Таткото ще кара ТИР......как да го направим по-леко за детето

Абе, ако детето е като мен (като малка), трудно ще Ви е да се справите.
Аз бях изключително привързана към майка ми, плачех всеки път, когато отиваше на работа. Чак такива чувства не съм изпитвала към баща ми, обаче. Не, че не съм го обичала, разбира се.
Не знам, може би едно е да си привързан към майка, друго - към баща.
Но това, което помня е - мъчно ми е, но после забравям, разсейвам се, играя с деца, сама се занимавам, по някое време пак се сещам, пак ми става мъчно и така, докато си дойде.
Но аз не съм се делила от нея за дълго време, дори в болниците влизаше и стоеше с мен по няколко месеца, може би и затова толкова много съм била привързана към нея.
Повече игри, повече веселби, а като се натъжи - разговор за тати и ще й минава по-леко тъжното настроение.

На някой от вас може да им изглежда смешно или прекалено драматично, но в действителност такива са нещата в нашето семейство, с нашето дете.
Всички деца са различни и като темперамент и като чувствителност. От раждането си дъщеря ни се е отделяла от нас за 4 дни лятото (беше при мойте родители, които безумно и угаждат) и после в продължение на месец беше така уплашена, че не искаше да отиде сама до другата стая и ревеше при всеки отит на някой от нас да излезе без нея.
Стана ми интересно дали имаш деца Айез Седай и говориш от опит, или на теория ти се струва лесно да обясниш на 3-годишно дете, че няма да вижда татко си с месеци, при положение че децата нямат изграден ориентир за въображаеми разстояния. За дъщеря ми "в друга страна" или "в чужбина", нищо не означава.
Наистина се надявам да се адаптира много по-лесно отколкото си мисля!

Тъй като въпросът е зададен към мен. Да имам. И на практика съм обяснявала...
Тамън два броя.
И двамата всяко лято се разделят с нас за по 3 месеца, за да идат на гости при баба си и дядо си в България. И честно,няма драми. И ние сами си ги гледаме. И с нас са навсякъде и по всяко време...
А да, и това го практикуваме откакто и двамата бяха на по 2 годинки...

Хайде,стига се заяждайте.На никой не му е лесно да се раздели с любим човек.

Не се заяждаме, говорим си, нали така
Радвам се,че за твойте деца е лесно, но може би те приемат пътуването всяко лято като приключение, нещо ново и интересно, което чакат с нетърпение...
А за нас ежеднивието ще е все същотото само че без тати... Мисля, че има разлика.
Но целта ми на тази тема не е да се заяждаме, а да намеря съвет от минали по този път. Поолекна ми като разбрах, че на дечицата им е по-лесно да свикнат с промяната, отколкото на нас възрастните!

Авторката не драматизира. Когато съпругът ми отсъства, аз естествено ,не рева-свикнала съм. Обаче детето реве-е, не постоянно, но например ,когато си лягаме, когато е разстроена от нещо друго-не пропуска да поплаче и за баща си, пита ме кога ще се върне,започва да обяснява колко много го обича и колко голям приятелК И е /приятелК са всички нейни приятели от мъжки пол/.
 Не се вторачвам особено много от броженията И, дете е, естествено е да И липсва-ама това е положението . Гледам да не и напомням постоянно за баща и, подготвяме я няколко дни преди да замине, че тати утре има работа-напр. колата му се е счупила и не може да дойде при нас-все нещо ще измислиш.
 На три години е, и също сме като "скачени" с нея-не преспива у бабите, само с нас си е. Ако може да има нещо положително в цялата ситуация-когато съм сама с децата у дома, слушат мнооооооого повече, по-кротки са. Но и на ум не ми е идвало да рева.

Никой не твърди, че е лесно, но наистина много се драматизира в случая.
Смятам, че на майката, е по трудно да се раздели с таткото, отколкото на детето.
И за съжаление ще предаде този негативизъм на детето.

Тъй като авторката най-добре познава детето си, малко е прибързано да осъждате "драматизма" И.Ако вашите деца няма да го изживеят трудно-нейното може да не реагира така. Никога не сме липсвали кой знае колко на големия ми син-от малък е такъв-беше "синът на полка", който го вземе-лели ,вуйни, баби-с дни не ми го връщаше. А и той не "примираше" да се прибира. Такъв му е характерът. Но ето, при малката не е така.

