Обичате ли стихове?

На мен това открай време ми е любимо...

И на мен...Бях си го написала до леглото в стаята в студ. град...Като трябваше да се изнасям ,се изядох от яд.Толкова хубави стихотворения оставихме по стените, а сега сигурно са сменили тапетите  

Това ми е много любимо. Винаги плача на него, колкото пъти да го чета. Мисля, че е на Д. Дамянов, но не съм много сигурна, имам го отдавна...



Приказка.

Заспиваш ли? Май, че те събудих!
Прости ми, че дойдох при теб сега! Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на на моята тъга!
Самичка съм, а тъй ми се говори! Устата ми залепна да мълча!
Не ме пъди! Ще си отида скоро! Аз дойдох тук с на бурята плача...ще седна до главата ти ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука, един мъдрец от стари времена:
"Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома. Вместо сърце под ризата си носел той кървава кама. Предварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож. Но ножът му от кръв ръжда не хванал. Човекът като дяволът бил лош. Ала веднъж той от умора под слънцето на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял. И само малко дрипаво момиче лицето му покрило със листо.
Заплакал той, за първи път в живота - обичан, заплакал той разбойникът, защо? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път! Една ръка накарала тогава сълзи от кървав поглед да текат! Една ръка по-топла от огнище на главореза дала онова, което той не би спечелил с нищо: ни с обир, ни с рязана глава!

Но ти заспа!...А ми е тъй студено! Туй приказно момиче где е то? То стоплило разбойникът, а ти мен никога не стопли тъй! Защо!

По стръмнината


Дръж се любов!
Дръж се!
Още малко остана.
Ах, как кърви тази твоя незараснала рана.
Но ти се дръж! Тегли, изплезила езика
старата ни двуколка
под ударите на камшика.

Вече е обяд.
Но с какво да те нахраним?
Изгоря тревата по сухите поляни.
С какво да те напоим? Уморена и жадна-
младият дъжд върху нас
толкова отдавна падна.

Дръж се любов! Дръж се
наше конче остаряло.
Има още силици в твоето жилаво,
жилено тяло.
Развей над рояка мухи
смъртоносната си опашка.
Виждаш ли! Има у тебе
още дързост хлапашка.

Спомни си как препускаше
дива и побесняла
в ранното утро по равното като хала.
Но...сега е обяд.
Сега е горещо и стръмно.
Дръж се любов! Дръж се!
Има време да стъмне.

Да стане студено и страшно
все още време има.
Сляпо тегли ни сега
и не бой се-с тебе сме трима.
Само не спирай с изтощени крака
и подути клепачи.
Дръж се любов! Още малко!
После ние на гръб ще те влачим.

Няма друга. Вече хвърли съдбата
фаталното зарче.
Дръж се любов! Дръж се, наше орисано
храбро другарче.

Още е обяд. Още е бавно
и голо.
Сили събирай! Дръж се!
Много те моля!

            Н. Йорданов


       *******

Не дойде.
Не звънна.
Не попита
не зъзна ли без твоята жарава.
Незнайно откъде, дълбоко скрита
една огромна мъка ме задавя.
Че имах толкова, а нямам нищо.
Че търсех цвете, драха ме бодли.
Че чакам аз от чакане ранищена.
Безумно силна паднала без сили.

Не идвай!
Не звъни!
Недей ме пита
не зъзна ли без твоята жарава.
Когато любовта от нас отлита,
разплакан само споменът остава
да зареди сърцето със тревога,
да буди раните заспали,
да събере две шепи лунен огън,
прокълнат огън-
свети,
но не пали!

    **********

Как малко искам!
Една постеля,
едно небе,
едно море
и нищо да не ни разделя
и нищо да не може да ни спре
в лудешкото ни втурване към храма
измислен от самите нас,
да паднем на колене двама
и да измолим с тръпен глас
една сънувана постеля,
едно небе,
едно море
и нищо да не ни разделя
и нищо в нас да не умре!

ренци, а вторите две на кого са? Или не знаеш? А първото е ужасно хубаво!

Лира, представа си нямам.
Изрових ги от едни мооого стари тефтери където съм събирала стихове и по необясними за мен причини не съм писала авторите.
Детска му работа какво да се прави.

