Пътят Камино?

Здравейте.
Аз извървях своето Камино и да ви кажа, сега не мога да разбера прехласа по него. Чист комерсиално-рекламен продукт, на чиято въдичка се хванах и аз.
Като природа нищо по-различно и по-хубаво от българската. Албергетата - същите си туристически спални. За мене бяха удоволствие само Наварските градчета.
Хората, които ходят по пътя, за мен, се делят на две групи - тези които го правят за удоволствие и фанатици (религиозни, спортни, личностни). За тези вторите въобще няма да пиша, защото не ги разбирам.
След няколко дни по пътя, и най-вече няколко преспивания в албергета, ми стана интересно защо има толкова хора по пътя и питахме всички, които имахме възможност. 90% от хората бяха от тия с удоволствието - фитнес, разнообразие, да видя какво е - абе общо взето като нас. Само няколко човека има различни причини, едната монахиня, друг - като курбан за излекуване, и само двойката с болното дете искрено ме възхити. Те извървяваха Ел Камино с искрената надежда на отчаяните хора, смятам че Пътят е за такива за тях.
Та ще се опитам да дам няколко съвета на тези от първата група, които са тръгнали както казва народа - г*з път да види.
Почти всички предпочитат муниципалните албергета - по-евтино е. Имайте предвид, че в тях местата свършват най-бързо, те отварят в 13-14 ч. (зависи от албергето) и се напускат в 7.30-8.30 сутринта. Много често вече към 15 часа няма места в тях. Ние така се наложи два пъти да ходим до съседното населено място, защото оставахме без подслон. По същата причина избирайте по-големи градове да нощуване, да има избор от няколко албергета, да има и частни (privatе) в населеното място. Обикновено частните са по-хубави, с повече удобства (например кухня, по-малко хора в стая, топла вода на умивалника, понякога и собствен санитарен възел), но са с 2-3 евро по-скъпи. След като в едно муниципално алберге с капацитет 90 места имаше само 2 мивки, 2 тоалетни и 2 душа, представете си какво е сутрин като трябва да се оправят 70 човека (бяхме в слабия сезон, т.е. не лятото). И след като в друго муниципално пък ни нахапаха дървеници, аз окончателно започнах за предпочитам частните.
Не знам защо е прието, в албергетата, на мивките има само студена вода, измъчих се да си мия зъбите с тая ледена вода. В душа си има топла (не винаги, но по принцип има), а защо на умивалниците няма - странно.
Онези хора от втората група ставаха в 4 часа сутринта и към 5 тръгваха, за да могат да стигнат навреме до следващото алберге и да си запазят места. Което мен ме изумяваше, защото: първо - беше доста студено рано сутрин и неприятно за ходене и второ: рядко работеше някое кафене. Там кафетата масово отваряха към 10 часа и редките такива, които отваряха по-рано, бяха претъпкани от желаещи да пият нещо топло и евентуално, да закусят. Те испанците и сиеста си имат, да не си мислите че се преработват  
Много добронамерени са обикновените хора, страхотни положителни емоции имам от тях. Но тези от администрацията хич не са такива, не се подвеждайте. Абе като у нас са си  
По пътя вървяха основно възрастни хора, така пътя сам по себе си не е труден. Пътя в повечето случаи е широк и удобен за вървене. Последната част ми хареса най-много като природа, защото ми напомняше за детството ми (израснах в Троянския Балкан).
Почти през цялото време имаше пронизващ вятър, но като се скриеш на завет и ставаше жега. Така че в багажа ви задължително да има топла дреха. Ние си носихме и спални чували, които на места ни спасиха (не навсякъде дават чаршафи и одеяла), така че ви препоръчвам да си носите - не тежи, но пък наистина е малко обемен спалния чувал. Всъщност дори лятото през нощта е студено, както ни каза един от доброволците в едно нечастно албелге (аз бях учудена, че те работят без заплата).
За храната - ако не разбирате испански, и не сте сигурни какво съдържа пилигримското меню, пазарувайте си от супермаркетите. Ние на два пъти останахме гладни, защото малко хора в Испанската дълбока провинция, дори и където чужденци минават всеки ден с тълпи, си правят труда да научат английски или френски. След втората седмица вече всичко знаехме от менюто, но пък то ни омръзна, и си готвихме нещо набързо в кухните на частните албергета. Една порция спагети, сервирана ми само с миниатюрна цвъчка кетчуп, ме убеди окончателно, че ако искам да се храня нормално за парите си, ще трябва да го правя сама.
И накрая, в Сантяго, пристигаме в приповдигнато настроение, след толкова км пеша - ето я заветната цел. Очаквах мнооого красив град, но явно поразглезена от пътуванията ми по света, и от красотите по пътя, не ме очарова толкова, колкото очаквах. Катедралата е великолепна! Течеше ремонт/реставрация на една от кулите, но площада и катедралата са красиво място. Искахме да влезем вътре, но не било сега времето, за месата нямаше места, въобще приповдигнатото настроение взе да се поизпарява. Отидохме да туристическия център да си сложим печатите. Провериха ни като баш терористи, и то само нас, като разбраха, че сме българи. Много обидно ми стана, стоят там французи, италианци, и гледат как ни преджобват багажа, че и нас самите после. Аз се почуствах втора ръка човек, особено след оня патос, който носех в себе си този ден. Вътре ни чакаше една опашка!!! маммма миа!! И понеже не е силния сезон, от 13 гишета работеха само 5. След 1 час и кусур чакане, стигнахме до едно от гишетата, където ни оправиха, без дори да ни погледнат, записахме се в някакво листче, сложиха сертификата на гишето пред мен (очаквах, че лично ще ми го дадат) и извикаха следващия...
Всичко свърши! И какво? Едно празно и безсмислено става....  След толкова дни в път, няма никаква тържественост, признание, или знам ли и аз какво. Усещането за конвеер силно горчеше....

