Тъжна съм, самотна съм, объркана съм

А и да идат, той може просто да каже, че за него проблем няма - всичко си им е наред.

Моя приятелка премина през всичко това. Какво ли не опита за да съживи емоцията между нея и съпругът й и нищо. Те се разбират, работят, гледат си детето и всичко, но все пак нещо липсва. Накрая тя просто се предаде на емоцията и си намери любовник. Сега вниманието й е насочено към него и се чувства в пъти по-добре. Никой не е виновен за случващото се. Всеки има нужда от обич, внимание и прегръдка.

За мен, човекът има проблем, затова и не търси жена си.
Няма нормално потентен мъж, който да не погледне жена година и отгоре.
Тя се е опитвала да говори с него- той мълчи.
Не е кръшнал, явно, щом се прибира веднага от работа.
Така че, топката е в нейните ръце и тя трябва да реши какво да направи.
Дали, за собствено успокоение, че е направила всичко, да му предложи среща със специалист и ако се съгласи, да действат, или да тръгне по свой си път.
Като не е нужно да се развежда, според мен, а да вземе навън това, което ѝ се отказва вкъщи.

Въпросът е деликатен, трябва внимателно да подходи. Да му лепне "диагноза" не е добра идея, ще му секне съвсем желанието за близост. Нека тя е тази, която провява повече нежност, повече гушкане и лека полека да пристъпва към секс. Има и такива моменти, когато просто трябва да сме по- силния пол. Не е болка за умиране, нали сме емнципирани.

Жената пише, че е пробвала, но той й е отказвал... и то не един път. Това е много обезкуражаващо. Вие колко пъти бихте се натиснали на мъж, който се измъква? Тя да не е от желязо, че все да пробва...

Здравейте,

Много ви благодаря за отговорите! Сега като ги прочетох, виждам, че всъщност проблемите са няколко и всички са свързани и понеже са толкова зависими и влияещи се един на друг и изглеждат като един огромен проблем:
 * основното и ежедневното, което ме тормози, е че не се чувствам весела и радостна, дори не пиша щастлива, просто да съм спокойна и заредена  и с енергия. И това е най-тежкото, защото го изпитвам ежедневно.
 * второто, което според мен е една огромна причина за първото е липсата на секс, наистина, но то явно си е съвсем различен проблем, защото наистина и аз много пъти съм се чудила как може мъж да издържи толкова време без секс - нямам идея. Нали мъжът мислел за секс на всеки 2 мин.
 * третото, което също пречи на горните на две, е че никога не съм имала кой-знае-какво самочувствие, а след година пренебрегване и още преди това години на нередовен секс, съм направо на 0-та.
 * и четвъртото е, че ние просто нямаме никакви общи интереси, нищо от това, което ми е интересно на мен, той дори не е склонен да се включи, а това, което него го вълнува е техниката - компютри, скенери, телевизори, телефони и какво ли още не.
Малко още мога да разкрия, понеже и някои се чудеха какво правя по този въпрос и защо аз не съм инициаторката - проблемите започнаха още преди да се роди детето - тогава доста често съм го молила/викала/приканвала да си лягаме, гушкане, цункане, някакъв вид нежност, и той все "има още малко да поработи", "ей сега ей това да свърши" и т.н. и след доста такива вечери, то минават 2-3-4 седмици, аз вече почвам да се нервя и някоя вечер изтрещявам и направо му казвам, че ми е писнало все да работи, пък аз да го чакам и или му викам или се разплаквам. След това 1-2 дни по-късно "видиш ли" правим секс. Тук цикълът се затваря. Аз се чувствам добре примерно още една две седмици и пак се почва отначало. И мога да кажа на всички мъже, които четат, че и това е АДСКИ унизително, поне за мен беше. И с времето започнах да издържам все по-дълго. Започнах да трупам и гняв към него. А към себе си - все повече си губех самооценката. Аз сега дори не мога да си представя как може да се получат нещата, сигурно бих се притеснявала повече и от първия път 
Ако аз вярвах в себе си и ако знаех, че проблемът е у него, бих му помогнала, ако сподели, но нито вярвам в себе си, нито съм убедена, че той има някакъв физически проблем, нито пък той иска да сподели.

Визуално и двамата доста напълняхме - всяка година с по 2-3 кг, много не се забелязва за цяла година, но ако погледнеш 5 години назад са си 10-15 кг...

На мъж с 15 кила излишна сланина почва да му се разстройва хормоналният баланс, буквално произвежда женски хормони. Като добавиш и недоспиване и некачествен сън заради монитори вечер- ето ти кофти нива на тестостерон, още дебелеене, мързел и липса на хъс.

Я се стегнете и малко повечко спорт, че работата е сериозна.