И аз много обичам поезия, обикновено си чета стихове като ми стане тъжно и крехката красота на думите ме удря право в сърцето. Любими са ми и Петя Дубарова, и Дамян Дамянов, и Евтим Евтимов (явно си падам по тези с двойните имена ), но най-много харесвам Веселин Ханчев. Обаче.... искам да ви цитирам едно от Павел Матев и едно, което мисля беше от Джагаров.

При реката на детството свято,
в неизтритата още следа,
ожъднели след дългото лято -
млади кончета пият вода.

Повелително тънки крачета
и копитца като гнезда...
За да видят в реката небето -
млади кончета пият вода.

А от чистото дъно ги гледа
незапалена още звезда.
Замечтани за бързи победи -
млади кончета пият вода.

Да пребъде честитият случай,
в който строгата зрелост видя
откъде се на нежност научих...
Млади кончета пият вода.




Поезия -
мой свят, съдба, тревога,
да мога да те сътворя
на слънцето с божествения огън
живея и горя.

Поезия -
неповторимо слово,
което търся в своя път,
да заблести пред мене с нова,
по-чиста истина светът.

Поезия -
любов и вяра свята,
страдание и красота,
със твойта сила на земята
човекът властва над смъртта.


ПП. Аз също си имам нещо като сборник със стихове, които са ме развълнували и смятам да си препиша там много от написаните по-горе. Чудесна тема! Имах нужда.

Обичам Дамян Дамянов и Недялко Йорданов! Много!!!
Едно от любимите ми стихотворения е на Д. Дамянов, автобиографично, и все плача на него:

"Затуй ли, че копнях по небесата,
да литна в тях с крилата на орел,
животът моите крила отнел
и ги сменил със две нозе сакати?

Или, че жаден исках да изпия
и слънцето, и тоя цъфнал ден,
по бузите ми две сълзи се вият
и устните ми парват с дъх солен?

Дали, че търсих път сред океани
към хиляди невидени неща,
аз днеска виждам толкоз от света
в прозореца ми колкото е сбрано?

Затуй ли, че без радости живея,
живота радостен обичм аз?
И толкоз ми се иска да попея -
дали затуй, че нямам глас?


Хубава е темата на Мамма, но нали имаше предложение за такъв форум - за поезия, какво стана с нея?

Ето едно любимо и от мен:

ПЪРВИТЕ ГРЕШКИ
Приятелю, не зная как е с тебе,
но аз греша без видима причина-
захвърлям дни във първа употреба....
А втора няма!...Няма и да има!
Една любов пропуснах покрай мене-
бе първата!- След нея - само зими.
Но късно го разбрах, едва след време...
А втора няма!-Няма и да има!
При все че младостта ми се пресрочи
и страница от нея не подминах,
нехаен бях при първия и прочит....
А втори няма! - Няма и да има!
Длъжник съм на баща си.И на мама!
Но тях ги няма вече от година!
Виновен съм, че бях неблагодарен....
А прошка няма! - Няма и да има!

Авторът е един съвсем безизвестен поет.

Не, моля, не... Това е автобиографична поезия... Имахме някакво състезание за "творчество и майсторство" и аз бях първа като време, но бях разменила левия и десния ръкав на пеньоара, дето ших       Обаче "разменени ръкави" не е така поетично, както "два десни ръкава" Имаше още куплети, в които сама се утешавах, как бъдещите готвачи поръсили сладкиша с брашно, вместо с пудра захар  

Момичета, виждам, че на много от вас любим автор ви е Недялко Йорданов - на мен също и затова реших да напиша тук едно негово стихотворение, което мен винаги ме разплаква, зашото за съжаление има и такива "майки" ... Съжалявам ако ви натъжа !


