Страх от публична изява

Преди10- тина дни беше празника на градината. Едно -единствено дете, моето, не взе участие. Седя си на столчето и гледа дечицата. Една след друга групите излизаха в редата на двора, обградени от родители и танцуваха. Синът ми много се срамува и бяхме говорили, че ако не желае няма да участва.
Всичко започна в първа група, когато на края на годината, на празника на групата /само/ той излезе на сцената с другите деца, но веднага след това ме видя, разплака се и дойде при мен. Само той беше без костюмче. Притеснявал се, че ще му се допишка и няма да може да се съблече/ бяха с гащеризони/. Учителките са много внимателни. Не са го насилвали  с дрехите и са го оставили с неговите си дрешки.
Цялата тази година малкия обяснява, че не иска и няма да участва на тазгодишното тържество. Аз говорих с учителките и се разбрахме да не му дават реплики.Ходи по репетиции, знае думичките на децата,  танцува. На самия празник ме изуми страхотно като стана два пъти да танцува с дечицата, даже единия път грабна микрофона да пее. Но, си беше с децата от неговата група. Никой не го е насилвал. Пак само той беше с цивилни дрехи. Тоест беше спокоен. И в един момент се поотпусна и стана с приятелчетата си.
Но после на празника на цялата градина абсолютно не успя да се отпусне и да се включи.

Приела съм, че синът ми е срамежлив и не го насилвам.
Учителката му казва нещо много хубаво- когато децата имат празник, те трябва да се забавляват, да са щастливи. Ако за едно дете е мъчение да излезе пред родителите и да дакламира или участва в сценка, значи това не го прави щастливо и няма да му причиняваме мъки. Той се чуства добре да гледа отстрани и когато/ ако прецени  и пожелае може да се включи.

Синът ми също се чувства дискомфортно, когато трябва да каже стихотворение пред учителките, 25 деца и още толкова родители примерно...
Аз самата с ужас си спомням моите изяви в това отношение в детската градина, въпреки че са били преди 30 години ... 

Опитах да говоря с него, да го предразположа да ми се довери и да ми сподели какво го тревожи... Оказа се, че го е срам, но не само. Страх го е да не сбърка, учителките да не му се карат, децата да не му се смеят и т.н. ... обясних, че е нормално да се чувства така, че аз самата съм го изпитвала преди... че никой няма да му се кара ако сбърка, че аз няма да позволя никой да му се кара... Предложих вариант ако толкова се притеснява, да не участва. Отказа ми. По негово желание го заведох, въпреки че виждах притеснението в очите му. Тази година се справи в пъти по-добре от предишната. Колкото по-големи стават, толкова повече успяват да прикриват притеснението си /макар и то да не изчезва/...  това, че си е излял душата и се е почувствал разбран и подкрепен също помага...

И разни елементарни "трикове" и съвети - например като говори да не гледа хората в очите, да си избере една точка зад тях и да гледа в нея... и т.н.

ти от госпожите или от родителите се притесняваш

Зад страха от публична изява се крие страха от неодобрение и това е най-големият страх, дори за възрастните.

В детската градина ситуациите се контролират на база страх, защото на госпожите би им било много трудно да се справят иначе с 30 деца едновременно. Освен това в детската градина и училището грешките се отчитат като нещо лошо и се порицават и наказват.

Децата растат с тази нагласа и после цял живот се страхуват от грешки и неодобрение.
Затова се страхува дъщеря ти от изявите - да не би да обърка нещо и госпожите да и се карат.

Аз лично работя с моите деца в това отношение и се страрая да им помогна да изградят една по-различна представа за света и за себе си.

Оставете детето за малко в страни от публичните изяви. Нека ходи ходи като зрител. Обсъждайте след това какво ви е харесало, как  са се справили участниците. Щом харесва да ходи на театър и концерти и изнася такива в къщи, ще пожелае в един момент и да бъде горе на сцената с всички останали. Това обаче няма да стане като настоявате упорито, а като покажете, че най-важно за вас е тя да се забавлява, да се чувства добре и да може да каже точно каквото мисли, без да се притеснява.
От друга страна не разбирам защо всички в един момент се хващат за концерти, сценки и представления, сякаш те са най-важни за доказване на постижения. Все пак има хора, които нямат нито певчески, нито артистични заложби, но пък са невероятно добри в анализ, изследване и диагностика, конструиране, рисуване- все дейности, доста далеч от "масовката" и не по-маловажни.   

