Насилието в Училище

Ще помоля авторката да направи възможните гласове повече от един, а дискутиращите в темата да са честни както ще съм аз. Поради невъзможността от първото, да споделя:

Била съм свидетел на системен тормоз. Била съм участник в системен и еднократен такъв. В инцидентни случаи, по някои бледи спомени, съм била и жертва.


Училището не е първата, последна и единствена инстанция, която трябва да се гледа. Расизмът и дискриминацията с еднаква тежест както предразсъдъците, комплексите и стереотипите не са наследствени. Те се възпитават и създават, най-често индиректно.
Първите учители на едно дете са родителите му. От тях ще научи какво е расизъм, има ли го, нужен ли е и срещу кого да (не) го изразява.
Чисто хипотетични примери:

- Расизъм
Докато тати негодува цинично срещу турците по време на вечерната емисия новини (примерно), а мама фанатично го крие под полата си при набелязан ром в радиус 10км (примерно), детето подражава.
В училищна среда, където за първи път съзнателно и самостоятелно ще избира и групира другарчета, по всякакъв начин ще страни и дели на "добри, защото са от "нашите" и "лоши, защото мама така прави, а тати така казва."

- Дискриминация
Докато родителите неправилно, неоправдано и показно демонстрират финансова си възможност, положение,връзки, влияние, детето израства с представата, че да имаш е всичко,да имаш е много, да имаш те прави някой,а да нямаш - е смешно, жалко, обезценява самия човек. То самото ще започне да обезценява съученика, който няма последен модел телефон; няма нови дрешки;няма нови учебници; на когото мама и тати не работят "шеф" / или каквото и да е друго "господарско" /


-Комплекси
"Когато аз бях на твоите години" - създава у детето усещане, че родителите им са били много по-напреднали на тяхната възраст,за него този коментар е като обезценяване на собствената му уникалност и идентичност.

"Защо не можеш да бъдеш като брат си/сестра си/детето на съседката/..." -  в резултат то се чувства деградиращо, безполезно, обезверено и необичано.


"Как може да си толкова глупав/а?" -  повлиява отрицателно на децата относно собствената им представа за себе си и отговорът би бил да отвърне на удара. Чести са случаите, когато то решава, че наистина е глупаво, следователно от него не се очаква да се държи, като умно.

Комплексите почти винаги водят до агресия, която не е задължително да се изразява само над по-слабите / "Защото аз съм тъп, ама и ти не си по-умен, обаче от двама ни си по-зле, та следователно що да не те ошамаря. Поне веднъж да съм по- от някого /силен', страшен, можещ/", но и срещу по-силните, както ясно е даден примерът с Daisy^Slava.

Не винаги училищният тормоз е явен и се случва пред очите на педагозите. Тяхна работа е при наличие на явен проблем, ако детето не се е престрашило да се оплаче на своите родители, да се намесят. По какъв начин, вече има много варианти

Както самият педагог да разговаря с двете деца/ с родителите на двете деца, заедно с децата/ без децата, така помощ може да окаже и училищният психолог и Детската педагогическа стая.

Редно е да се подходи с разбиране и деликатност, а родителите да бъдат склонени да проведат разговор помежду си.

Споделям няколко линка, които по желание, авторката може да сложи към описанието на темата.

http://www.e-abc.eu/bg/bullying/


http://new.soukim.com/?p=1826

 

Много полезно мнение.   

Промених броя на възможните гласове в анкетата.  Добавих единия линк, другият не ми се отваря.

Училището може да не поражда причините за тормоза, но носи отговорност и в много страни е легално задължено да се намеси.

Къде дреме учителя, директора, байчото, охраната и готвачката в стола когато група деца тормозят едно дете? Нали гореизброените са пълнолетни, възрастни хора, които носят отговорност за атмосферата и дисциплината в училище? Защо групичката не се наказва? Защо не се изключва?
Само не ми казвайте, че тате напсувал турците и детето веднага почва да бие другарчето си по чин...