Сине, майка ти днес си отива

Ти разбираш ли, а ? Не, не бива.
Не, не бива да знаеш, че вече
тя ще бъде далече, далече
и че никога, никога няма
ти да кажеш на някого " мама" .
Ето тръгва с куфар в ръката.
Дай ръка да отворим вратата
и да видим как чужда, нетрайна
тя си тръгва към своята тайна.
Ти не и се сърди. И аз няма.
Все пак ние мъже сме с теб двама.
Не, ти всъщност си малко юначе,
а пък татко ти нещо май плаче.
Не, не плаче, той просто се взира-
това целият свят го разбира.
Ти си вече голям, ти си батко,
няма сам да си ти - имаш татко.
Няма сам да съм аз - имам тебе.
Ще живея отново чрез тебе
и все някак ще бъдем щастливи.
Ето виж тези лодки красиви
как играят немирно в морето.
Ето Мечо... Кубчета ето...
И не казвай, не казвай, не бива,
че е лоша, защото отива
толкоз чужда и толкоз нетрайна
към ненужната своя тайна.
Само стискай юмручета здраво.
Усмихни ми се. Хайде. Браво.
Все пак ние мъже сме с теб двама,
ще ти бъда и татко, и мама,
и ще ми бъдеш другарче... и всичко.
Хайде, мое юначе мъничко,
своя татко хвани за ръката
да затворим след нея вратата !
                       
Недялко Йорданов

Защо не съм и аз поет,
поет като Пишурката?
Ех, че ода бих направил
на баба си на хурката!

Защо не съм и аз поет,
като Сапунова трети!
Че запял бих, че възпял бих
на владиката конете!

Но защо не съм Владикин,
да напиша чудна драма -
за жабите, за мишките,
и боят им с цар Радана?
 
Защо не съм и Войников,
плодовит, прочут списател,
да съставя и молитви
на нашия цар създател?
 
Защо не съм и Пърличев,
да преведа Илиада;
но с такъв превод, за който
и лобут да ми се пада?
 
Но защо не съм Славейков,
да заплача, да запея:
"Не пей ми се, не смей ми се,
от днес вече ще да блея"?
 
Но защо не съм и Вазов,
"вярата" си да възпея:
че ще стане вълк овцата,
а певците като нея?!

Преди в младежките си години пишех много стихотворения.Имам и няколко много сладки и мили посветени на мен от съпруга ми.Любимите ми поети са Евтим Евтимов и Джордж Байрон.

Ето едно от Дж. Байрон
                       
                Добре!Щастлива си

  Добре! Щастлива си, а можех
  и аз да съм щастлив сега,
  защото още се тревожа
  щастлива ли си все така.
 
  Честит е твоя мъж- от болка,
  от мъка бих се разболял,
  о! колко бих го мразил, колко,
  ако любов не бе ти дал.

  Видях детето ти за кратко
  и ме прободе гняв свиреп,
  но щом ми се усмихна сладко,
  целунах го заради теб.

  Целунах го с въздишка скрита
  и в него татко му познах,
  а то ме гледаше с очите,
  в които все тъй влюбен бях.

  Прощавай! Щом си тъй щастлива,
  тук няма да пророня глас,
  но да остана с теб не бива,
  твой Мери, пак ще стана аз.

  Аз мислех, гордостта и дните
  са угасили в мен страстта,
  но пак сърцето ми в гърдите
  запърха както в младостта.

  А помня как тогава тръпно
  от твоя поглед бях в захлас,
  но днес туй би било престъпно-
  не трепна нито нерв у нас.

  Видях те да се взираш в мене,
  но туй съвсем не ме смути,
  спокойствието ми студено
  единствено съгледа ти.

  Не бива споменът в сърцето
  оная страст да разгори,
  о!Де е приказната Лета?
  Стихни сърце, или умри!

***
Слушам твоето мълчание.
Съзвездия
дочувам: съществуваш.
Вярвам в тебе.
Си.
Достатъчно ми е  /Анхел Гонсалес    


 *ЗАВЕЩАНИЕ*

Запомни ме – лек допир и дъх по ухото,
тиха нежност, изтлеяла в чакане
и превърната в болка, когато
любовта ми разгаряше...вятъра.

Запомни ме като илюзия,
че щастието е да даваме,
че любовта ни е нужна,
независимо какво получаваме.

Запомни ме като поглед син,
като умора след кръводаряване.
Запомни ме като Малкия Принц,
обучаващ се в опитомяване.

