СПЕЦИАЛНАТА МАЙКА

напоследък в Америка и "disabled" се смята за "politically incorrect" и предпочитат да се използват определения като "children with special abilities". на мен "инвалид" винаги ми е звучало много грозно ...но всъщност думите са на повърхността. истината е, че е важно отношението, което стои зад всичко това. баща ми е без крака - и Супермен да му викат, като го прехвърлят от институция на институция и го унижават непрекъснато, много важно, че не го наричат инвалид... а с децата е още по-гадно
Zhivko , това което си цитирал е страхотно! 
аз не съм понесла целия удар на това да имаш специално дете. минах "само" през вероятността това да се случи. 6 месеца, които смея да твърдя преобърнаха тотално живота ми. тогава този форум го нямаше и преживявях всичко сама. това, което със сигурност разбрах е това, което тази майка е написала - Холандия също има своето очарование и не бива да се губим във въздишки по неосъществените мечти.
от 2 месеца ходя на работа и често колегите ме засичат да бродя из нашия форум. почти винаги реакцията е на ужас и неразбиране "защо четеш тия страхотии" много е трудно да обясниш, че тези хора са като теб и мен...просто имат някои особености...аз дори не ги приемам като толкова различни...в крайна сметка, кой е казал, че всички трябва да ходят, да говорят или да общуват по определен начин?!

Онемях.Всичко е толкова хубаво и същевременно толкова ужасно.Хубаво е да си мисля че съм специална майка,но никой не ме попита дали искам да бъда такава.Имам прекасно дете,което никога няма да бъде като другие.А те дали са по - добри от него или отговарят повече на нормите които същият този господ е създал.Както ни е накарал да приемем тези норми така ще направи да приемат и нашите деца,иначе да бъде проклет.

Това с нормите... и аз имам много поводи да мисля за това напоследък... Замисляли ли сте се, че хората с коефициент за интелигентност примерно 160 са толкова далече от нормата (която е 100), колкото и тези с коефициент за интелигентност 40...
Тези хора също доста често са осмивани и оплювани още от училище - "зубрачи", "професори", "очилатковци"  и т.н. За тях също се правят специални училища, където те да се чувстват по-добре сред себеподобни... Те също често са особени по характер, имат интереси, които малко други хора споделят и най-често откровено не разбират...

Има една гаусова крива, която показва начина на количествено разпределение на коефициента за интелигентност сред хората... И кривата е симетрична - както изглежда под нормата 100, така изглежда и за над 100! Природата е предвидила съществуването и на едните, и на другите...

по мое скромно мнение, никой никого не кара да приема каквито и да са норми... това е въпрос на свободен избор. има закони, които са неотменини и действат при всички положения. някой ги наричат природа, други съдба, трети енергия, четвърти Бог...ако имаш очи да прогледнеш, ще знаеш кои са съществените неща, ще знаеш, че няма значение, че си супер добър математик, ако си лишен от духовни ценности...а дали ще наречеш тези ценности божествени норми или морални правила или баланс на енергиите...това е просто форма...аз лично, никога не съм си представяла Бог като старец, който раздава правосъдие...но това е друга тема и не бих искала да влизам в теологични спорове...
сори за отклонението

Мила bebo4e, не Господ създава нормите, а хората. И пак хората преценяват според тези норми. Господ обича еднакво и болните, и здравите, и добрите хора, и лошите. Ние сме тези, които не могат да разберат тази любов и обичаме само тези, които са ни по вкуса, а другите - ако не ги мразим, то поне са ни безралични. Ето какво се стремим да поправим, докато сме на този свят. А да проклинаме е най-лесната работа...

Аз не мисля че думите имат някакво значение. Какво значи политически коректно когато става въпрос за децата ни. Както е казала Агнешка като сменим думите няма да променим факта, че някой няма крака или се развива по-бавно или не говори, не чува...
Важното е какво ни е отношението към тези хора по принцип и към децата ни в частност. Да успеем да им покажем че те са различни, но това не ги прави ненормални.
На мен всички написани тук статии ми харесват, някои съм ги чела и в оригинал на английски. Не ме дразнят като израз. И според мен изводът е един - трябва да се радваме на миговете с близките ни и най вече децата ни. Въпреки грижите, въпреки неприятните изживявания, трябва да намираме време да им се усмихваме и да им показваме любовта си. Децата имат по развит усет от нас и разбират, вярвам че е така дори и за дечица с много тежки увреждания.

