Страх от шофиране!

Темата сякаш е писана за мен 
Никога не съм искала да шофирам, но на 35 години ММ почти ме изнуди да изкарам курс. Взех книжка и се страхувах да карам, докато не се качих сама в колата и започнах да пазарувам, да ходя до село... Понаучих се и започнах да карам почти всеки ден, а когато мъжът ми отиде да работи в чужбина сякаш живеех в колата. Смятам, че станах добър шофьор, но когато и аз отидох да живея при ММ в Германия направо изпитвам ужас да карам тук. Непозната обстановка, трудно намиращи се места за паркиране, убийствен трафик и светкавично престрояващи се, пускащи мигач в процес на маневрата  Но когато се прибираме в БГ не слизам от колата, с удоволствие карам. На мен проблем ми е само чужбината 

Да си споделя и аз болката. При мен нуждата да карам кола е КРЕЩЯЩА. 2003та изкарах курса в града, в който живеем (голям град с натоварен трафик), при възможно най- некадърния инструктор на всички времена- обяснявам- за целия курс- 1 гаражно и 1 успоредно паркиране, 0 извънградско каране и 0 нощно. Повече от 3та скорост в градски условия през целия курс не вдигнах. Завършвам курса, взимам изпита и си мисля, че скоростите се сменят така - 1ва, после 2ра, 3та, 4та и накрая 5та- това добре, но също си мисля, че като намаляваме скоростта трябва отново 5та, 4та, 3та, 2ра и 1ва. Смятайте колко зле е бил моя инструктор.
Както и да е. Роди се първата дъщеря и се оправях някакси- де с дъждобрани ако вали, де с таксита и т.н. Сега, обаче, с второто е много трудно. Таткото работи в чужбина по 4-5 месеца и като го няма е кошмар. Голямата дъщеря не иска да върви на дълги разстояния. Малката е в количка не мога да взема такси... Приковани сме на кварталната площадка. Канят ни на детски партита, на рождени дни, партита и родителски срещи в детската градина.......не мога да отида. Бабите не шофират, дядовците са на небето.....
Градината на каката ми е супер далече, там няма места за паркиране, тясно е....ужас. Баба й я води с автобуса, но не искам да разчитам на нея. Да не говорим, че догодина, на рождените дни и на двете баща им се пада да не е тук, как ще се справя без кола не знам....
Иначе колата ни е автоматик, голяма, нова и..........седи в гаража. Някой шофьор със стаж сигурно ще ми каже, че съм луда- колата седи, а аз меря улиците с двойката и в студ и вятър....
Ама умирам от страх......чак ми прималява като се пробвам. Иначе ММ като кара всичко виждам- знаци, пешеходци, даже като спре по- рязко, веднага поглеждам огледалото назад...но седна ли аз.....направо ми причернява, забравям и за огледала и за знаци, страх ме е да не ударя някого, да не ожуля колата, да не предизвикам задръстване. Най- лошото е, че както не съм карала от 2003та, ако сега седна да карам и да водя голяма на градина, ще трябва да карам в най- големия трафик- 8 и 17 часа и ще трябва да се завирам в най- малките улички- точно като за начинаещ.........красота....
Такава ми е болка това шофиране, че почнах и да го сънувам и да се стряскам насън...    

Имам книжка от 2010 година. Тогава баща ми ми беше обещал неговата малка кола. Но аз не се справих с нея и така 6 години не бях карала до тази година, когато март месец си взех кола. Автоматик. Не скъпа, за да се уча спокойно и да не ме е жал за нея. В началото като започнах да карам се притеснявах на градско, а ми беше по-спокойно на извънградско. Сега е обратното - страх ме е на магистралата, а в града /София/ нямам притеснения.
ММ няма книжка, но обича да се меси и да дава съвети. В началото мислех, че е по-добре да има някой до мен, но може би зависи и от страха на този някой... Мисълта ми е, че не винаги е добър вариант да има придружител. Понякога даже вреди. А има и друго, когато свикнеш с придружител, после е много трудно да подкараш сам. Поне при мен беше така. В началото страх ме е да карам, а после страх ме е сама...
От опит казвам, колкото повече караш, толкова повече ще изчезва страха. Само практиката лекува това. Въпроса е да започнеш и да не се откзаваш. Аз съм попадала в много тъпи ситуации, но като няма кой да ти помогне, се оправяш сам! Просто нямаш друг избор  

Е, стига бе, няма нищо страшно в карането, приемете го като удоволствие.
Проблема със скоростта, може да се реши на картинг.
Мъжете сме гадни, подиграваме се, ама това си е част от удоволствието, нищо лично.