Та мен Каминото ме върна в собствената ми Родина. Тук си имаме всичко, и природа, и пътища, и хора като навсякъде по света! И стига сме плюли по нея, тя си е наша, прекрасна е и трябва да я ценим.
Връщането ми в София съвпадна с блестящото представяне на Поли Генова на Евровизия! Не е случайно за мен!  

Благодаря за хубавия и подробен разказ.  Звучи обаче доста разочароващо. Имам позната германка, която наскоро измина пътя, трябва да я разпитам тя с какви впечатления е останала.

Модератора (който и да е той),

това триене на постове и неудобни изказвания от страна потребителите, като как да се възприема?

Липсата на едно извинение, дори и без допълнителни обяснения (на всеки се случва да сгреши или да се обърка, в края на краищата), като като качество на добрия модератор ли ли се смята??

Мога ли да купя от България и откъде карта и/или пътеводител? Трябва ми за подарък.

Купи книгата на Шърли Маклейн.

Мерси!

Аз изминах Моето Камино през есента на 2017г. Това беше невероятно преживяване за мен. Пътят дава свобода. Там човек се вижда какъв е. Там се вижда всичко човешко, което е на изчезване в днешно време. Там човек получава доста осъзнавания за себе си и за живота.
Тази есен аз отново ще бъда по Моя Път Камино.
И не като екскурзиант или турист. А за да извърва Моя Път.
Ако някой се интересува от Пътя, може да ми пише.
Буен Камино

Ще ми е много интересно ако разкажеш, защото явно си човек,който разбира смисъла и магията на Камино. Аз ще ходя през май от Леон, вече имаме самолетни билети и сме обхванати от еуфория и нетърпение. В момента сме на етап купуване на раници, четене на форуми и т.н...

ТаняКа, благородно ви завиждам, че сте на етап тръгване. Колко голяма ви е групата?

