психично страдащите също има нужда да се организират образователни мероприятия, защото е изключително тежко. Хем е жива, хем е само опаковка и сянка на жената, която беше. А най-лошото е, че въпреки всички усилия, подобрение понякога просто няма и сме обречени да виждаме как най-обичаните ни гаснат...

http://-spam132-/2014/07/hooponopono-the-miracle-method/

Имаме 2 случая на роднини от моя и от страна на мъжа ми на самоубийства в следствие на депресия (едното със сигурност от депресия, дргото не знам, по0скоро от слаба воля и лабилна психика). Познавам шизофреничка, която си е съвсем добре вече, след дълго лечение. Друга роднина има някакви видими психически отклонения, но не е диагностицирана. Мъжът ѝ се е стопил и остарял преждевременно, но не иска да я изоставя, защото е болна, а детето им иска да я изгонят. Ужасни, ужасни неща са това. Стрес, депресии, животът стана отвратителен. Само природата ме спасява, като се върна в града, искам и аз да се метна от някъде.

   За съжаление животът стана много тежък и трябва да имаме много силна психика, за да устоим на трудностите, за да не изгубим разума си и да продължим да живеем!

Мненията до тук са доста притеснителни според мен.
От една страна, защото не забелязваме понякога симптомите от друга, защото май няма универсални начини за поведение.
Силно се надявам, ако темата бъде прочетена от психотерапевт или психиатър, да сподели полезна информация.

със сериозните психически заболявания пациентът има психиатър, а понеже близките са пряко засегнати, те също могат да се обърнат към психиатъра за консултация, включително да им обясни как да се справят, как самите те да живеят , щом вече болестта е дошла в семейството. Близките на пациента също трябва да живеят, не бива да стават косвени жертви. затова, колкото и налудничаво да звучи, те не по малко от болния си роднина се нуждаят от някаква терапия, за да оцелеят, вместо да се превърнат в жертви или да оставят човека на произвола на съдбата, за да се самосъхранят. Обаче подозирам, че за близките е срамно да потърсят помощ за себе си, за  да не изглеждат луди.

Не е задължително да е по причина, че го смятат за срамно.
Имам син с аутизъм. Категорично съм отклонявала всяко предложение "потърси консултация и за себе си като родител" (всъщност съм го получавала май не повече от два пъти като стандартен въпрос, не като настояване; бих го отклонявала и занапред обаче). Не защото ме е срам, а защото ми е досадно. Ама ужасно досадно и безсмислено. Това е положението.
Не знам, разбира се, как би било в случаите с болести измежду обсъжданите в темата. Но и тук по същия начин ми се струва, че смисъл от консултация на самите близки има само доколкото да бъдат научени как да се държат с болния, кое му помага, кое му пречи и пр. - за което е и темата. Всичко останало по въпроса "как да живеят", струва ми се, те могат да си го преценят съвсем сами.

Хора като всички останали, с ментално заболяване, вместо физическо такова. Имат нужда от адекватна помощ и приемане, а не разглеждани като нещо неземно, и аутсайдерско.
Дано достигнем и това ниво, с добра развита медицинска база и лекари за наистина човешко и адекватно отношение към менталните болести. Някъде из страната го има това отношение, но не мисля, че е мащабно и традиционно все още.

Ние бяхме при психиатър, обаче никаква помощ не ни е предложил. Аз самата се виждам, че ставам друг човек в присъствието на болния. Добре че ние поне намерихме човек да го гледа.

Когато ми се е случвало да "предположа" за близък или познат, психиатър е потвърждавал след това, ако е имало преглед от такъв. Имам няколко случая. Но имам някаква основа, за да стигна до такива изводи.
Няма как да се даде обща рецепта как се постъпва с "такива хора", т.к. страданията са различни, проявните им форми - също.
За един близък повикахме психиатър, който се наложи да се представи като лекар с друга специалност, който идва да направи преглед за друго негово сериозно заболяване. Най-често страдащите не осъзнават проблема си и не желаят да се лекуват, затова се наложи този подход. Просто нямаше начин. Човекът тормозеше домашните си и трябваше да се вземат мерки. Лекарят изписа лекарство, което съпругата му слагаше тайно в напитка. Няма друг начин просто. Другото е принудително лечение, където нямаше кой пък да полага грижа за останалите заболявания.
За друг човек си карахме по реда на Закона за здравето, да бъде въдворяван на лечение при всеки пристъп, т.к. беше опасен за околните. Проведохме и съдебна процедура и го поставихме под запрещение. След това роднините му го настаниха в дом, защото не можеха повече да се справят сами.
Различни случаи имам. Имам и такива, в които просто преустанових контактите си, т.к. нищо не мога да направя, а откровено се притеснявам за живота и здравето на мен и близките ми.
Въобще не виня хората, че прилагат такива методи, като горепосочените. Който не е виждал и преживявал лично подобна ситуация, само той може "да хвърли камък".

Това е и моето мнение.
От личен опит - имам набледение, че емоционално интелигентните болни такива - съзнават и отговорно взимат мерки. А близките им просто изчакват търпеливо кризите да преминат.

За жалост ако всичките болни съзнаваха заболяването и последиците от поведението си при наличието му или обострянето му, вземаха своевременни и адекватни мерки, нямаше да има теми като тази. Нямаше да има новини в пресата, за развилнели се неадекватни хора по улиците. Но има.
А у нас не са налице много работещи и ефективни механизми, които да са хем достатъчно хуманни към болния, хем да гарантират в достатъчна степен безопасността на околните. А не бива да се разчита изключително са самосъзнанието и интелигентността им. Т.к. при редица психически заболявания точно съзнанието е увредено.

Джуди, съгласна.
Просто споделих какви болни хора Аз познавам.

Единственият по-тежък случай се оказа бившият ми - но той така и не призна проблема си и съответно се разделихме.

От психично болен в криза, а и след криза, е малко трудно да се очаква осъзнаване, защото често се засяга именно способността за преценка. Осъзнават се леките проблеми от малката психиатрия, както й казват, от типа на тревожните разстройства, ама то и тогава на човек не му се вярва и отрича. Изобщо, осъзнаването е трудна работа и за здравите, макар че се получава  като в крилатата фраза, че консултация с психиатър търсят тези, на които им няма нищо, а другите, които усещат, че нещо не е наред упорито отказват.
Не съм съгласна, че психично болните са като всичко други болни хора - при тях проблемите са много повече. Хората с "обичайни" ффизически болести се променят психически заради страданията си, особено когато са хронични и сериозни, а какво остава за психично-болния1  на когото страданието му е в главата и нещата са много по-сложни. Според мен при опасност за себе си и околните, трябва да се търсят и използват всички разрешени начини поне да се намалят щетите, ако положението е неспасяемо. Жалко, че трудно се намират свестни психиатри, ама то и с другите лекари е така. А ако психиатърът не може или не иска да помогне на близките да се справят и колкото е възможно и те да живеят пълноценно, то идва ред на самообразоването по въпроса. поне сега интернетът е измислен и може да се черпи опит от чужди групи за самопомощ и взаимопомощ. Според мен е като при случаите, когато има зависим в семейството - роднините и близките са съзависими и те също имат нужда от помощ, за да се съхранят. Стигне ли се до тежки проявления и кризи, отношението е чрез насиствено лечение, ако трябва, вместо да бъде оставян болният на самотек и да се стига до случаи като обсъжданите преди време.