не съм изненадана, че на градинските тържества се гледа толкова сериозно и направо истерично кое дете каква роля е получило, защото на практика няма как по друг начин да се отличат децата и родителите да разберат какво се случва на изхода. То си е и много гъделичкащо родителското самолюбие, признавам си чистосърдечно! Моите, че са толкова големи вече, и от малки са на сцена по разни изкуства (та чак вече ми втръсва все да стягаме дисагите), пак ми трепва като трябва да излязат на училищния тържествен годишен концерт или да ги наградят публично и те трябва да кажат две изречения, а хем обичат да са в светлината на прожектора, много са суетни и двамата! Човещинка си е, важното е да не се прекалява и да не се прави на всяка цена. Всеки път умирам от ужас да не блокират и да не се разреват на сцената, и докато не свърши, не мога да се отпусна.

Моята дъщеря, която наскоро навърши 7, също ужасно се страхува от публични изяви. И на пролетното, и на тържеството за 1 юни, когато излезе да си каже стихчето, каза 2 реда и се разплака. На първото тържество поне после успя да си каже стихчето, а сега беше някакъв ужас, не искаше дори да се върне при другите деца и известно време седя при мен. Още като влезе в стаята и започна да плаче, но аз я помолих да се успокои, седнах напред и и казах да гледа само мен, но уви. Иначе обича групата, има много приятели и с удоволствие посещава занятия от първия ден.
Честно казано, направо сърцето ми се свива ужасно за детето ми, защото знам, че страда. Търся вина в себе си, съпругът ми също ме упрекна, че съм властна и съм шашкала детето. Мисля дали да не потърся помощ, но не знам дали така няма да направя съвсем голям въпрос...
Да, предполагам е така.

Лично аз не бих предпочела да държа детето далеч от изявите, а да преодолеем проблемите заедно. И с колкото повече подобни ситуации се справим, толкова по-добре.

Сигурно повечето от вас си спомнят времето, когато сте се учили да шофирате. Как сте се страхували и как сте предпочитали да се возите, вместо да се потите от притеснение, докато стигнете до набелязаната дестинация. Спомняте си сигурно и огромното облекчение, когато стигнете. Но веднъж преодоляли страха, се радвате че не сте се отказали в началото и изведнъж шофирането се превръща в приятна и лека дейност. 

Това изживяват и децата - страхуват се нещо да не объркат и да стане "катастрофа".
Помагайте им да се справят със страховете си и така ще им направите дар за цял живот.

При аналогията с шофирането, ключът към разрешаване на ситуацията е желанието да се научиш да шофираш и да си готов да се качиш зад волана. Не си пристъпила към колата, докато не си поискала. В случая явно детето не иска да шофира, затова и няма смисъл зарлем да го влачиш към колата. А и аз предложих да бъде оставено на спокойствие за някакво време, колкотоо е нужно да се успокои, а не завинаги.

По принцип и на теория си права

Има обаче хора, които просто не са родени да се изявяват публично ... и колкото и да се мъчат, нищо съществено няма да се промени...
Ако детето не иска - не бих го карала да го прави.

Категорично не съм съгласна.
Какви проблеми?
Децата нямат проблем. Те са срамежливи и не обичат да са център на внимание.
Ако това е проблем защо не погледнем и от друга страна. Прекалено отворените хлапета, граничещи с нахалство също може да се каже , че имат проблем със задръжките.
Но да не измествам темата.
Много е лесно да се каже- да работим в тази насока, да вървим по пътя заедно..и т.н.
Конкретните предложения са добре дошли.
 Иначе много ясно, че родителите с притеснителни деца се опитват деликатно да говорят с децата си, обсъждат ситуации, дават мнение и съвет.
Аз правя така.
Вижда се, че синът ми не е щастлив, ако трябва да излезе да декламира и не му го причинявам. Имаме напредък, защото на последното тържество не седя в скута ми, а беше в групата. За мен това е крачка напред.
Чуства се сигурен сред познати деца.  Изтъпанчен пред фотоапаратите на родителите му е тягостно.
Мисля, че постъпвам правилно.
Никъде не съм прочела мнение на психолог едва ли не, че клин клин избива. Напротив. Говори се, че трябва деликатно да се действа и да се съобразяваме с чуствителността на децата си.

