Здравейте мами на ангелчета,
Откакто ми се преобърна живота и аз като всяка една започнах да надничам тук и да търся да утеша душицата си. Искам да ви кажа толкова много неща, искам да крещя да викам , да чупя да блъскам и същевременно искам да мълча да се свия в ъгъла кротко и да изчезна, да напъхам глава във торбата или да я заровя като щраус в земята. И всичко това за да избягам или ако може най-добре за да върна времето назад и да бъда щастлива. Хаосът е завладял и главата ми и мислите ми и мечтите и здравия разум. Няма да напиша нищо по - различно от това което е писано и преди и няма да изпитам нищо по - различно от това което е изпитала всяка една от нас, да и аз сам една от ВАС. Пиша го с големи букви, защото ви се прекланям пред силата да продължите напред пред смелостта да се опълчите на пук на живота и да се борите за да сте щастливи. Само докато ви четях, точно вие ме накарахте да повярвам, че някой ден може и аз да се боря за щастие и да вярвам, че ще ми се случи.
Мислех, че ако седна и ви разкажа, ще успея да направя първата крачка към борбата за щастие. Обаче сега като пиша пак е трудно, дори да не се налага да го изговарям и да го чувам, дори и само да го напиша, много е трудно да признаеш, че си изгубил дете. Вие всички ме разбирате и знаете най-добре как сълзите не спират докато пишете по клавиатурата, как онази буца на гърлото ви не минава, а сякаш те хваща все по здраво и те задушава … но докога ли? Явно ще е за цял живот, явно ще трябва да се науча и аз да живея с тази задушаваща болка, ако искам да живея – май друг избор няма.
Както вече казах и аз загубиш моето бебче, в последната седмица от моята бременност. Така желаното ми детенце не можах да го гушна дори. Много е трудно да говориш за нещо за което много боли. Много искам да ви разкажа. Дори и само за да получа прегръдка за утеха. За жалост няма да ви кажа нищо ново – поредното недоглеждане довело до още едно ангелче там горе и едни страдащи и разплакани родители.
Ще го разкажа сухо и накратко, пък може и да е по лесно. Та последните дни преди да родя моето момченце спрях да усещам движенията му и се запътих към спешното. Там попаднах на един лекар, на когото май не му се работеше много, прегледа ме набързо и каза всичко ти е наред, моята майка, с която бяхме заедно го помоли да погледне пъпната връв да не би случайно да се е увила около детето. Той с такова нежелание погледна и каза : „ то ако има нещо ще е проблем само при раждането, сега всичко е ок” и ме изпрати вкъщи. Вечерта като си легнах усетих бебчето да хълца, последното което усетих … последното. На следващия ден бях на преглед на женска консултация и тогава вече се установи че моето детенце си бе отишло - преди да е дошло. Не ми се пише за лекарите за препращането от болница в болница за бягане от отговорност, та дори и за грубостта. Знаете как в този момент когато разбирате как най скъпото ви си е отишло всичко останало е без значение. Няма да описвам и чувствата които са бушували в мен и как сърцето ми спира и иска да си отиде заедно с детето ми. И така като всички останали вечерта постъпих в болницата за да родя моето момченце. След като ми сложиха хапчето цяла вечер лежах и неосъзнавах какво се е случило, толкова много ми се искаше като родя да стане чудо и той да изплаче, да чуя гласа му, да са сбъркали. Чаках, чаках, и на обед родих, но чудо нямаше … чувах само гласовете на лекарката и двете акушерки, които казаха момченце с двукратно увита пъпна връв и истински възел. Това бе моята присъда. Отнесоха телцето на моето ангелче много бързо, не можах да го зърна дори. Показаха ми само възела – един голям зловещ възел спрял живота на детенцето ми. А после докато лежах в болницата пак не исках да повярвам – задушавах се когато чувах бебоците в другите стаи, влудяваше ме звука на помпата за кърма на майчето от съседната стая, а моята течеше сякаш имах кого да нахраня. Имах да, но него го няма, моя малък син. Невинната му душица не заслужаваше да се мъчи два дни докато не си отиде … там горе. Дано там е добре, макар и без мен.
Толкова много боли да се прибереш с празни ръце да гледаш празното легълце и да нямаш възможност да гушкаш детенцето за което си се борил месеци на ред и когато си получил дар от Бога да го носиш 9 месеца и накрая точно когато вече го виждаш как си го гушнал ти удрят най - големия шамар, от който ти се иска и ти да си мъртъв. И всичко това защото двама душ в бели престилки не са обърнали малко повече внимание, на иначе безпроблемната ми бременност. А уж ходех при един от най добрите в града на женска консултация...
Колкото и да ги обвинявам и тях и себе си и Господа дори, разбирам че няма връщане назад, а болката не спира да боли. И всяка сутрин се моля преди да отворя очи това да е само лош сън, но уви.
Това е накратко(май не е толкова кратко) моята история как и аз попаднах в тези редици на ангелските майки.