Запомни ме като енигма,
която дълго си търсила в речника,
а я откриваш във мигла
в зеницата на отсрещния.

Запомни ме като приятел,
поискал повече от насъщното –
когато му дали Луната,
посегнал да вземе и Слънцето.

Запомни ме като начало
на пътеката за надолу,
или като огледало
в което се виждат спомени...

***
Такава ще ме помниш и обичаш-
щастлива, лекомислена и слаба.
Изобщо на светица неприличаща,
безбожно твойте сънища ограбила.

Ще те прогаря моята усмивка,
под пепелта на дните ти-жарава
и дълго все за мен ще пишеш стихове,
макар на други да ги посвещаваш.

Целувка между две земетресения
ще ти вгорчава ненадейно хляба
и ще ме търсиш в мъжкото си време-
щастлива , лекомислена и слаба. /Маргарита Петкова

***
ТРАВМА

Вървяхме и говорехме разумно.
Аз стъпвах твърдо, равно по земята,
усмивката ми - като ръкостискане,
и в думите далеч те превъзхождах.
Но строгото ми токче се подхлъзна,
тогава ти през кръста ме прихвана
и ей така, с един-единствен жест,
с една ръка
ме понижи в жена. /ина григорова
***
Благодаря ти, че ме мразиш искрено,
че хвърляш всички спомени зад борда.
Омразата създава независимост,
а любовта заробва.
Сега от мен внезапно се отказваш
от моите думи, жестове и книги.
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи
аз чувам звън на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено,
встрани от твоите прищевки странни.
И пак отляво е сърцето ми поместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам със възкръсване,
със музика от Моцарт
със Безкрая...
Ако не беше твоето ОТСЪСТВИЕ
щях да повярвам, че съм в Рая!

КЛЕТВА


КОГАТО НИЩО ДРУГО НЯМА
ВЪВ ТОЗИ СВЯТ, РАЗПОЛОВЕН
НА ИСТИНА И НА ИЗМАМА,
НЕВЯРВАЩА,ТИ ВЯРВАЙ В МЕН.

ДОРИ КОГАТО ТЕ ИЗЛЪЖА
НЕВЪЗМУТИМ ИЛИ СМУТЕН,
ЗАКЛЕВАМ ТЕ! И ТИ СИ ДЛЪЖНА,
ПРЕЗИРАЙ МЕ,НО ВЯРВАЙ В МЕН.

ДОРИ КОГАТО НИ РАЗДЕЛЯ
БЕЗСЪННА НОЩ И НЕРВЕН ДЕН
ВЪВ ПОНЕДЕЛНИК И В НЕДЕЛЯ
ТИ НЕПРЕМЕННО ВЯРВАЙ В МЕН.

НЕ В ЗДРАВИТЕ НИ ЗЛАТНИ ОБРЪЧИ,
В ХЕРБАРИЯ НИ ИЗСУШЕН
С РЕЛИКВИТЕ НА ПРАШНА ОБИЧ,
НЕ В СПОМЕНА,А ВЯРВАЙ В МЕН.

ЗАЩОТО В БИТКАТА НЕРАВНА,
КОЯТО ВОДИМ СЯКАШ ВЕК,
СЪС ТЕБ СМЕ СТАНАЛИ ОТДАВНА
ЕДИН ЖИВОТ,ЕДИН ЧОВЕК. /НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ

***
СПРИ ТОЗИ МИГ,
ДОКАТО ИМА ОЩЕ МИГ.

ЗА ДА НЕ ДОЙДЕ ВРЕМЕТО БЕЗЛИКО,
ДА ПРОПЪЛЗИ НА ЛАПИ КОТЕШКИ
И ДА ТЕ ГРАБНЕ.

ДОКАТО ТЕ ОБИЧАМ,
ДОКАТО ЛЮБОВТА МИ ПАДА
КАТО ЛЮБОВ ОТРОНЕНА ОТ ЛИСТ НА ЦВЯТ-
ВЗЕМИ МЕ... /УИЛИЯМ ГОЛДМАН










                              Страхотна тема,просто не мога да се спра...малко се поувлякох,но вярвам,че ще ви хареса прочетеното