 Аз не се притеснявам от израза дете с увреждане. Не мисля, че това е обидно. Може бе голама част от неприятното отношение на някои хора към нас се дължи на собственото им притеснение и незнание, а не на умишлено желание да наранят. Мисля така въз основа на собствения си опит. Когато бях на осем или девет години ме заведоха на гости на познато семейство с две годишно тогава дете. Не зная каква беше точната диагноза на момиченцето, казаха ми само, че е с тежка умствена изостаналост. Аз смътно осъзнавах, че има някакъв проблем, но не разбирах много добре. Когато го видях, ми се стори като всяко друго дете. Бяхме купили подарък - голяма плюшена мечка. Подадох я на детенцето, но то така се изплаши, че се разплака силно. Почувствах се виновна. Когато преди три години дойдохме в да живеем в Красна поляна, често засичах наша съседка с 10-12 годишно дете с ДЦП. Признавам си от сърце - нищо друго не ме притесняваше, освен страха да не уплаша детето, ако му се усмихна или го заговоря. Или дори ако се приближа по-близо. Сигурно ви се струва глупаво, сега и аз го осъзнавам, но тогава разъждавах така. Майката ме поздравяваше всеки път, когато се срещнехме, но аз не знаех какво да и кажа - аз мислех, че тя си мисли, че я избягвам нарочно. Когато Боби се роди аз сама потърсих контакт с нея. Тя каза нещо много смислено според мен - докато ние се притесняваме да говорим, и другите ще се притесняват да говорят с нас - и като резултат не им остава друго освен да говорят ЗА нас. Послушах я и не съжалявам за сега.

Прочетох темата още вчера - не намирих сили да пиша, защото хубаво си поревах, ама замен това винаги е пречистващо и ми помага да продължа отново.
Много мислех върху "уврежданията", "инвалидите" - тия дни. Ако си спомнят онези от вас, които бяха тук отначалото на създаването на този форум - гласувахме дори как дасе казва самият той и накрая остана деца с увреждания. Сега ми звучи вече страшничко, но си казвам това, което и тогава изтъкнах като довод - децата ни няма да се променят с това как ги наричаме, а с отношението ни към тях - А НАШИТЕ определено са ОБИЧАНИ до болка понякога. Та така, че - има ли значение. А как ще се отнасят околните - трудно е да променим цели поколения. Ако можем да променим нашето отношение - да не се срамувамче от децата си, да не ги крием, а както е и заглавието на темата - наистина да се чувстваме СПЕЦИАЛНИ - и с това ще завърша, защото сме си СПЕЦИАЛНИ!!!!!

Какво  всъщност е "специална майка " не зная. Аз не се чувствам такава. Мисля, че всяка майка сама за себе е специална и уникална. Всяка майка възпитала добри и милосърдни личности за мен е специална.  За мен е достатъчно когато се прибирам от работа моите дъщери да ме посрещнат с прегръдка и целувка, а най- малката ми бонбонка най-накрая да ми каже  "Добър ден, мамо!" Толкова дълго чакам вече да проговори! Това всъщност ще ме накара  да се почувствам специална.

Раэплаках се... Силно и много истинско! Напомня ми думите на една много важна эа мен жена: "Господ накаэва теэи които обича! Винаги энае колко можеш да понесеш и ти дава точно толкова болка! Нищо допълнително!" Аэ БЛАГОДАРЯ! По-добре да ме мраэи...

Е нямам какво повече да допълня ! Описала си ме (ни) без грешка! Благодаря на авторката на темата от все сърце, че сподели с нас това, което е намерила , прочела и решила да сподели!

Момичета вие наистина сте толкова специални за мен. Винаги съм приемала децата с увреждания и дори си избрах такава професия, но никога не съм вниквала така дълбоко в болката, проблемите и радостите, които съпътстват развитието  и израстването на тези деца, докато не започнах да общувам с вас и да чета във форума. От позицията на знанията си от университета никога не успях да прозра тази огромна любов, сила и издържливост, която носи всеки родител на дете с увреждания. Не можете да си представите колко много ми повлияхте с вашите надежди за децата си, дори и когато сте споделяли за това, че сте на дъното с изчерпан запас от сили и надежда. Всеки ден, когато изпадам в ситуации на самосъжаление или мрънкане се сещам за вас и решавам да бъда силна като вас и да виждам добрите дарове в живота ми и да съм благодарна за всичко, което имам.
Радвам се, че познавам някои от вас лично, защото вие сте от хората, които наистина променихте неща в мен и настройката ми към живота.