Отлитането на порасналите деца от семейното гнездо

Моята девойка е точно в пика на пубертета и въпреки това и аз се ужасявам от мисълта за момента, в който ще се изнесе от вкъщи. Вероятно съм голяма мазохистка.  

Когато напуснах дома си на 18 беше положително и за мен, и за майка ми. Даже връзката ни се заздрави. Някак се дразнехме взаимно и когато си отидох, напрежението спадна. Обичам да живея сама, и всяка почивка от майки, бащи, а сега мъж и деца ми е добре дошла.
Затова и не мисля, че ще има драма когато децата ми си тръгнат. По-скоро облекчение, спокойствие и ново начало, за мен и за тях.

Подготвям се за този момент от 2,3 години.Оставила съм на дъщеря ми да ми звъни само когато има нужда и желание.Аз не я притеснявам за щяло и нещяло.Особено когато е с приятели или някъде далеч от дома.Не ми се иска да се чувства нито длъжна, нито обсебена.Създала съм в нея увереност, че аз винаги съм на линия, когато е нужно, но нейният личен живот си е неин и неприкосновен.Един ден ще ми е много тежко, но тя ще бъде последния човек който ще разбере това.Старая се да дам на детето ми корен и крила.Нещо, което аз имах, но само в частта корен.С крилата никога не се получи.

Златна превъзходна, и аз мисля, че е добре да подхождаш мъничко по-лежерно и да оставиш на децата да идват свободно когато пожелаят, дори на организирани празници.Когато те са добре и ние сме добре.Когато ние сме добре, те се чувстват леки и спокойни.Взаимността е добре да се случва с лекота.

Когато децата са добре, изобщо не се сещат за майките си. Търсят ги, когато имат проблеми, защото нали, при кого да изприпкаш първо, когато нещо не е наред? Ами да, при мама!
Боли, знам, но е факт.
Та затова не е драма, когато децата не се обаждат. Май е по-добре да не се обаждат. Значи всичко при тях е наред.
Нужни са доста години, децата ни да станат родители, за да започнат да звънят на мама не само когато имат нужда от нещо, ами просто така – да попитат как е самата тя. Добре ли е, има ли нужда от нещо, просто да чуят гласа ѝ... Ако изобщо стигнат до този момент.
Иначе си летят на крилете на младежкия егоизъм и пуфтят с досада, когато мама звънне да попита защо не се обаждат и всичко наред ли е... 

При нас случаят е подобен, само дето имаме разделение на проблемите - петното на дънките, рецептата за аламинутите се обсъждат с мен, а с таткото - по-важните житейски проблеми и бъдещето. Не се обиждам. Важното е както си писала да са добре.
Срам ме е да си призная, но се радвам, че първото ми дете има все по-малка нужда от мен. Имаме още двама, единият от които със специални нужди. Та си имам много занимавки и скоро почивка не ме очаква и се радвам и на малкото облекчение от порастването на първото дете.
Това лято за първи път няма да се виждаме за около 3 месеца. Понякога ми домъчнява. Тогава драсвам един ред по Уотс Ъп и той се появява при първа възможност. Праща едно две кратки клипчета. Като чуя как звучи свежо и ми минава.
Ние с мъжа ми дори си имаме шегичка, като не се обажда - подводницата потъна, значи на борда няма проблеми.
Радвам се, че не прилича на мен. Аз като имам проблем се покривам, никой да не ме вижда и знае и драпам сама да се справям. Ако беше и той така повече щях да се тревожа. А сега съм спокойна и само се моля Бог да го пази жив и здрав, другото ще се нареди.

И аз съм се замислила за този момент, тъй като на голямата ми дъщеря й остават още само две години в гимназията.
Взаимоотношенията с родителите за всеки са различни - според мен по-скоро се касае за характер.
Аз цял живот съм се чувала по телефона ежедневно с нашите.
Мъжът ми - не. Той ги чува примерно на седмицата веднъж-дваж.
Забелязвам, че дъщеря ми очевидно има неговия характер, въпреки примера, който аз се опитвам да й дам.  По-студена е в отношенията. Иска ми се да се чуваме с нея ежедневно като замине, но в действителност очаквам, че няма да е така. За съжаление тези неща не стават насила...

