Добър вечер! Чудех се много време преди да напиша тази тема и да ви разкажа за това, през което преминавам. Правя го с предварителната уговорка, че не търся съвети, съжаление и прочие. Единствената цел на моя разказ е по възможност да предпазя други жени от моите грешки и да ги запозная с последствията от прекомерния наивинитет.
Участвала съм в няколко кампании срещу насилието над жените, изучавала съм подробни аспекти от него в специалността, която избрах да уча, виждала съм реални случаи, мислех си, че мога да го разпозная, да се предпазя. Реалността се оказа различна.
В началото той беше... сбъдната мечта. Хората са казали, че прекалено хубаво не е на хубаво. В последствие всичко започна с крясъци от време на време, разбира се по ''моя вина''. Така лека-полека влезнах в порочния кръг, в който постоянно се стараех да бъда по-добра, да не го разочаровам, да се гордее с мен, да му показвам , че го уважавам, като в замяна се надявах просто да нямаме проблеми и да бъде добър с мен, както в началото. Около година след началото на връзката ни, освен да ми крещи, започна и да ми посяга. Бях като вцепенена. Не можех да осъзная колко главоломно нещата отиват надолу, затова просто стоях като вцепенена във връзката ни, надявах се, че това е период и чаках да отмине. Разбира се, това не просто не отмина, но се задълбочи. Не мога да ви опиша болката, безсънните нощи, които съм преживяла. Живеехме заедно и с всеки месец ставаше по-жесток и по-жесток. Ще се запитате защо съм останала? Защото след всеки изблик ми се обясняваше като на малоумна колко много ме обичал, как го правел за мое добро, просто аз не съм живеела в реалността, трябвало да се науча и т.н. След по-бруталните изяви следваха куп разкаяния, извинения, обещания как няма да се повтори. Междувременно ме лъжеше за дребни неща, което допълнително подкопаваше отношенията ни. Живеехме заедно. В началото излъга, че отива да се види с приятел, телефона му беше изключен, в последствие по абсолютен късмет разбрах, че се е виждал с момиче, с което преди е имал само сексуални отношения. Намерих регистрация в сайт за сексуални запознанства,в който беше разпитвал за тарифи на проститутки. Редовно гледане на порно и прочие неща. Всеки ден малко по малко рушеше самочувствието ми.
За мен бих казала, че изглеждам добре. Десет килограма под височината си съм, млада, смятам и красива. Поддържам външния си вид. Но след всичко, което се случваше аз се чувствах все по-грозна с всеки изминал ден. Докато в един момент не развих хранително разстройство. Тоест преставах да се храня по цели дни, виждах се много дебела в огледалото или се храних, но веднага след това повръщах. Дойде момент, в който психическото насилие надхвърли всички граници - нямам право да изразявам мнението си, ако го направя ще ми се разкрещи, но ако в отговор аз повиша тон или ми се насълзят очите ще започне да ме удря. Не са ми чужди обиди като ''боклук мръсен'', ''ще ти бия един юмрук'', ''ако заплачеш, ще ти разбия мутрата'', ''лайно'', ''курва'',''мразя те, повръща ми се от теб, ще те убия''. Бях толкова объркана, това беше първата ми любов, живеехме заедно, че наистина вярвах, че вината е само в мен. Всеки път след тези обиди аз се вцепенявах и не можех да осъзная какво се случва, след което той идваше и ми обясняваше с какво съм го подразнила и какво да не правя, за да не се отнася така с мен. Разбира се, подаръци за празниците вече нямаше. Нежност, любов - също. Когато правихме секс се очакваше само неговото удоволствие. Бях отделена от приятелите си, излизаше се само с неговите приятели, аз нямах право да споделям нищо с никого. В случай,че исках да поговорим и да обясня, че това, което се случва не е нормално - ми се обясняваше, че съм откачена, ненормална, млада, неопитна и не съм наясно с реалността, но когато съм пораснела всичко щяло да ми се изясни и вече отношенията ни щели да се оправят. Разбира се, след всяка болка, която ми причиняваше беше много мил. Толкова, че изпитвах вина, че така съм го ядосала.
