Как изразявате скръбта си?

Кое е заяждане, Bona Dea!? Защо да е заяждане!? Боже мили, човек вече не може да пита за конкретни неща!!! Все някой реагира като ухапан. Какво път толкова попитах!
Как Smartie може да отговори, без да приеме един прост въпрос като заяждане? А и той НЕ Е заяждане.

Аз съм едно дете на двама родители. Знам, че всяко дете е отглеждано с любов, за себе си казвам, че бях отглеждана с много, много любов. Смъртта на баща ми ме направи толкова тъжна, съкрушена и съсипана, че въздух ми беше трудно да си поемам. И още, когато ме срещат негови познати и приятели, само като кажат: Баща ти... и започвам да плача и си тръгвам с едно: извинете ме. Съгласна съм с тази актриса, защото обичам майка си много, всеки ден се опитвам да я направя по-щастлива и животът ми няма да е същия, когато нея вече няма да я има. Моля се, да е жива и здрава възможно по-дълго. Имам чувството, че родителите остават отпечатъци върху децата си, дори когато вече ги няма. Аз често се питам: какво би казал сега татко? какво би направил? Колко щеше да се радва или колко щеше да се ядоса...

Несравнимо е, преди и след мама...

По темата.Изразявам мъката си много бурно, когато съм сама-мога да чупя, крещя, удрям, но сред хора не показвам подобни емоции.Понякога ми тежи, защото и пред най-близките си приятели не мога да покажа сълзите си и да поискам подкрепа, но съм си такава.
А относно държанието тип оплаквачка, имам преки наблюдения и много негативно мнение.

Има нещо позитивно в тази тема.
Стана ми кофти за Бабилия, щом прочетох първия пост, а дори не съм я засичала много във форума.
Но някак си, когато се споменава толкова от много потребители, сякаш още си е тук 

Истинска скръб изживях и изживявам по татко ми. Преди две години неподозирано за мен самата тя не се изрази в сериозни изблици и тежки състояния, в каквито очакваха всички около мен да изпадна познавайки мен, него и връзката между нас.  Не помня да съм плакала, когато го изпращахме. Може би дори бях от най-адекватните. Той преживя две години след поставяне на тежка диагноза, за която не беше съвсем наясно до последния си ден по мое и на майка ми решение. През тези две години аз се радвах и благодарях на Господ за всеки ден, през който понякога и по някакъв начин се сбогувах с татко ми без той да знае за това. Знаех, че е въпрос на време и когато то настъпи ми беше странно да приема, че има слънце, че тролеите и трамваите се движат и животът продължава. А си мислех, че светът свършва.

Често си говоря с него, съобразявам се с евентуални негови мнения и решения. Върша неща, както той ми е показал, казал, би направил. Смея се на нещо, което само ние двамата бихме разбрали, все едно е до мен. Понякога някаква си прашинка, неочакван въпрос, музика, незначителна асоциация предизвикват такава река от мъка и сълзи, че мога в нея сама да се удавя. Случва ми се сравнително рядко, но качествено.

Майка ми си е закачила няколко иконки в кухнята. До тях аз пък закачих снимка на татко ми в подходяща рамка. Често го наричам "татко ми - Бога". За този ми израз на скръб с нея не сме си говорили, защото не намираме смисъл да го правим.

Когато забележа на улицата елегантно облечен мъж на около 60г. изпитвам желание да го поканя в сладкарница и да почерпя по тортичка, както татко ми обичаше. Ако мъжът е и с мустаци съвсем би шурнала реката от очите ми.  Не съм го правила, няма как да му го обясня. Само го гледам тайно и със сигурност с добри очи.

Не мисля, че времето лекува. Според мен то само затвърждава скръбта и липсата, която аз компенсирам с ценните спомени, мисли и разговорите, които съм имала и продължавам да имам с татко ми. Станах все по-често по-сериозна, отколкото ми се иска и като чели остарях с 10 г. Приемам по-малко философски нещата и повече реалистично, защото животът е такъв и наистина продължава дай Боже с повече здраве и с още повече радости.

Chanel , докосна сърцето ми.

Аз мисля, че когато ни напусне наш близък и обичан човек, ние не скърбим за него, а за  себе си. На повечето погребения се чуват оплаквания от рода на " какво ще правим/правя без теб", "на кого ни/ме оставяш и подобни.  Та, мисля, че скърбим за това как ние живите ще живеем след загубата на човека. Губила съм мои много обичани близки и определено смъртта ме натъжава. Обаче аз съм онези хора, които не просто вярват, а знаят, че хората си отиват, но душите са вечни и че винаги, когато човек има нужда може да се докосне отново до душата, която е напуснала земния си път  .
На въпроса- не изразявам скръб- мислено благодаря, че този човек е споделял живота ми и си отделям време насаме, в което да си припомня всички хубави моменти и преживявания с него.

Аз съм чула друго мнение, че човек когато загуби единия родител някак се преживява, но когато и втория се чувства като дърво без корен.

Днес разбирам за Бабилия. Жалко, беше много симпатичен съфорумец. Чела съм в здравния за проблема, но отдавна не съм влизала в темата, едва сега разбирам от тази.

ххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххххх
Иначе за скръбта- зависи изцяло за какво скърбя.
Ако е за загуба на човек- зависи изцяло колко ми е близък.
За дете или млад човек винаги ми е много мъчно и някак безпомощно. Това, плюс насилствената смърт, са нещата, с които никога няма да се примиря и да ги приема.
Много е различно, според тези критерии. При близък човек буквално мога да се разболея, при не толкова близък не изпитвам нуждата да се разразявам бурно.