Да трудно ми е, не искам да се разделяме, но такава е ситуацията. Пред детето обаче се държа, не си мислете, че лея сълзи. Не искам да вижда, че ми е тъжно, защото ще и бъде още по-трудно.
Ще се старая да я разсейвам и това е!

Точно така...от теб зависи как детето ще приеме раздялата, ако вижда страданието ти то тя ще страда двойно, хем за тати, хем за мама.
Горе главата, има ужасно много семейства които по една или друга причина се налага временно да се разделят и са се справяли, ще се справите и вие. Важното е, че се обичате.

ако Ванеса е много привързана към тати, ще си има криза, като стой да гледаш.
Мама прити, бъди силна и се опитвай да не показваш пред детето, че и ти страдаш много от тази раздяла. Да, ясно че и ти ще страдаш (да не ревеш, да не си меланхолична и без настроение...), но гледай да не е пред нея.
Ех, живот... 

Неминуемо ще мине малката през труден период.Но,както и други съфорумки писаха-мама трябва да се държи,да се усмихва повече и всичко ще е ок.
При нас има нещо подобно.Съпругът ми започна нова работа преди две години.Сврзана е с чести и непредвидени командировки-отива сутрин на работа с идеята да се прибере вечер,но следобяд се обажда,че пътува и не се знае кога ще си дойде.Е,отсъствията му са по-няколко дни,но е крайно неприятно и за децата,и за мен.Вече посвикнахме.Но в началото беше много трудно.Каката започна да повръща,когато го няма баща и,напъваше се и повръщаше.Тя специално си го изкарваше на мен отсъствието на любимия и тати.Постоянно ми се цупеше,мръщеше.Малката пък си водеше куклите на разходка и им говореше-не бойте се,мама няма да ви остави и ще ви разхожда,нищо,че тати е в командировка. Татко и го нямаше и на 5-ят и на 6-ят и рожден ден.
Сега нещата се нормализираха малко по малко.Ето татко им в момента също отсъства,пак така непредвидено,но,да чукам на дърво,ок са нещата.
Тъй че с малко повече усилия от твоя страна съм сигурна,че и при вас ще минават гладко отсъствията на таткото.

За отдалечеността от бабите-и ние живеем в различни градове и много рядко се виждаме.Но така си е било винаги,за съжаление.
Сетих се да допиша.Това лято реших да заведа децата за две седмици да поседим в къщата на родителите ми във Враца-чист въздух,спокойствие. Татко им си остана в София да работи.Малката първите вечери много плачеше за него.И не само това-нареждаше като някоя стара баба.Мъчеше я факта,че там,в къщата,живеят още 2 семейства с малки деца,роднини.Та,моята госпожица се разстройваше като гледа бащите на братовчедите си.Каза ми една вечер-защо на всички деца татковците вечерят с тях,само моят го няма тук и сега си яде сам вкъщи.Направо ми се дорева.Спеше вечер с негова снимка.
Та на който му е странно и едва ли не лигавщина-да му пратя моите момичета за малко.

   Божее, как е написано заглавието, все едно детето ще кара тир. Ами какво правят децата, които растат без бащи?

вижте сега- всеки приема нещата по различен начин. Това е до характер- от една страна на майката, от друга- на детето. Някой смятат, че това е излишна драма или е смешно, но за други това е проблем.
Нашият татко отсъства често. Ето сега е командировка от 1м и синът ми първата седмица отказваше да заспива без баща си. Ревеше до 01-02ч през нощта. Когато мъжът ми си е у дома, заспиват заедно на спалнята и е нормално синът ми да го изживява. Все пак е и въпрос на навик.
Да, свиква се. Да, не е болка за умиране, но не бъдете и крайни в оценките си за смешно, излишно и т.н.
pretti , детето ще мине през тежък период, просто трябва да си готова за това и да имаш търпение.

нещо, което не познават, няма как да им липсва. Просто са свикнали с други обстоятелства 

     Ами ако го познават?