Здравейте, мами. Честно казано не знам дали това е най-подходящото място да пиша, с оглед на това, че не съм омъжена и нямам дете, но си помислих, че тук ще получа най-адекватните мнения и съвети, касаещи проблема, който ме измъчва.
Накратко, от 7 месеца съм с човека, с който живея. Запознахме се в интернет. Първоначално си писахме дълго време в скайп, преди да се видим за пръв път. И двамата чувствахме емоционална близост и привличане и след 3 месеца кореспонденция аз се преместих да живея у тях Градът се намира на 170 км от родното ми място. За да дойда тук отказах много добро предложение за работа, прекъснах и следването си (на 22 години съм), а родителите ми, с които не се бях разделяла до този момент бяха крайно против. Въпреки всичко аз не ги послушах и дойдох при него, в този малък град с 5 000 души население, където всички са клюкари и крайно-ограничени хора, по мои наблюдения.
В началото всичко беше ок, но аз вече бях забелязала неговата склонност към агресия и повишена нервност. Кара ми се за най-незначителни неща, повишава ми тон, държи се с мен ужасно. ЗНам, че ме обича, но не знам колко ще мога да изтърпя. Не, всъщност, най-ужасното е, че знам...не бих могла да го напусна.Направих хиляди компромиси с гордостта и достойнството си. Обиждал ме е с ужасни думи, няколко пъти ме е удрял, но аз не мога да го напусна. Това е първия мъж в живота ми, човека, с който искам да създам семейство и деца.
Наранява ме студенината му и това, че не показва никакви емоции - като леден отломък. Когато се прибере от работа веднага сяда на компютъра и седи дълги часове във фейсбук. Ако през това време се опитам да започна разговор с него, не ме отразява, игнорира ме напълно, все едно ме няма. Често плача без глас, завита през глава, защото побеснява ако ме види и мисли, че се превземам. Най-големия кошмар е, когато се напие. Случва се веднъж в седмицата и тогава настава ада за мен. Тогава може да ми каже всичко, да ме обижда, да разкъсва сърцето ми, а на сутринта да се оправдае с това, че е бил пиян. Последния път дори не направи и това, а арогантно размята в лицето ми среден пръст, когато го попитах не чувства ли малко вина и не го ли е срам да ме погледне в очите . Изсмя ми се...За себе си той е прав и аз съм длъжна да търпя. Соред него всичко във връзката ни е ок. Ок е това, че пера на ръка с ледена вода, че мия чиниите му, дори когато не ми е добре. Нормално е да правя всичко, което ми каже без възражения или коментари...не мога повече. Тежи ми много тази ситуация...разказа ми става накъсан и несвързан, може би, но и ръцете ми започват да треперят, докато пиша. Кажете ми била ли е някоя от вас в сходна ситуация? Какво да направя, за да подобря нещата?
Накратко, от 7 месеца съм с човека, с който живея. Запознахме се в интернет. Първоначално си писахме дълго време в скайп, преди да се видим за пръв път. И двамата чувствахме емоционална близост и привличане и след 3 месеца кореспонденция аз се преместих да живея у тях Градът се намира на 170 км от родното ми място. За да дойда тук отказах много добро предложение за работа, прекъснах и следването си (на 22 години съм), а родителите ми, с които не се бях разделяла до този момент бяха крайно против. Въпреки всичко аз не ги послушах и дойдох при него, в този малък град с 5 000 души население, където всички са клюкари и крайно-ограничени хора, по мои наблюдения.
В началото всичко беше ок, но аз вече бях забелязала неговата склонност към агресия и повишена нервност. Кара ми се за най-незначителни неща, повишава ми тон, държи се с мен ужасно. ЗНам, че ме обича, но не знам колко ще мога да изтърпя. Не, всъщност, най-ужасното е, че знам...не бих могла да го напусна.Направих хиляди компромиси с гордостта и достойнството си. Обиждал ме е с ужасни думи, няколко пъти ме е удрял, но аз не мога да го напусна. Това е първия мъж в живота ми, човека, с който искам да създам семейство и деца.
Наранява ме студенината му и това, че не показва никакви емоции - като леден отломък. Когато се прибере от работа веднага сяда на компютъра и седи дълги часове във фейсбук. Ако през това време се опитам да започна разговор с него, не ме отразява, игнорира ме напълно, все едно ме няма. Често плача без глас, завита през глава, защото побеснява ако ме види и мисли, че се превземам. Най-големия кошмар е, когато се напие. Случва се веднъж в седмицата и тогава настава ада за мен. Тогава може да ми каже всичко, да ме обижда, да разкъсва сърцето ми, а на сутринта да се оправдае с това, че е бил пиян. Последния път дори не направи и това, а арогантно размята в лицето ми среден пръст, когато го попитах не чувства ли малко вина и не го ли е срам да ме погледне в очите . Изсмя ми се...За себе си той е прав и аз съм длъжна да търпя. Соред него всичко във връзката ни е ок. Ок е това, че пера на ръка с ледена вода, че мия чиниите му, дори когато не ми е добре. Нормално е да правя всичко, което ми каже без възражения или коментари...не мога повече. Тежи ми много тази ситуация...разказа ми става накъсан и несвързан, може би, но и ръцете ми започват да треперят, докато пиша. Кажете ми била ли е някоя от вас в сходна ситуация? Какво да направя, за да подобря нещата?
Странна форма на мазохизъм...
и с 200 км/ч - към родния град, или още по-добре - на 1700 км от гореописания "мъжага"... 
Подкрепям напълно! 