И трябва ли таткото на жертвата да ходи да дърпа уши и бие шамари в училище, за да укроти нечии страсти, когато за такива ситуации си има правила и административен ред?

Ако ще се оправяме като в джунглата , то за какъв дявол ни е да ходят децата на училище?

Тормозът не винаги е явен, и не винаги се забелязва от първия път. Училищен тормоз не е само когато дадено дете е тормозено по време на час, пред погледа на учител и съученици.
Защо първата реакция трябва да е изключване? На едно дете, като личност в процес на "израстване" лесно може да му се обясни къде му е грешката и защо това не е правилно.

 Къде въобще си видяла съвет някой да ходи да дърпа уши и да бие шамари? Ако ти това разбираш под "разговор" си е чисто твой проблем. Именно, че има правила и административен ред:


Тате надали е напсувал турците/ромите веднъж. Това си беше чисто хипотетичен пример. Като такъв можеш да допуснеш, че има още 20 сходни ситуации, в които не е задължително да е тати ти.
 Или може би искаш да ми кажеш, че расизмът се предава генетично? Верно ли?

Обясни ми тормозът над малцинствата в училище? Откъде идва зародиша? Как изобщо възниква? На расизъм те учат. Дали родителите ти,дали баба ти и дядо ти,  дали заобикалящото те обкръжение. На дискриминация също.

Тормоз, който не е явен , а е скрит и покрит съществува във всяко едно човешко общество и няма как да бъде изкоренен, освен в утопиите. Но да биеш някого, да обиждаш с думи някого -това е недопустимо и си има закони, които трябва да се спазват. Ако не се спазват, то проблема не е в децата.
Расизма не ми се коментира. Не искам да разсмърдяваме и тази тема. Има си достатъчно такива.

Можете да си пуснете отделна тема "Предава ли се генетично расизма, комунизма, чучхето, толерантността и пр. и пр." Там може да си напишете 50 страници преди да ви заключат.

Радвам се, че се оформя дискусионна тема, която ще даде възможност да споделим опит и гледни точки. Благодаря на Justem за темата.   

Гери,
групичката не се наказва в общия случай, защото всяко едно дете означава за училището нещо, изразимо цифром и словом, т.е. пари. В днешно време понякога е много трудно да сформираш клас поради липса на ученици, а всяко оплакване до директора означава конско за учителя, а това не мотивира последния да действа, а по-скоро да прикрива.

Изключването е винаги крайна фаза, до която почти никога не се достига. Предшествано е от други наказания и мерки, целящи да поправят ученика.
По мое мнение, те са неефективни, тъй като - в контекста на темата - агресорите нямат способността за емпатия и не могат реално да преценят вредата от действията си. По друг начин казано: не могат да осъзнаят къде им е грешката, че не са прави. Накажеш ли (или словесно да порицаеш) такова дете, ефектът ще е обратен: за него, в неговата глава наказанието е незаслужено, защото да биеш или обиждаш слабака е в реда на нещата ("щом мога да бия - бия") и даже е повод за гордост, че си повече от някого ("щом не ми отвръща - страх го е от мен").

Наблюденията ми показват, че такива деца е достатъчно да покажат самоувереност на лидер и голяма уста, за да се превърнат в лидери. На тях не смеят да се противопоставят, което не значи че ги харесват. Страх ги е. Обикновено лидерът сформира група, а не групата излъчва лидер. Лидерът нарочва, останалите следват.
Намирам, че лидер става не най-успешният, най-умният, най-харесваният, а най-напористият и да, най-нискоинтелигентният.  Децата са си деца, но са различни и интелектуалният им капацитет също. Както ще да звучи.

Превенцията на такива случаи е свързана с Детска педагогическа стая и обществен възпитател. Мъжът ми беше общ. възпитател преди време, защото го помолих да кандидатства - приемам като лична кауза изкореняването на уч. тормоз. Много трудно беше да убеди детето, че е сбъркало, то няма ценностната система да допусне подобно нещо. Няма съчувствие. За него няма социум, за него само то диктува света и щом може, значи е допустимо. Абе, едно животно..
Примерите с него самия ("на теб добре ли щеше да ти е, ако...") не работят, не се вижда в такова положение. Най-лошото според мен е, че тези деца намират за глупаво и губещо време беседването по проблема. За това излязат ли, отмъщават на оплакалото се дете и този път задължително физически и пред публика.