Жаве, много точно казано. И аз се чувствам така...

В зависимост от възрастта си и човека който загубваш реакцията може да бъде различна.

 Когато загубих баща си бях току що навършила 18 - абитуриентка. Не ме интересуваше кой какво ще каже за моите реакции. Установих, че ако се занимавам с нещо, мисълта ми няма да е съсредоточена само върху случилото ни се. Гледах непрекъснато да се занимавам с нещо, от чистене в къщи до усилено учене за изпитите. Нощем неможех да се скрия, но и неисках. Сънувах баща си и това ми даваше сили и надежди. Превърнах се в жизнерадостен вечно усмихнат човек. Смеех се много, иначе трябваше да рева непрекъснато. Така създадох и впечатлението, че съм щастлив човек, който не е изпитвал трудности. Спомням си, че даже колега в университета ми беше казал "живота още не ти е показал, колко жесток може да бъде!"  Така и си останах, виждйки трудност, аз се смея, така преживявам по-лесно случващото ми се. Тук е мястото да подчертая, че не съм луда, просто така се освобождавам емоционално от проблемите си.

Спомням си как го премина и майка ми. Нейното лице беше като парализирано. Имаше си гримаса на сериозен човек. Неможеше нито да се смее, нито да плаче. Незнаеше на кой свят е. Правеше нещата машинално и ако трябваше да се замисли дали нещо е направила, нямаше спомен. Неможеше да спи и да яде. Беше учител и нейните ученици се опитваха да я развеселят. Всеки ден влизайки в кл. стая и ръкопляскаха, някои и подаряваха балончета, други цвете или пък картички, в които и пишеха колко много я обичат. Когато ги изкара до 4 клас, всяко и написа прощално писмо, без никой да им казва. Сами се бяха организирали.

И мен ме докосна  

Едно дете съм и родителите ми са ми дали и дават толкова любов, че само при мисълта да ги няма ми спира сърцето.
Казвам им често, че ги обичам, искам да ги виждам щастливи...ужасно много ги обичам, много! и се моля да са с мен дълго, още много дълго...ето разплаках се...


Според мен всеки е сам в скръбта си. Винаги сам, защото тя е вътре в теб и трудно се поддава на изразяване.

Сякаш аз съм го писала

Загубих майка си, преди два месеца..
Обичах я толкова много, че си мисля че никой друг не може да обича така...Живеех заради нея, борех се за нея...   Винаги съм си мислела, че в този най-страшен за мен момент ще си скубя косите и ще падна с нея в гроба, но по необясними за мен причини, в момента на смъртта, на погребението и след това не плачех.

Бях изпълнена с едно странно спокойствие, започнах да гледам по-философски на нещата. Не можех да плача, все си мисля че тя не ми позволи... толкова странна ми се струва тази моя реакция, че освен да си мисля че организма ми е направил някакъв номер по време на стрес или че майка ми е направила така че да ми спести страданието, друго не ми идва на ум.

Според мен най-адекватната реакция е да погледнем нещата от друг ъгъл. Мога да обвиня Господ за това че ми я отне, но аз му благодаря, че ми я остави жива толкова години, защото можеше да си отиде и когато съм била малко дете и са и поставили страшната диагноза...

Установих, че много повече страдах за нея докато беше жива,много повече плачех и умирах всеки ден, само ако вдигнеше температура или беше тъжна....страх ме беше точно от този най-страшен момент, а го преживявам по необясним за мен начин!

Досега, аз съм единствения човек от близките, който не рухна и прие че тя продължава да живее, но в друг свят. Може би затова и аз съм единствената, която я сънува и то не защото силно го искам или мисля за нея- не! Точно когато съзнанието ми е било разсеяно с нещо друго, тя идва в съня ми, имам и няколко случки в които чух гласа и т.н. но това е друга тема.

Подобна е моята история.
Преди години загубих тати.

"Онази" диагноза, дълго боледуване, безсънни нощи, страх да не звънне телефонът, борбата...
Страшния миг го бях преживяла вече толкова пъти, че когато настъпи, сякаш си поех дълбоко въздух 
Не се разплаках нито в момента на смъртта му, нито на погребението. За няколко години да съм плакала 2 пъти, когато случайно попадах на негови носни кърпи. Кърпи като кърпи, ама ми навяха едни кофти асоциации...

Почти всеки ден обаче, различни спомени и мисли за татко ме усмихват. Запазила съм много от любимите му вещи. Случвало се е да чистя, да вдигна нещо и да се усмихна: "Прашасало е, старче". После му пусна някоя любима песен, сякаш е в другата стая...

Толкова много от него е в мен и около мен. Не минава ден без да се сетя за тати.
Обичам те, старче 

Трудно...много трудно приемам смъртта на някой...дори и на човек, който почти не познавам, а съм виждала всеки ден. Аз съм от тези хора, които не спят с нощи, постоянно мислят за случилото се, въпреки да знам, че това е част от живота и е неизбежно. В такива моменти предпочитам да съм сред много хора и избягвам да говоря за скръбта си...знам, че не е правилно, но...

Преди 3 месеца загубих брат ми. Беше на 29 години. Отиде си внезапно, без причина.
Все още не съм осъзнала случилото се.
Не плача, не викам, станах като мумия.  Всичко е вътре в мен. Май само мъжа ми и сестра ми разбират /от части/ какво се случва в главата ми. За всички други съм прагматична и студенокръвна. Все си мисля, че ако можеш да се отдадеш на емоциите е по-лесно, но не съм сигурна.