Не съм шофьор, няма книжка. Обаче, съпругът ми съвсем скоро взе книжка. Той е страхлив и притеснителен. Съветът към него беше в ненатоварени часове да шофира из уличките около дома всеки ден с или без придружител. Той взе допълнителни часове за кормуване, а след това тръгваше с колата на работа сутрин в 5   , а после в 6 , а после в 7   часа. След това започна да си позволява и в 8 , и по тъмно, и с детето и мен...   Практика явно трябва.
Успех!

Карай опреснителен курс на кола автоматик, след като и без друго сте купили такава кола. Хубавото и лесното, освен липсата на скорост,и е че няма да ти гасне на кръстовищата и няма да тръгва на заден на стръмно. И си намери инструктор , който да те подкрепи. Аз като търсех и директно казах почти същото, което ти си описала. Като попаднах на една шантава дама, която ме успокои още по телефона, разбрах че това е моя човек. И след това лека полека ще се научиш отново да караш. Успех!

Върнахте ме години назад, когато аз карах курса, инструкторката ми беше страхотна, намахана, освен, че ни научи да караме ни научи и да вярваме в себе си. Лека й пръст, не е вече между живите, но винаги ще я помня.

Всеки който се страхува от шофирането, винаги и при всяка възможност да се качва зад волана. Инструктор не може да ви научи ( опреснителни курсове - дрън дрън ). Както и кола автоматик...  Ако някои "придружител" ви дава съвет, "Това така, Това иначе..." просто му дайте волана. И го накарайте да разбере, че той вижда пътя по съвсем различен начин от начина по който Вие го виждате. Решенията на пътя трябва да се вземат от шофьора а не от спътника.

И не забравяйте, че в града се кара най-лесно  колкото и странно да ви изглежда това в момента.

btw: Шофьор съм от далечната 1987 год. ( кога станаха 30  ) Много често карам отвратително грубо, използвам речник на който стар боцман би завидил, но всеки който се е престрашил да се качи втори път при мен предпочита винаги аз да съм зад волана.

+100

+ 1 

Виждам, че моята гледна точка е спомената вече, макар и в малцинство. Ще я споделя, понеже смятам, че тя е валидна също колкото и останалите. Страхът не е непременно отказ от отговорност, може и да е съвсем осмислен и оправдан. А шофирането е най-смъртоносното занимание, което хората са практикували масово в мирно време.

Имам книжка отдавна, дори не помня откога. Имам и 5-годишен почти ежедневен стаж зад волана, директно се хвърлих на доста бърза и тежка за шофиране кола, която си купих сама (bmw от старите поколения), сама я обгрижвах по сервизи и т.н., километри изминати - много, и на градско, и извънградско. Имам и произшествия, за щастие - леки. Имам обаче и представа от тежки чрез свои близки. Мога да кажа, че съм шофьор с опит и умения, на фона на това, което виждам ежедневно по улиците.

Преди десетина години родих, настъпиха много промени в начина на живот и психиката ми. В
първите месеци след раждането съм шофирала (мъжът ми тогава имаше само книжка, никога не е карал, защото е живял в други европейски страни, в които колата не само не е необходимост, а даже е в тежест). Веднъж, когато бяхме с бебето, в един проливен дъжд одрасках колата в движение, това сякаш преля чашата. А и детето ми беше труден пасажер, не спи в кола, мрънка, поне докъм 4 години трудно пътуваше.
Някъде към края на първата година съм карала последно детето, скоро след това спрях окончателно (случваше се известно време сама да излизам с колата).

