Как изразявате скръбта си?

Ами няма как, нито е нужно. Това, че ти страдаш е твоя работа.
В крайна сметка за такива моменти има етикет, възпитание. Има неща, които се казват, и такива, които се премълчават.

И пак не е гаранция, че няма да те сметнат за лицемер. Ако ти проличи по мимиките, може да го сметнат за театралничене.
Така, че всеки да скърби както му е на сърцето и да не мисли много, много как ще го приемат другите. Баси, и в скръбта започнахме да се съмняваме в искреност.

Ако си била свидетел на подобен театър, на какъвто аз съм била, ще се съмняваш и още как. Като как ти звучи да обявяваш един човек за умрял през последните 30 години, да не искаш да чуеш една дума за него, да забраниш да се говори за него в твое присъствие, да нямаш никакъв контакт с него през всичкото това нещо, защото открито заявяваш, че от дъното на душата си мразиш този човек и когато наистина си отиде от този свят, ти да си тази, която се сдира от рев и се мята като обезумяла, та не могат да я отделят от покойния?

Каква гаранция и на кой му пука? Това не е състезание, нито мерене, нито използване на починалия за себеутвърждаване. Последните са жалки, грозни и обидни.

Ни в клин, ни в ръкав се сетих за оплаквачките от едно време. Винаги ми е бил странен този...обичай? Последно бях свидетел на погребението на дядо ми- група жени, които живееха в квартала виха в хор, та баба ми така и не успя да си поплаче от яд.
Както и да е, водевили много, щом така някой се забавлява..

Акаша, за мен лицемерно беше отношението на някои роднини, които не бяха се обаждали с години, а на погребението й реваха дружно, след което предявиха претенции в кое заведение ще се прави "почерпката"..Ей такива ми ти красиви сценки.

За какво състезание става въпрос?
Казваш, че има етикет, ама май трябва човек да упражнява и лицевите си мускули, и погледа, че да не вземат да го сметнат за лицемерно изкривен. Не помня кой назад го спомена - достатъчно било "Моите съболезнования", но без излишни физиономии.
Бижу, за това говоря аз, не за явни лицемерни тръшканици и показност като от твоя пример.

Моля, обяснете ми, сериозно питам. Предстои ми тежък момент, искам да ... просто да съм коректна, на място. Просто НЕ знам какъв е етикета, а за възпитание - била съм на три погребения в живота си.

Съжалявам за Бабилия Не знаех, че ни е напуснала.

Почти никой не ме е виждал да плача. Само аз си знам какво изживявам.

Янтре, не смятам, че има нужда от подготовка.
Всяка една подготовка ще си проличи.
Сърцето ще ти подскаже какво точно трябва да направиш.

Плача, когато съм сама. Случвало се е обаче да заплача и без да го искам, само срещайки познат. Последната смърт в рода ми ме докара до хапчета и страхова невроза. Така и не разбрах как попаднах в това състояние. Уж бях силна, а в един момент страхът така ме беше погълнал, че изпитвах физическо неразположение. Смъртта ме ужасява.

Янтра, как да ти се обясни такова нещо? Изрази себе си, така както усещаш нещата. По-мъчно от на този, за когото човекът, който си е отишъл, е бил най-близък, няма как да ти е.

За себе си мога да кажа, както и написах в първия пост, че съм сдържана и тихо поднасям съжаленията си само с обичайната фраза за това и толкоз. Нито потупвам някого по гърба, нито му обяснявам колко го разбирам, защото не го разбирам и не правя нищо друго от нещата, които съм виждала други хора да правят, защото ще е против волята ми и защото аз не разбирам нещата така. Това не означава, че ако усещаш нуждата ти да направиш тези неща, които аз не правя в ситуацията, която коментираме, не трябва да ги направиш.

Аз съм от тези, които изпадат в мълчаливи крайности...Никого не мог да преживея....За сега не ми се е налагало....За това искам да съм първа.

Бабилия....нищо не знаех....Не я познавах добре, но всичко ми се обърна....

Когато скърбиш , няма подходящ начин - колкото хора ,толкова начини.
При мен - в такива моменти съм бетон.А след това ......
Относно съболезнованията - каквото и да се каже в този момент, за скърбящият
не става по-леко, но има чисто морална страна и това е съпричастността.
Тъжна тема, но реална, част от живота.

И аз така мисля. Както ти идва отвътре, от сърцето и душата, по твоя начин.

Все пак зависи колко ми е близък човекът. От най-близките ми хора съм загубила бабите и дядовците си. За голяма част от тях се чувтвам виновна, че регирах доста безчувствено и егоистично на загубата им. Да, разстроих се. Потъвах в спомени и ми се доплакваше. Но едната ми баба почина точно срещу Бъдни вечер. Та някак си нямах търпение да мине тъжния и подтискащ ритуал и да започнем с празниците, които бях чакала цяла година. Вярно, че още си бях келеш тогава, вярно, че тя никак не ги уважаваше нашенските "табихети", свързани с починали и погребения, но реагирах като пълен материлаистичен егоист. Мъчно ми беше за дядо, че ще си остане без нея. А той толкова много я обичаше. Спомина се година след нея. Малко след смъртта й съвсем залиня, спря да се храни и се стопи като свещ. Освен това страдаше от доста напреднала форма на склероза и се беше превърнал в бледа сянка на това, което някога е бил. Много се ядосвахме с него. Псувал ни е , гонил ни е с нож, защото не му даваме да яде лойта от кюфтетата. Но да не изпадам в повече подрбности. Честно казано мен буквално ме беше страх от него и последните месеци дори не бях влизала в стаята му. Когато си замина, всички си отдъхнахме заедно с него. Да, скърбяхме, но някак си по-скоро за това какво в какво ни превръщат болестите и старостта и как някак си животът се подиграва с нас. По-скоро благодарихме на Господ, че е отървал дядо от мъките. Но не успях да преодолея чувството, че имам грях към този човек и съжалявам, че не съм се държала по-мъжки, за да бъда с него през последните му дни.
Любимата ми баба, на която съм кръстена,  като изключим и многото й други болести, също не беше подмината от склерозата. Тя едвам се сещаше коя съм. Но някак си със нея имах по-силна връзка по принцип. Скръбта, която изпитвах за нея, изобщо не можеше да се сравнява с тази към другите ми покойни баби и дядовци. Постоянно си спомнях какъв човек беше, колко беше добра и изстрадала и много дни, седмици, месеци само при мисълта за нея изпадах в някаков състояние на безгранична тъга, плачех и се бунтувах.
Смъртта на млади хора предизвиква в мен сякаш повече гняв, отколкото тъга. И сякаш наистина не ми се ще да повярвам, че се е случило най-лошото.
Но все пак смятам, че това е  лично преживяване. Няма правилна рецепта за тия работи. Но пък винаги ми е било някак грозно, когато се домъкнат разни бабки от махалата на погребение и започнат да одумват: като се започне от облеклото на покойника и се стигне до реакциите на близките. Някои сред тях наистина бяха прекрасни оплаквачки. Специалистки по оплакването и клюките. Та като се запонче с едни приказки: "Ох, гледай я горкатааа, с какво одеяло я завилиии."
или :'Ооох милатаа, умори те тя, твоята снахааа." Направо започваш да се чудиш къде точно се намираш.