Ами няма лошо - затова всеки действа според собствените си разбирания.

Аз смятам, че зад всяко неумение, плахост, срамежливост се крие някаква психологична бариера, затова я търся и за себе си и за децата си.

Смятам също, че няма как да се преодолеят страховете, ако стоим далеч от тях. Страховете са игра на въображението и докато не се убедим лично в това, не можем да се справим с тях. Затовя трябва да заставаме очи в очи с тях, като не казвам че това трябва да става веднага и насила. Естествено плавно, полека, с много разговори, обяснения, окуражаване и положителна обратна връзка.
Важнато е децата да се убедят, че няма нищо страшно на сцената - и да сбъркат, и да забравят, и да се провалят, публиката и най-вече ние ще ги аплодираме и ще се радваме на участието им.....и в това децата трябва да се убедят ЛИЧНО, не от нашите думи, затова просто трябва да се качат на сцената.
 
Примерът с шофирането може да се приложи за много други неща - говорене пред хора, изпълнение на отговорен проект (това са все примери, за да можем да си представим, какво чувстват децата). Ето една реклама, която много добре илюстрира темата:
http://www.youtube.com/watch?v=CIRqTGOMJic&feature=player_embedded

Когато едно дете се крие в полата на майка си при среща с непознат- това не е страх от критика, това си е чисто срамуване.
Нека не бъркаме нещата. Срам и Страх. Може в някои ситуации да имат близък произход, но в частност са различни състояния.

и аз съм съгласна, че това е общата нагласа. Има и изключения, но както за всяко правило и те са малко.
Така е, наистина първо трябва да се открие причината защо да не иска да участва в публична изява и каква е тя - дали пред родители, пред други деца от градината, пред много хора, дали е пеене, рецитиране, танцуване или всичко, дали е от страх да не сбърка, да не се карат училките, дали е от притеснение дали ще се справи и няма да забрави какво трябва да прави и т.н.
След това, открие ли се причината, според мен детето не трябва да се пресира на всяка цена да участва и веднага. Ако се работи в посока премахване на причината, след време няма да има проблеми. Но това да става плавно, с повече обяснения, ако трябва, изчакване, уважаване на детското мнение и крехко чуство, убеждаване в способностите му, че може да се справи или че дори и да сгреши другия път ще бъде по-добре от сега. Като в същото време детето получава подкрепа от родителите си и знае, че ще бъде обичан винаги.
И според мен последователната работа в тази насока, да преодолее неудобството си, ще доведе до положителна промяна дори и след по-дълъг период.
Детето не трябва да бъде оставяно, обаче, и само' със страховете си или притесненията си. По-добре просто да се намалят изявите, както са писали и по-горе, да се включва по желание в началото, след това с по няколко реплики, или само с присъствие на сцената.
Може би повечето деца минават през такъв период, някои по-късно, някои по-рано в годините си, някои го преодоляват по-бързо, друго по-плахо, според мен това е нормално за поведението на едно дете.

  Всички тия причини. Доколкото разбирам, а ние много си говорим по тия въпроси, понеже тя изразява непрекъснато недоволство и неприязън още от самия процес на подготовката, неприятно и е  и репетирането, и се страхува, че няма да може да си научи ролята, че ще сбърка, че учителките ще се карат, че ще я гледат непознати, и докато се подготвят беше в напрежение дни наред докато не мине поредната изява.
 Има деца, които са като риби във вода в това нещо, но моето просто не е от тях. Нали знаете, как има деца, които на ония шумни празници с клоуни по естрадите и подобни могат да излязат отпред и да изпеят нещо на микрофона, да асистират на фокусника и прочие, моето хлапе се ужасява от тия неща и още от силната музика си запушва ушите. А от клоуните просто я е страх.

  засега няма да я закачат да прави нищо, докато сама не прояви желание.
 
   Според баща и, обаче, не е правилно така и той я обработва психологически в духа на преодоляване на страховете и подобни. Абсолютно вярно е, че когато се научиш да правиш нещо добре, то ти прави страхотно удоволствие и страхът изчезва, но не съм сигурна дали същото се отнася и за публичните изяви...
 Още размишлявам по въпроса. самото дете твърди, че го е срам, но и аз вече се обърках какво е в случая точното разграничение между срам и страх.