Трафикът в София и поведението на шофьорите също много се промениха за това време. Колите станаха повече, хората - още по-груби и несъобразяващи се със закона.
Пътуваме често на дълги разстояния, така че се наложи мъжът ми да си припомни как се кара и сега той е шофьорът вкъщи (първоначално се научи на моята стара кола, после купи своя), вече и неговият километраж е голям. Но и той с времето почти напълно се отказа от колата в града.
Ходим с градски транспорт, аз - основно пеша. Справяме се. Повече е нужна кола с малко бебе, но с голямо дете не е никакъв проблем да не се ползва в града.

От това, което виждам като условия за каране, а и като замърсяване, в София, не бих поощрила никого да насилва нещата, за да се качи зад волана "на всяка цена".

И аз не казвам,че всеки трябва да шофира на всяка цена.Но колата и шофирането е в днешно време е необходимост,от която трудно можеш да се откажеш!

Ето,примери много.Два пъти ми се налага да изпратя голям като обем багаж чрез куриерска фирма.И преди малко трябваше да изпратя два големи чувала.И предишния път,и сега помолих роднина да ме закара.ОК,няма проблем,свършихме работа.Но аз трябва да се обадя,да попитам може ли,защото,ако не може трябва да търся друг човек,а да не говорим,че колкото и добронамерени да са хората,почти винаги след като свършат услуга,правят неуместни изказвания.Като например "Има две коли пред тях,да запали и да си закара багажа".
Ставало е въпрос за 10мин. работа с отиване и връщане.И все пак,не ми става приятно да разбера,че са говорили така.Но са прави,това е самата истина.

Що пък трябва да е задължително да си на ръчка, за да се научиш да шофираш? Шофирането не е сменяне на скорости, а съобразяване с пътните условия. Въобще не съм съгласна. Карала съм и с ръчка и автоматик. 20 пъти по-удобен е автоматикът. И пак имаш престрояване, следене на пътните условия, включване в трафика. Автоматика не е автопилот!

SofiaBel , всичко, което ти се случва покрай това да прокараш кола е абсолютно нормално и естествено.
Притеснението ти означава, че си отговорна и искаш да си перфектна в карането, но това ще дойде съвсем естествено с опита.

Аз самата имам книжка от 95-та година, но дълго време не карах.
Трябваше да взема опреснителни курсове, когато най-сетне се сдобих с кола и причина да карам.
Беше абсолютен шок и стрес за мен. И продължи около година.
Просто бъди внимателна за всичко и не се отказвай, защото ще дойде денят, в който карането на кола ще е нещо съвсем естествено за теб. И ще стане удоволствие дори, въпреки простотиите по улиците и форсиращите коли.
Това е процес и той изисква добри умения и контрол. Просто трябва време. Винаги си казвай, че след като толкова други хора го могат, значи го можеш и ти 

Взех книжка през 2015-та, от първи път. Попаднах на страхотен инструктор, който ме научи на много неща - как да си долея течност за чистачки, как да си почистя колата от сняг, как да карам на магистрала, как да съм плавна в движенията си, как да паркирам в подземен паркинг и още и още. Бях много ентусиазирана в началото, но ММ ми попари ентусиазма. Исках да карам, а той твърдеше, че начинаещите като мен трябва в началото да са само с придружител. На два пъти се опитах да паркирам сама още в началото и започна да ми се меси и това тотално ме отказа. След няколко месеца пак започнах да се опитвам да карам из града, за съжаление тогава ни блъснаха много лошо. Бутнаха ни отзад, колата поднесе, завъртя се. От крайна дясна стигнахме до крайна лява лента на голям и натоварен булевард, изкъртихме мантинела. На нас нищо ни нямаше, и четиримата бяхме обезопасени, но колата се потроши. От тогава не мога и не мога да карам в града. Ужасявам се просто.  Обаче усещам нужда, сега разчитам на мъжа ми да ме закара - на лекар, на рожден ден. Нашата кола е от дългите, почти 5 мерта е, и е трудна за маневри. Обмислям да си взема една малка трошка и да започна в началото сама и около нас и полека лека да рзширявам периметъра.