След 3 години в това съвместно съжителство, имам няколко посещения в спешен кабинет - ''спънах се и си изкълчих китката'', ''къпах се в банята, хлъзнах се и се порязах'', ''чистих пода, подхлъзнах се и си ударих главата'' (в следствие на този случай имах сътресение на мозъка, а след случката,в която той ме блъсна с всичка сила, ми обясняваше как аз реално наистина съм се хлъзнала на пода) и още 2-3 случки за спешен. А много други нямаха нужда от медицинска помощ, но съм обяснявала как съм си ударила устната в шкафа, едно куче ме е одрало по лицето и т.н.
До последно вярвах, че вината е моя, че само трябва да се поправя и всичко ще е наред. Стараех се да показвам колко го обичам. Вярвах, че това е единственото, което е нужно - да бъда по-добра. Да ходя редовно на лекции, да завършвам с отличен, да работя и да се издържам сама, да чистя, готвя, да му показвам любовта си, да изглеждам перфектно. Знаете ли... така и никога не успях да направя достатъчно. Аз бях просто боклука. В последните месеци имаше период, в който се обаждах на една приятелка и плачех, раздирах се от сълзи и я молех да ми помогне, а тя само питаше защо не си отиваш... Нямаше как да и обясня защо не си отивам. И аз самата не можех и досега не мога да намеря отговор защо не го направих по-рано. Може би, защото надеждата умира последна. В края имаше дни, в които се молех да не се събуждам, страхувах се като ставаше време да се прибере от работа, исках да умра, имах усещането, че щом не мога да избягам, тогава единствения вариант е да умра. Понеже всеки път, в който си отивах - той ме връщаше и това ме караше да се мразя и да се чувствам безнадеждно. Накрая той сам успя да ме освободи от себе си, като ме пречупи нацяло. Беше пореден ден в ада, пореден ден, в който ме обиждаше, а сякаш му доставяше удоволствие да ми наговори най-грубите и ужасни неща и да ме гледа как страдам, но да ме заплашва,че ако заплача или повиша тон ще ме убие... и аз просто се разкъсвах отвътре, гледах го в очите седнала на леглото, а той прав и ми каза "ти си една тъпачка''... При което, колкото и трудно да ми бе попитах ''това, че те обичам и че направих всичко, което искаш от мен ли ме прави тъпа, въпреки че ти въобще не ме заслужаваш'', а неговия отговор беше ''тъпа си, защото стоиш с мен, погледни се какъв боклук си''. Тогава счупи всичко. Отвори ми очите. Казвал ми е хиляди пъти по-жестоки неща, но това някак си просто ми отвори очите... Красива, млада и интелигентна съм,макар че позволих в тази ситуация да постъпя много глупаво,стоейки с този човек. Отидох до ада и се върнах. По-силна съм от всеки друг път. Разбира се, голяма дума не казвам, но едва ли ще допусна в следващите ... 100?...години някой до мен.
Та, мили момичета, жени, мъжете могат да бъдат големи боклуци. Но вие не им се давайте!
Между другото въпросния човек, родителите му заради такова нещо са разделени, баща му е пребивал майка му от бой, даже, когато е била бременна. Това го знаех от начало и още тогава трябваше да ми светне червената лампичка.
МОЛЯ ВИ, СПАСЯВАЙТЕ СЕ, БЯГАЙТЕ ДАЛЕЧ ОТ ТАКИВА!
Никой не заслужава подобно отношение!
Участвала съм в няколко кампании срещу насилието над жените, изучавала съм подробни аспекти от него в специалността, която избрах да уча, виждала съм реални случаи, мислех си, че мога да го разпозная, да се предпазя. Реалността се оказа различна.