По обеди и вечери с моите родители сме се събирали по-рядко - по поводи и в случай, че така ни се е приискало.

Докато свекърва ми едва ли не си има закон всяка събота да сме им на гости. Което много ни е затормозявало - имаме си и ние планове, а при едно такова гости отива половината почивен ден. С години такъв беше порядъка и е ставал повод за множество спорове помежду ни. Сега, след 20 години заедно, вече не ходим всяка събота, най-накрая стана ясно, че и ние имаме личен живот и собствени планове. 

Благодаря за темата, дано има интерес към нея - би било полезно!
От собствен опит искам да маркирам само два критерия, които имат по-голямо значение за това как ще се "преживее" перида на "отлитането". Ако детето е единствено (както при нас) промяната се усеща много по-рязко и драматично, и периода на "свикване" с новото положение е по-дълъг.
Полът е втория критерий - момчетата (както при нас) принципно са много по-обрани в комуникацията и това почти те принуждава да досаждаш с обаждания и въпроси, за да възстановиш поне малко "нивото на информираност".
Бих споделила, че все повече усещам липсата на физическия контакт напоследък (от шест години живее в чужбина), болезнено искам да го гушна.
Любопитно ми е други майки на момчета да споделят за влиянието на гаджетата - пак си мисля, че при момчетата е по-изразено.

Децата ми са малки, но още от сега съм се замислила по този въпрос. Надявам се с времето да свикна с мисълта, че няма да са вечно до полата ми. Аз и брат ми сме семейни, но имаме ежедневен контакт с родителите ни - да се чуем как сме и при възможност да се видим.
А това, че някой би могъл да изпита облекчение, че детето му "отлита", ми се струва просто нереално.

Ако се налага в извънработно време да съм ежеседмично някъде в определен час, ще се гръмна. Достатъчно е, че работните, а в последствие и бебешките ангажименти са по график, за да имам и още един график в най-почивния ден.

За протокола - когато бях свободен електрон, се чувах с родителите си веднъж на няколко дни. Прибирах се при тях за лични празници и при всяко мое хрумване или нужда от тяхна страна.
След като се роди детето, се чуваме почти ежедневно, посещенията излизат от границите на личните празници, но са по-дълготрайни. Понякога дори "досаждаме" с продължителността на престоя.
От катастрофално близкото ми обкръжение, бих могла да споделя горчив опит по отношение и на двата горецитирани критерия.

Моята е на 15 и ме подготвя от известно време. Вчера ми съобщи, че след 9 месеца (когато ще навърши 16) ще има право по закон да заживее с приятеля си (в друга държава). Има се за пораснала, но е просто едно пораснало бебе.
Има резон в думите на Сия, само че в близките години не искам никъде да ходи... че рискът да се върне е голям

Ще изпитам облекчение по следните причини:
1. намерила е свястна работа, може да се самоиздържа и да взима самостоятелни решения за живота си. Или е намерила момче, с което се обича и могат да живеят заедно.
2. увеличава се свободната жилищна площ, която не ми достига
Понякога, ако липсва добра комуникация и разбирателство между съпрузите, отделянето на единствено дете може да е болезнено. Синдром на празното гнездо...

Сподели, моля! Дори горчивия опит е полезен...

Не съм много по вашата тема, но и съм.
Синът ми е на 10, никога не е обичал да говори по телефон. Изключително рядко ми се обаждаше до скоро, сега наблюдавам известно леко увеличение. Расъл е съвсем без баща и е привързан много към мене, но въпреки това, не обича да говори по телефона. Според мен зависи от много неща. Ако замине за чужбина, за мен би било ужасно. Но да заживее в съседния квартал, мисля, че ще го приема добре. Честно казано аз не мисля, че в България няма живот, и не мисля да го засилвам за Европа. Имам си особено мнение, има и неудобства да си дърво без корен. В никакъв случай не бих ги тикала за емиграция. Така че има степени на това нещо - дали ще живее в същия град, в съседния блок, или на друг континент.