Съгласна съм с Мамасита. 
Напълняването не е никакъв проблем за млади и здрави индивиди. Ако всичко е наред секс ще има.
Да не би да приема някакви лекарства? Някои хапове за високо кръвно намаляват сексуалното желание.

Не така от раз де. Нека първо поговори с него и сподели проблема. Да видим какво ще каже.
Аз така бих направила. И бих му казала, че и аз съм човек със своите нужди и ако той като мой съпруг не обърне внимание, ще си намеря друг и той ще е виновен.

Но според мен може да си има любовница.

Той не иска да излиза в парка, не знам как ще го накара да спортува.

Опасявам се, че в този случай наистина любовника е най-доброто решение. Само жената да се старае да не грее чак като слънце у дома, да не е прекалена разликата в поведението й, да не би мъжът й да излезе от дебрите на своята апатия и да се зачуди какво става 

Според мен си няма любовница, то няма кога, според мен. Ако ми изневерява ще е с дясната ръка... И тук ми е любопитно мнение на мъжете или на лекари, може ли ако все пак има някакъв физически проблем, хем с жена му да не става, а сам в банята да става? Пак малко ми е Х тази работа и естествено пак си мисля, че в мен е проблема. Или е някакъв психологически?  Или вече може да не му е приятно с мен, след раждането тялото ми е по-различно, може самата идея да го отвращава... Ей такива неща се чудя и си мисля?

Относно консултация с терапевт, съм си го мислила, дори търсих в нета, но някакви имена нищо не ми говорят. Как да отида при който и да е. Да отидем двамата - много трудно, не мисля, че мога да го накарам. Бих отишла сама, но наистина ми трябва някоя сериозна препоръка. Не ми се иска да хвърля куп пари, за да си изплаквам проблемите само, а резултатът да е неизвестен.

Да търся любовник не ми се ще - не смятам, че е честно, лъжи, прикриване, съмнения - не.
Но съм се чудела дали бих могла да постигна повече с друг мъж. Само че пак се завърта един цикъл от мисли, дето няма решение. Така си мисля: ок, не съм щастлива, осъзнато или в момент на импулс, решавам да се разделя с него. Търся си квартира, супер гадно да отидеш на ново място, което вероятно няма да е много уютно, след като 10 години си се борил да градиш дом. Но хубаво, казвам си силна съм примерно, намирам си някаква квартира и се изнасям. С детето? Много трудно. Без детето - абсурд. Но пи положение, че аз се изнеса, той няма да ми я даде ей така. И какво - на работа и после вкъщи в празна квартира, и не само без мъж, ами и без обичайната компания. Ако ли пък съм с дъщеря ми, дори няма къде и кога да го търся този мъж - самотна майка. Не виждам как това положение може да се получи по-добре от сегашното. Мислила съм го, наистина, но все по един и същи начин разсъждавам и все не мога да измисля по-хубав край.
Ако трябва да призная, и на двата варианта съм съгласна - и нещата "някак си" да се оправят, и да се разделим и да бъда щастлива с друг, но вторият вариант ми се струва по-нереален.

Аз виждам нещата в обратен ред: намира си любовник, възвръща си част от смачканото самочувствие, не ѝ се налага да се държи като кутре, което чака да го погалят. Чак тогава започва да търси решение  на проблемите. Уверен и несмачкан човек се справя далеч по-лесно. Отделно, трябва да се погрижи и за здравето си - и физическо, и психическо.

Ти си съгласна на двата варианта, но какво гарантира, че те чака някой от тях... По-скоро нещата няма да се оправят, но вие ще си остареете заедно в уютния дом. Това за мен е най-реалистичния вариант, при положение че мъжът ти не реши той самият да прави генерални промени 

Сега като си прочетох собствения пост, виждам, че съм доста на ръба, буквално на косъм, да се разделим.
Но също така си мисля, че това повече е вид спонтанно решение и неразумно. Донякъде си мисля, че бих се почувствала отново жива, и поне ще мога пак да мечтая.
Но на другия ден примерно виждам по новините или в автобуса или дори след колегите и съседите - толкова нещастни хора, тъжни, раздразнителни, хората се пребиват и убиват, колегите намусени, хората в автобуса едни такива апатични... И в такива дни си мисля, че може би искам "твърде" много. Не като нещо което не трябва да се иска, а като нещо което не е "реално" и е "неразумно" да се иска. Все пак не съм героиня от сълзлива американска любовна история.... И тогава си викам, какво съм тръгнала да хленча, нали мъжът ми не ме бие, не пие, не прахосва пари (по това може да се спори), абе мъж за ПРИМЕР.
И тогава си казвам - порасти момиче, избий си нелепите романтични мисли от главата и мисли трезво за живота!

Просто ту съм на едната крайност, ту съм на другата и не съм убедена нито в едната, нито в другата.