Накрая искам да взема отношение по другото, посочено в цитата на Герри: дърпането на уши. Срамувам се, че смятам това да единствен начин да се прекрати тормоза и да се засегне нарушителя.    Мотивите ми са, че конфликтът няма да се прекрати, (децата няма да се захаресват) но няма и да ескалира, нито ще продължи. Един прост човек, който не разбира от думи, разбира от негативни последици щом те го застигнат. Ако за него да го прочетат пред цялото училище не е проблем, а удоволствие, то болката в ухото ще го накара другия път да не допуска отклонения в поведението.

Антигона, а коя от изброените от теб причини те превърна в участник в тормоза?

Винаги съм смятала, че за тези проблеми трябва да се говори, особено за bullying - че не трябва да се мълчи. Затова копирам нещо, което бях писала преди време:

Днес получих във facebook покана за среща на класа от гимназията. Поканата се извърши чрез съобщения, наслагани върху стената в общата група на класа (към която бях безапелационно адната без да знам какво се случва). Това само по себе си не е изненадващо, пределно ми е ясно, че има хора, които си умират да организират сбирки, особено сега като наближава сезона на баловете, явно нещо започва да им прищраква по темата. Впечатли ме обаче друго – изявлението на една съученичка, която написа следното: „Толкова искам да успеем да се видим целия клас. Много ми липсват всички. Беше едно невероятно и забавно време заедно!“

Замислих се, колко е странно как хората имат различни спомени за едни и същи неща. За мен гимназията беше най-отвратителното време в живота ми. През цялото време на тези 5 години, дните ми (и тези на други хора около мен) бяха изпълнени с унижения, подигравки, простотии, тотално незачитане на чуждото достойнство и права, неуважение към личността. Бях принудена пет дълги години да седя между 5 и 7 часа на ден в една стая с хора без всякакви ценности, без капка човечност или емпатия, без капка дружелюбие, приветливост или добронамереност. Затова пък масово хората в класа ми залагаха на всяването на страх, на властта, на експлоатирането, на лицемерието и преструвките. А аз, за съжаление (но и за радост), бях one of the unpriviledged few, една от онези, които не се вписваха в общата картинка на лиготия, повърхностност и bullying. И поради тази причина, аз и моите малко, но истински приятели, останали ми от гимназията, никога, ама никога няма да забравим каква е истината за този клас и за тези хора.

А истината е следната. Била съм унижавана с думи, крясъци и подигравки. Била съм удряна. Виждала съм как удрят моя приятелка и я влачат за косата в коридора, защото се беше осмелила да каже нещо срещу кралицата на ятото кифли, господстващи върху малкото си царство. Виждала съм как 4 момичета бяха заобиколили моя приятелка и й тикаха джапанка в устата. Бях умишлено изолирана от „готините хора“, например – не ме канеха на рождени дни, на които канеха гаджето ми (по една случайност той беше едно от най-популярните момчета в училище). Виждала съм множество пъти как унижават и разплакват мои приятели, как ги карат да се чувстват по-нищожни от мравки под скъпарските им чепици. Toлкова бяхме свикнали да бъдем тормозени там, където по принцип трябваше да се чувстваме защитени, че през повечето време бяхме изпълнени с горчивина – и досега, когато си помисля за онова време, ми загорчава в устата. Бяхме свикнали на мълчание, но това време отдавна мина. Отдавна не мълча.