В началото той беше... сбъдната мечта. Хората са казали, че прекалено хубаво не е на хубаво. В последствие всичко започна с крясъци от време на време, разбира се по ''моя вина''. Така лека-полека влезнах в порочния кръг, в който постоянно се стараех да бъда по-добра, да не го разочаровам, да се гордее с мен, да му показвам , че го уважавам, като в замяна се надявах просто да нямаме проблеми и да бъде добър с мен, както в началото. Около година след началото на връзката ни, освен да ми крещи, започна и да ми посяга. Бях като вцепенена. Не можех да осъзная колко главоломно нещата отиват надолу, затова просто стоях като вцепенена във връзката ни, надявах се, че това е период и чаках да отмине. Разбира се, това не просто не отмина, но се задълбочи. Не мога да ви опиша болката, безсънните нощи, които съм преживяла. Живеехме заедно и с всеки месец ставаше по-жесток и по-жесток. Ще се запитате защо съм останала? Защото след всеки изблик ми се обясняваше като на малоумна колко много ме обичал, как го правел за мое добро, просто аз не съм живеела в реалността, трябвало да се науча и т.н. След по-бруталните изяви следваха куп разкаяния, извинения, обещания как няма да се повтори. Междувременно ме лъжеше за дребни неща, което допълнително подкопаваше отношенията ни. Живеехме заедно. В началото излъга, че отива да се види с приятел, телефона му беше изключен, в последствие по абсолютен късмет разбрах, че се е виждал с момиче, с което преди е имал само сексуални отношения. Намерих регистрация в сайт за сексуални запознанства,в който беше разпитвал за тарифи на проститутки. Редовно гледане на порно и прочие неща. Всеки ден малко по малко рушеше самочувствието ми.
За мен бих казала, че изглеждам добре. Десет килограма под височината си съм, млада, смятам и красива. Поддържам външния си вид. Но след всичко, което се случваше аз се чувствах все по-грозна с всеки изминал ден. Докато в един момент не развих хранително разстройство. Тоест преставах да се храня по цели дни, виждах се много дебела в огледалото или се храних, но веднага след това повръщах. Дойде момент, в който психическото насилие надхвърли всички граници - нямам право да изразявам мнението си, ако го направя ще ми се разкрещи, но ако в отговор аз повиша тон или ми се насълзят очите ще започне да ме удря. Не са ми чужди обиди като ''боклук мръсен'', ''ще ти бия един юмрук'', ''ако заплачеш, ще ти разбия мутрата'', ''лайно'', ''курва'',''мразя те, повръща ми се от теб, ще те убия''. Бях толкова объркана, това беше първата ми любов, живеехме заедно, че наистина вярвах, че вината е само в мен. Всеки път след тези обиди аз се вцепенявах и не можех да осъзная какво се случва, след което той идваше и ми обясняваше с какво съм го подразнила и какво да не правя, за да не се отнася така с мен. Разбира се, подаръци за празниците вече нямаше. Нежност, любов - също. Когато правихме секс се очакваше само неговото удоволствие. Бях отделена от приятелите си, излизаше се само с неговите приятели, аз нямах право да споделям нищо с никого. В случай,че исках да поговорим и да обясня, че това, което се случва не е нормално - ми се обясняваше, че съм откачена, ненормална, млада, неопитна и не съм наясно с реалността, но когато съм пораснела всичко щяло да ми се изясни и вече отношенията ни щели да се оправят. Разбира се, след всяка болка, която ми причиняваше беше много мил. Толкова, че изпитвах вина, че така съм го ядосала.
След 3 години в това съвместно съжителство, имам няколко посещения в спешен кабинет - ''спънах се и си изкълчих китката'', ''къпах се в банята, хлъзнах се и се порязах'', ''чистих пода, подхлъзнах се и си ударих главата'' (в следствие на този случай имах сътресение на мозъка, а след случката,в която той ме блъсна с всичка сила, ми обясняваше как аз реално наистина съм се хлъзнала на пода) и още 2-3 случки за спешен. А много други нямаха нужда от медицинска помощ, но съм обяснявала как съм си ударила устната в шкафа, едно куче ме е одрало по лицето и т.н.