Откакто ми се преобърна живота и аз като всяка една започнах да надничам тук и да търся да утеша душицата си. Искам да ви кажа толкова много неща, искам да крещя да викам , да чупя да блъскам и същевременно искам да мълча да се свия в ъгъла кротко и да изчезна, да напъхам глава във торбата или да я заровя като щраус в земята. И всичко това за да избягам или ако може най-добре за да върна времето назад и да бъда щастлива. Хаосът е завладял и главата ми и мислите ми и мечтите и здравия разум. Няма да напиша нищо по - различно от това което е писано и преди и няма да изпитам нищо по - различно от това което е изпитала всяка една от нас, да и аз сам една от ВАС. Пиша го с големи букви, защото ви се прекланям пред силата да продължите напред пред смелостта да се опълчите на пук на живота и да се борите за да сте щастливи. Само докато ви четях, точно вие ме накарахте да повярвам, че някой ден може и аз да се боря за щастие и да вярвам, че ще ми се случи.
Мислех, че ако седна и ви разкажа, ще успея да направя първата крачка към борбата за щастие. Обаче сега като пиша пак е трудно, дори да не се налага да го изговарям и да го чувам, дори и само да го напиша, много е трудно да признаеш, че си изгубил дете. Вие всички ме разбирате и знаете най-добре как сълзите не спират докато пишете по клавиатурата, как онази буца на гърлото ви не минава, а сякаш те хваща все по здраво и те задушава … но докога ли? Явно ще е за цял живот, явно ще трябва да се науча и аз да живея с тази задушаваща болка, ако искам да живея – май друг избор няма.
Както вече казах и аз загубиш моето бебче, в последната седмица от моята бременност. Така желаното ми детенце не можах да го гушна дори. Много е трудно да говориш за нещо за което много боли. Много искам да ви разкажа. Дори и само за да получа прегръдка за утеха. За жалост няма да ви кажа нищо ново – поредното недоглеждане довело до още едно ангелче там горе и едни страдащи и разплакани родители.
Ще го разкажа сухо и накратко, пък може и да е по лесно. Та последните дни преди да родя моето момченце спрях да усещам движенията му и се запътих към спешното. Там попаднах на един лекар, на когото май не му се работеше много, прегледа ме набързо и каза всичко ти е наред, моята майка, с която бяхме заедно го помоли да погледне пъпната връв да не би случайно да се е увила около детето. Той с такова нежелание погледна и каза : „ то ако има нещо ще е проблем само при раждането, сега всичко е ок” и ме изпрати вкъщи. Вечерта като си легнах усетих бебчето да хълца, последното което усетих … последното. На следващия ден бях на преглед на женска консултация и тогава вече се установи че моето детенце си бе отишло - преди да е дошло. Не ми се пише за лекарите за препращането от болница в болница за бягане от отговорност, та дори и за грубостта. Знаете как в този момент когато разбирате как най скъпото ви си е отишло всичко останало е без значение. Няма да описвам и чувствата които са бушували в мен и как сърцето ми спира и иска да си отиде заедно с детето ми. И така като всички останали вечерта постъпих в болницата за да родя моето момченце. След като ми сложиха хапчето цяла вечер лежах и неосъзнавах какво се е случило, толкова много ми се искаше като родя да стане чудо и той да изплаче, да чуя гласа му, да са сбъркали. Чаках, чаках, и на обед родих, но чудо нямаше … чувах само гласовете на лекарката и двете акушерки, които казаха момченце с двукратно увита пъпна връв и истински възел. Това бе моята присъда. Отнесоха телцето на моето ангелче много бързо, не можах да го зърна дори. Показаха ми само възела – един голям зловещ възел спрял живота на детенцето ми. А после докато лежах в болницата пак не исках да повярвам – задушавах се когато чувах бебоците в другите стаи, влудяваше ме звука на помпата за кърма на майчето от съседната стая, а моята течеше сякаш имах кого да нахраня. Имах да, но него го няма, моя малък син. Невинната му душица не заслужаваше да се мъчи два дни докато не си отиде … там горе. Дано там е добре, макар и без мен.
Толкова много боли да се прибереш с празни ръце да гледаш празното легълце и да нямаш възможност да гушкаш детенцето за което си се борил месеци на ред и когато си получил дар от Бога да го носиш 9 месеца и накрая точно когато вече го виждаш как си го гушнал ти удрят най - големия шамар, от който ти се иска и ти да си мъртъв. И всичко това защото двама душ в бели престилки не са обърнали малко повече внимание, на иначе безпроблемната ми бременност. А уж ходех при един от най добрите в града на женска консултация...
Колкото и да ги обвинявам и тях и себе си и Господа дори, разбирам че няма връщане назад, а болката не спира да боли. И всяка сутрин се моля преди да отворя очи това да е само лош сън, но уви.
Това е накратко(май не е толкова кратко) моята история как и аз попаднах в тези редици на ангелските майки.
Чета и плача за това което ти се е случило. Искаше ми се аз да съм последната която пиша в този форум, но уви.... 
Искрено съжалявам за загубата ти. Каквото и да кажа ще е малко. Знай че тук имаш нашата подкрепа и разбиране. Всички тук сме с еднакви съдби и отлично познаваме болката ти. Благодарение на момичетата тук аз се изправих на краката си и макар че все още се уча да стоя в моментите когато се сривам те отново са тук да ме подкрепят. Единственото което мога да ти дам като съвет е да не се затваряш в себе си, да говориш за всичко което чувстваш и когато ти се плаче да плачеш. Кураж и много сили миличка. С теб сме 
относно хората в бели престилки,знам че каквото и да кажа сега ще е излишно,затова мога само да те прегърна виртуално и да поплача с теб...Вярвам обаче че за нас има светлина в тунела... 