Сина когато се отдели ми беше тежко. Коства ми време да приема промяната, но знаех, че си е в реда на нещата. За справяне си взех животинче в къщи и това доста ми помогна. Аз несън много по обажданията така, че веднъж в седмицата или малко повече или се чуваме или си пишем по Wathsapp. Не сме далече, но работното ни време не съвпада, а и някои недели или той или аз работим. Изобщо виждаме се когато можем. Няма правила. Вече свикнах, че са отделно със снахата. Сега очакам първата ми внучка, остават 2 месеца. Мисля, че когато се роди бебето, по-често ще се налага да се виждаме. Изобщо според мен това си е естествения ход на нещата. Китайците имат една поговорка: "Целият живот е един експеримент".
 quote author=Нощна птица link=topic=930184.msg33347991#msg33347991 date=1467115870]
Не съм много по вашата тема, но и съм.
Синът ми е на 10, никога не е обичал да говори по телефон. Изключително рядко ми се обаждаше до скоро, сега наблюдавам известно леко увеличение. Расъл е съвсем без баща и е привързан много към мене, но въпреки това, не обича да говори по телефона. Според мен зависи от много неща. Ако замине за чужбина, за мен би било ужасно. Но да заживее в съседния квартал, мисля, че ще го приема добре. Честно казано аз не мисля, че в България няма живот, и не мисля да го засилвам за Европа. Имам си особено мнение, има и неудобства да си дърво без корен. В никакъв случай не бих ги тикала за емиграция. Така че има степени на това нещо - дали ще живее в същия град, в съседния блок, или на друг континент.[/quote]

Още е рано, кой знае как могат да се променят нещата след време. Аз винаги съм била привързана към родителите си и родата като цяло, но дойде време, когато не виждах никакво бъдеще за сина ми и тогава заминах за чужбина.

Сина когато се отдели ми беше тежко. Коства ми време да приема промяната, но знаех, че си е в реда на нещата. За справяне си взех животинче в къщи и това доста ми помогна. Аз несън много по обажданията така, че веднъж в седмицата или малко повече или се чуваме или си пишем по Wathsapp. Не сме далече, но работното ни време не съвпада, а и някои недели или той или аз работим. Изобщо виждаме се когато можем. Няма правила. Вече свикнах, че са отделно със снахата. Сега очакам първата ми внучка, остават 2 месеца. Мисля, че когато се роди бебето, по-често ще се налага да се виждаме. Изобщо според мен това си е естествения ход на нещата. Китайците имат една поговорка: "Целият живот е един експеримент".

  quote author=Нощна птица link=topic=930184.msg33347991#msg33347991 date=1467115870]
Не съм много по вашата тема, но и съм.
Синът ми е на 10, никога не е обичал да говори по телефон. Изключително рядко ми се обаждаше до скоро, сега наблюдавам известно леко увеличение. Расъл е съвсем без баща и е привързан много към мене, но въпреки това, не обича да говори по телефона. Според мен зависи от много неща. Ако замине за чужбина, за мен би било ужасно. Но да заживее в съседния квартал, мисля, че ще го приема добре. Честно казано аз не мисля, че в България няма живот, и не мисля да го засилвам за Европа. Имам си особено мнение, има и неудобства да си дърво без корен. В никакъв случай не бих ги тикала за емиграция. Така че има степени на това нещо - дали ще живее в същия град, в съседния блок, или на друг континент.[/quote]

Още е рано, кой знае как могат да се променят нещата след време. Аз винаги съм била привързана към родителите си и родата като цяло, но дойде време, когато не виждах никакво бъдеще за сина ми и тогава заминах за чужбина.