Дъщеря ми е на три, а синът ми - на две. Мъжът ми е до късно на работа, аз съм ги нахранила, изкъпала и съм ги пуснала малко да си поиграят, докато просна прането /в хола простирам, а те са в детската/. Звъни ми приятелка и както нареждам дрехи и бучкам щипки, съм прихванала и телефон с рамото и си бъбрим. Идват децата и ме дърпат: "Мамо, извади ми топчето!", "Махай се, викам аз, сега не мога да вадя топчета! - като си мисля, че пак са наврели някое от милионите гумени топчета под шкаф или под легло. Продължавам да си говоря с приятелката, а малките пак ме наобикалят: "Мамо, моля те, извади топчето на брат ми!" - вече почти ревяща дъщеря ми се прави на дипломат и се опитва да води преговори. Малкият тихично подсмърча и гълта сълзите си. Решавам да съм добра майка и питам къде е това проклето топче. Тогава синът ми си надига лицето, посочва си нослето, аз изумена надничам и виждам в едната ноздра едно съвсем мъничко топченце /явно от някоя играчка/, посягам да бръкна с нещо да го извадя, но в този момент, той нали миличкият се е разплакал, шмръква шумно сополките и топчето потъва в неизвестността. Оставам окаменяла. Хвърлям телефон, мокри дрехи, карам го да духа навън, ама той още не може да си духа сополите... В този момент влиза мъжът ми и вместо да му сервирам топла вечеря, го спешавам да търчим до спешния кабинет в Исул. Дъщеря ми се тръшка и реве, защото мисли, че брат й ще умре. На мен ми причернява, защото в ума си развихрям някакви ужасяващи сценарии...
Извадиха го хората в Исул проклетото топче, че и гумен маркуч и празна спринцовка подариха на малкия герой.