Повечето хора помнят това, което искат. Това, което ги прави щастливи. Едва ли някой има желание да помни, че е тероризирал някой, че го е унижавал, че го е скубал за косата и карал да иска да потъне вдън земя, в най-тежките и чувствителни години – тийнейджърските. Една част от мен разбира, че  те – the bullies – искат да помнят това, което ги кара да се обичат, а не това, от което (може би) се срамуват. Но друга част от мен, иска просто да забрави. И да не ги вижда никога повече. Частта от мен, която е закърмена с честност, не може да лицемерничи и да седне на една маса с хора, които за всички тези години, успяха да пробудят в мен първо страх, а после – единствено презрение.

Но да оставим личните ми преживявания – ясно е, че на среща на класа няма да отида. Мисълта ми е друга. Tормозът в училище не е нещо, което може да се подмине с лека ръка, а е нещо, което оставя последици за дълго време. Понякога завинаги. Аз по един или друг начин бях тормозена яко от 5ти клас до 12ти клас, и до днес се боря с последиците от това. И не е приятно. Не е ОК към днешна дата да изпитвам страх от крясъци и когато някой ми заговори с повишен тон първият ми инстинкт е да избягам, а вторият – да се разплача. Не е ОК да се плаша от конфронтации, защото на дълбоко, изначално ниво някъде в мен нещо ми шепне, че няма да бъда победител. Че няма начин да бъда победител. Не е ОК да се чувствам потисната и да събирам смелост по един месец да говоря с някой, пред който се налага да си защитя правата. Нещо, което би трябвало да ми се получава от само себе си. Всичко това е само капка в морето и всичко това не  е ОК.

Sway, 

Едва ли мога да го изразя по-добре...

Мен са се опитвали да ме тормозят, но аз не се давах.
Голяма част от ученическите ми години са били в епохата на комунизма, времената бяха млако по-други, т.е. агресията между учениците се контролираше по някакъв начин.
Сега е свободия.
За това и синът ми е в ЧУ, точно заради страха ми от агресия. Не, че това му спести тормоз от страна на 2 невъзпитани и проблемни деца.

Насилието в училище е огромен проблем. Дъщеря ми е още много малка, но отсега ми се изправят косите при мисълта, че един ден ще трябва да я пратя в училище - заради нейната чувствителност, заради куп други неща у нея, които са неизменна част от характера на обичайните жертви.

Яд ме е, че за този проблем не се говори. Говори се за "инциденти". И то само, когато стане нещо ужасно - като пребитият Андрей, който лежа в реанимация и се наложи да се отстранят органи, за да оживее. Това не са инцинденти, това е тенденция. Това се случва често, но само най-драстичните случаи получават медийно внимание, което затихва толкова бързо, колкото се е появило - както с всяко друго нещо.

Яд ме е и на системата, яд ме е за това, че на децата се гледа като на торба с пари и затова не се вземат мерки - за да не загубим субсидията. Затова не се взимат мерки - и то не говоря само за изключване на провиняващ се ученик, говоря и за далеч по-малко драстични мерки. Разговори с родителите също често няма - да не би да вземат да си преместят отрочето другаде и да загубим субсидията.

Аз съм много черногледа и съм си мислила за това как бих постъпила, ако разбера, че дъщеря ми е тормозена - или ако стана свидетел. Срамувам се да го кажа, но е много вероятно някой от тормозещите да изяде шамарите веднага, на момента. След това ще говорим. Знам, че не е това начина; че насилието поражда още насилие; че нямам право да посягам на никое дете по никакъв повод; че има регламентирани начини и пътища за решаването на тези проблеми - всичко това го знам, но има вероятност в определени ситуации тези знания да изчезнат от главата ми и на тяхно място да дойде инстинкта.

За този проблем трябва да се говори; трябва да има воля за промяна. Не е нормално децата ни да се избиват в училище, да снимат побоища и гаври с телефони и да ги качват в интернет, за да се похвалят.

Много,много насилие има в училище.Не се вземат мерки или се неглижира проблема.Сина ми беше жертва на психически тормоз във втори клас,сега е трети.Постоянно е обиждан и тормозен от няколко съученици.Когато му казах да отиде да каже на класната,той ми отговори,че тя го е нарекла "клюкар".....

