Живея заедно със сина ми, който няма още две години и майка ми, и баща ми. Не е мечтания ми начин на живот, но в един момент това беше най-добрия вариант, с надеждата, че ще е временно. Не мога да се оплача по принцип от родителите си, отглеждам дете то си сама и са ми помогнали много и финансово, и с морална подкрепа. Аз самата не съм най-позитивния човек на света, също съм склонна понякога да бъда черногледа, но напоследък не понасям негативизма на баща ми. Той винаги е бил такъв, откакто го помня, но дълги години живеех доста надалеч и се прибирах рядко, преди това пък докато живеех вкъщи, той се занимаваше с неща, които го задържаха почти през целия ден навън от дома и не ми се е налагало да се сблъсквам толкова много с това. Сега обаче той е безработен, по цял ден е вкъщи, а аз работя от вкъщи, почти денонощно сме заедно. Първата година и нещо се стараех колкото е възможно да се абстрахирам, но вече все по-невъзможно ми става. Напоследък всеки път, когато заговори са едни дълги, оплюващи монолози, от които ми прилошава - политиците ни са крадци, фултболистите ни са некадърни, народът ни е глупав, чужденците ни използват, съседите са несъобразителни, лекарите са кожодери, страната няма бъдеще, в чужбина гледат на българите като на престъпници, сметката за тока и телефона ни ги надписавт, за да се облажи някой друг, винаги някой се опитва да го окраде, ощети, той е невинен и целия свят е срещу него.... Все неща, в които вероятно има немалко истина, но в един момент натежава да слушаш постоянно това. Просто не издържам психически вече, опитвам се да не коментирам това, което той говори, защото изкоментирам ли започва веднага да спори с мен викайки. Почти всяка семейна вечеря преминава в такава атмосфера, той произнася поредния черноглед монолог, като коментира всяко нещо от новините негативно, а останлите мълчим, за да не даваме повед за допълнителен изблик на мрънкане и недоволство. Знам, че живеейки в дома му, нямам право да се оплаквам и разрешението е да се изнесем по-бързо, работя по въпроса, но, за съжаление, не ми се получава толкова бързо, колкото искам. Опитвах се дълго време да игнорирам, но как да игнорираш някой, с който си почти постоянно и който все пак ти е близък роднина, който обичаш, а не просто съквартирант, който ти е безразличен. Да говоря с него няма смисъл - ние сме имали проблеми във взаимоотношенията си преди години и сега възприема всеки подобен опит за разговор от моя страна като атака и веднага се обръща на кавга. Майка ми пък има достатъчно проблеми на главата си , за да я занимавам с това, а предполагам, че и на нея самата не й е приятно, но също не може да намери разрешение.
Та след дългите ми излияние - налагало ли ви се е да съжителствате с негативни хора или имате ли близки, които гледат така черногледо на всико? Как се справяте, успявате ли да се абстрахирате? Опитвали ли сте се да ги промените, имаше ли ефект?
Та след дългите ми излияние - налагало ли ви се е да съжителствате с негативни хора или имате ли близки, които гледат така черногледо на всико? Как се справяте, успявате ли да се абстрахирате? Опитвали ли сте се да ги промените, имаше ли ефект?
А не искам и се боря срещу това. Не мога да не обръщам внимание, а много се старая. Малко общуване с такъв тип хора ме натоварва до степен, все едно съм копала нивата два дни без да спирам. Чувствам се физически и психически уморена. Ако трябваше да живея постоянно с такива хора има две решения на проблема- или ще стана тотален непукист, или съвсем ще се сдухам.
