За всевъзможни въпроси винаги тук съм намирала отговора и след години наред само четене реших и да пиша.
Имам невероятен син на 9 месеца, с баща му нямаме сключен брак, от 9 години сме заедно и живеем при страхотните му родители. От 2 години имаме собствено жилище, което все още ремонтираме.
Чувствам се ужасно самотна, изнервена, депресирана, тъжна и още и още...
С мъжът ми сме страхотна двойка, той държи много на външният вид (освен всички други качества) винаги изглежда много добре, а аз още на вторият месец след раждането изглеждах добре, към днешна дата чисто визуално нямам забележки (освен че съм доста слаба). Стига толкова за външния вид, станало ви е ясно.
От известно време отношенията с мъжа ми са никакви. Не комуникираме (всъщност говорим много, но за детето, как е минал деня, яло ли е, спало ли е, играло ли е). Мъжът ми постоянно ме критикува, че се карам на детето (което не се спира, страшен темперамент, енергичен), че само мрънкам, че съм се обличала ужасно, че дрехите ми стояли ужасно, че съм отслабнала, да стм се връщала на работа ако само ще мрънкам, че гледането на дете е изморително (затова било майчинство) че не правим достатъчно секс (а секса все още е страхотен смея да теърдя от името на двама ни). Охх много са нещата Това, от което имам нужда аз е просто да ми обърне малко внимание, да попита веднъж, аз как съм, а не сами как е детето (аз постоянно се унтересувам как е в работата му), да ме целуне не само като каже, че отиеа да играе карти за довиждане, като кажа, че ме боли кръста да не се прави, че не ме чува или като спомена, че всяка божа нощ ставам по над 20 пъти заради детето да покаже съчувствие. Много често ходи да играе карти с приятели и се връща рано сутринта само да се приготви за работа. Няма любовница със сигурност и не мисля, че му е минаво през ума за такава, но просто не иска да прекарва време с мен. Да кажем съботите до ранния следобед излизаме на кафе и разходка с детето, после той си играе малко с него и от там нататък се чувства сякаш си е изпълнил задълженията на съпруг и баща, и може да излезе малко (4-5 часа).
В опитите ми да разговаряме той казва, че го нападам и съм изнервена. Мрънка ми, че не правим секс, но и не полага усилия да ме предразположи. Една от вечерите, когато детето заспа и той каза, че излиза, аз изкоментирах, че явно няма да се прави секс, а той нищо не каза. Не съм от типа жени, които не си искат и нямат потребност, напротив. За мен комуникация=спокойствие=секс= внимание=щастие= по- голямо търпени към детето. Изключително много обичам мъжа си и съм убедена, че и той изключително много ме обича. Въпроса е защо винаги, винаги, винаги положениео трябва толкова да ескалира, че да се стигне до момента, в който не го понасям, хващам го когато е гузен, че е излизал много и знае, че ни е пренебрегвал, приземявам го и му напомням за приоритетите в тоя живот, той започва да ми реве и обяснява как съм му всичко, аз и детето (за което ме е молил поне две години докато се навих).
Ако някой е бил достатъчно търпелив да ми изчете писанията (аз наприме не бих била) да даде съвет как да го разтърся тоя мъж да се осъзнае малко !!!!