Sway,
радват ме думите ти, че "отдавна не мълча". Смятам, че точно това е начинът за справяне и че ти си го открила. След дълго мислене и страхуване и аз започнах да отстоявам себе си, а когато започнах - Господи, колко ме беше страх. Да не би да се изложа, да не би да ме захапят насреща. А истината е, че имам дар слово и то винаги е било на много добро ниво. За какво съм мълчала - защото мислех, че така показвам, че съм "над тези неща". Не смятам, че съм постъпила по най-добрия начин за мен самата.
Миналата година трябваше (условно казано) да се събира бившия клас; радвам се, че не ме потърсиха. Е, нямаше и как иначе да е, тъй като не ползвам ФБ, а ЛинкдИн и то по работа, а телефонът ми всичко на всичко да го е имал един човек. Напълно си давам сметка, че звуча като социопат Държа да отбележа, че  с децата, които ме тормозеха, бях от 5-ти до 7-ми клас, в гимназията тормоз имаше, но по-лек и някакси не го усетих чак толкова навътре.
 
Мисля си за психологията на жертвата. Ето, Sway, споделя, че и до днес се чувства "не в свои води" когато трябва да говори с човек, от когото зависи нещо за нея самата. Та и при мен е така! Тя употреби хубав израз - "знам, че няма да съм победител". Вътрешната нагласа е много, много важна. Страхът да не те наддумат и унижат е страшно обсебващ. Изолацията, на която едно дете бива подложено когато е тормозено, оставя траен отпечатък: у него, у агресора и у наблюдаващите.

Анирам, за онзи случай с ножицата ли имаш предвид? Помня, че имаше споделено.

Позволявам си да предложа на Глухарче да сподели тук за проблема на сина си по-обстойно, за да успеем всички да се включим и едно дете да не бъде тормозено.
Глухарче, на каква възраст е сина ти? От кога има проблеми в класа и в какво се изразяват те?
Думите за "клюкаря" няма да коментирам на този етап, защото ги намирам за груба неетичност и защото по професия съм юрист и ме избива на ..хмм.. справедливост.

Наистина трябва да се говори по тази тема,много да се говори,защото положението е страшно! И мен ме е страх и то много,но гледам да не мисля за това.От тази година детето ми е в училище,за сега съм спокойна,но е още много рано!
Моите лични преживявания с насилие и унижение в училище са малко. Като цяло последните години в училище и специално в моя клас бяха спокойни имаше хармония в класа,за което най-голяма заслуга имаше класната ни!
Първият случай,който много ме шокира беше в 8 или 9 клас,една съученичка влезна по време на час (беше закъсняла) дойде директно при мен и ми удари шамар,защото предишната вечер не съм я била поздравила когато сме се разминали! Не казах нищо,не реагирах! После приятелят ми (беше по-голям от мен и я познаваше,защото живее в неговия блок) я намери,плесна й няколко шамара,каза й да не се повтаря никога повече и това беше! Но го помня де!
Във втория случай в който аз удрях шамарите,бях вече и по-голяма,беше за да защитя сестра си.Учехме в едно училище(тя е по-малката) и една нейна съученичка,по-едра и "нахакана" я тормозеше. Отидох по време на час,извиках я да излезе,директно й ударих 2-3 шамара (тя естествено се сети веднага за какво) и с това приключи всичко!
Имаше по-лоши,направо ужасни деца от другите класове,но не съм имала контакт с тях,аз по-принцип не съм конфликтен човек и стоя настрани от такива ситуации! Но  пък имаше и ТВУ,помня много добре как изпратиха няколко деца там!
Сега децата са по-жестоки,много по-жестоки! Няма да забравя случая с "момичетата",които бяха смазали пръстите на друго момиче на вратата на асансьора!!! Никога няма да го забравя!  Мислила съм си как бих реагирала аз като родител?! Честно,още не съм си отговорила!Корема ми се обръща като попадна на клипче в което няколко момичета бият едно! 
В едно съм сигурна,никога няма да позволя някой да тормози детето ми! Винаги ще опитам първо с добро и говорене,ако няма ефект тогава.... по другия начин!