До последно вярвах, че вината е моя, че само трябва да се поправя и всичко ще е наред. Стараех се да показвам колко го обичам. Вярвах, че това е единственото, което е нужно - да бъда по-добра. Да ходя редовно на лекции, да завършвам с отличен, да работя и да се издържам сама, да чистя, готвя, да му показвам любовта си, да изглеждам перфектно. Знаете ли... така и никога не успях да направя достатъчно. Аз бях просто боклука. В последните месеци имаше период, в който се обаждах на една приятелка и плачех, раздирах се от сълзи и я молех да ми помогне, а тя само питаше защо не си отиваш... Нямаше как да и обясня защо не си отивам. И аз самата не можех и досега не мога да намеря отговор защо не го направих по-рано. Може би, защото надеждата умира последна. В края имаше дни, в които се молех да не се събуждам, страхувах се като ставаше време да се прибере от работа, исках да умра, имах усещането, че щом не мога да избягам, тогава единствения вариант е да умра. Понеже всеки път, в който си отивах - той ме връщаше и това ме караше да се мразя и да се чувствам безнадеждно. Накрая той сам успя да ме освободи от себе си, като ме пречупи нацяло. Беше пореден ден в ада, пореден ден, в който ме обиждаше, а сякаш му доставяше удоволствие да ми наговори най-грубите и ужасни неща и да ме гледа как страдам, но да ме заплашва,че ако заплача или повиша тон ще ме убие... и аз просто се разкъсвах отвътре, гледах го в очите седнала на леглото, а той прав и ми каза "ти си една тъпачка''... При което, колкото и трудно да ми бе попитах ''това, че те обичам и че направих всичко, което искаш от мен ли ме прави тъпа, въпреки че ти въобще не ме заслужаваш'', а неговия отговор беше ''тъпа си, защото стоиш с мен, погледни се какъв боклук си''. Тогава счупи всичко. Отвори ми очите. Казвал ми е хиляди пъти по-жестоки неща, но това някак си просто ми отвори очите... Красива, млада и интелигентна съм,макар че позволих в тази ситуация да постъпя много глупаво,стоейки с този човек. Отидох до ада и се върнах. По-силна съм от всеки друг път. Разбира се, голяма дума не казвам, но едва ли ще допусна в следващите ... 100?...години някой до мен.
Та, мили момичета, жени, мъжете могат да бъдат големи боклуци. Но вие не им се давайте!
Между другото въпросния човек, родителите му заради такова нещо са разделени, баща му е пребивал майка му от бой, даже, когато е била бременна. Това го знаех от начало и още тогава трябваше да ми светне червената лампичка.МОЛЯ ВИ, СПАСЯВАЙТЕ СЕ, БЯГАЙТЕ ДАЛЕЧ ОТ ТАКИВА!
Никой не заслужава подобно отношение!
Естествено, единственото, което укрепва, е тяхната зависимост, защото с тази бременност, а после и с дете на ръце, опциите са много по-малко. Но всеки си пати от главата. 
Добре, че ми дойде акълът в главата навреме, та се измъкнах от тази връзка.
Относно коментарите с критика към моето поведение - прави сте от ваша гледна точка, но някой беше писал как се варели жабите... е, не знаех, че по този начин, но общо взето описва как попаднах в тази ситуация. 
Всъщност, когато си вътре нещата са различни, сега аз ви разказвам лошите моменти, но е имало и хубави, които са размивали картинката. Колкото до останалото - да, има един такъв момент наречен Стокхолмски синдром... Привързвах се към насилника и това е подсъзнателна психологическа защита. 
В моето семейство никога не е имало подобни проблеми, съответно въобще не ми беше говорено по тази тема. Бях се сблъсквала със семейно насилие само във връзка с кампаниите и специалността ми. Изглеждаше ми като нещо далечно, което никога не може да се случи на мен. 
Обиди се, но и аз му викам, че се бъзикам. Естествено прекратихме взаимоотношения. Човека просто се е объркал. Имам вид на ангелче, много хора го казват, но като се ядосам - змии и гущери бълвам.
Сега ми е смешно, но тогава изживявах кошмар. Разкъсвах се от чувство за вина, беше успял да ми врълпи, че съм отговорна за здравето му. Накрая ми писна и го зарязах, но започнаха заплахи от анонимни номера за заливане с киселина. Имахме си работа с полицията не малко време. После заминах за Германия и не знам жив ли е или пие перилни и почистващи препарати пред някоя друга.
И естествено буквално го разкарваш. 
Пък не съм забелязала такова нещо. И знам, че ще ме наскачате, ама защо не допуснете, че ако един мъж ви каже, че сте дебели, това може и да е вярно? Толкова много смотани в работата и даже некадърни колежки съм виждала (повече от мъжете), че съвсем логично допускам, че мъжът може и да е прав. И от тук нататък вече идва тънката граница между мнение и обида, но не видях никой да пише за граница. Видях само примери как всяка забележка е тормоз. И не, нямам намерение да търся цитати за да си подкрепя постинга, все пак минавам мимолетно и си заминавам 