Леле, като прочетох какво съм написала - цял роман. Само за ентусиасти:

При мен стана така:
През пролетта на 2016г. случайно от интернет разбрах за Пътя Сантяго. Погледнах и си казах - тръгвам (френското Камино). Определих си датата - 15.09.2017г. Не знам чужд език, не слизам от колата, не съм правила преходи, нямам оборудване. Но вярвах, че ще извървя Пътя и ще бъде незабравимо преживяване.
За изминаване на целия път са необходими 30-35 дни. Аз разполагах само с 15 дни. Търсих много информация. Бушуваха много въпроси в мен - от къде да тръгна, с кого да тръгна, какъв багаж да взема, каква раница да избера, какви обувки да си купя, ще поема ли по правилния път?
Гледах маршрута, изчислявах километри. По колко ли ще мога да извървя на ден? За да се вземе креденсиала в Сантяго, е необходимо да се изминат най-малко 100 км пеша. Но за мен беше важно да измина Пътя. И това, което избрах за себе си беше: ще измина целия Път, като тръгвам от начална точка от Франция - Сен жан и до където стигна в рамките на тези 15 дни. Без планове, без измерване на километри. Когато се събудя сутрин и до когато ми се върви през деня. Сама, раница 4.700кг. и дрехите на мен.
Това бяха плановете.

Ето какво се случи:

За пътуването до Сен жан тръгнах с още една българка с уговорката само да пътуваме до там без обвързване по Пътя. Вървяхме заедно два дни, но аз почувствах, че искам да бъда сама. На третия ден се разделихме и до края вървях сама. По този начин се чувствах наистина свободна.
Първият ден в Сен жан валя дъжд. Разгледахме градчето, и на следващия ден потеглихме. Видях вълшебните жълти стрелки, има ги навсякъде и просто трябва да се следват. Беше много забавно и интересно. Прекосихме Пиринеите първия ден - около 1450м надморска височина, като тръгнахме от 200м. Сега мога да кажа, че беше лесно, като се има предвид, че аз пеша не вървя. Но там, на моменти, имах чувството, че няма да мога да премина планината за един ден (няма подслон за нощуване). След това теренът беше ту надолу, ту нагоре. Общо взето средно натоварен терен (доколкото разбирам аз). Имаше и равни терени. Преди Бургос дори вървях по асфалта. Има кратки участъци по шосето, но те са обезопасени. Имаше и гористи местности, където вървях сама, но не се чувствах сама. През цялото време изпитвах голямо спокойствие, дори и когато тръгвах в 5 сутринта в пълна тъмница и сама в гората. Чувствах се дори защитена.
Пътят като път, е лесен за извървяване. На места баирче, после нанадолнище, равно. Но ако се измори човек, може да поспре, да почине. Всеки изминава по свой си начин своя път. Аз изминавах около 25-37км на ден. Най-дългият ми преход беше 47км. Обикновено се тръгва в 6-8ч. и около 13-14ч. хората спират за почивка и нощувка. Но на мен ми се вървеше, вървеше, вървеше, откриваха се нови хоризонти, нови красоти, нови забележителности, облаци, пътища, не ми се спираше. След около петия ден тръгвах в 5 сутринта, толкова много ми се вървеше (сама се учудих на себе си).
Без да усетя, изминах половината път - около 400км. Остава още толкова. Политам за продължение на 14.09.2018г. Отново без планове. Колкото - толкова. Пътят не е състезание за физическо надмощие. Пътят е духовно осъзнаване, духовно израстване, духовно обогатяване. Най-вече да бъдем човеци. Такива, каквито сме се родили - с чисти сърца, отворени за любов.

Спането - за първи път попаднах на такива места за нощуване. Наричат се албергета. По няколко двуетажни легла в стая. Не няколко - минимум 8 в стая. Някъде бяхме и по тридесет двуетажни. Преди това пътуване за нищо на света не бих избрала хостел.
Места винаги намирах. Освен в едно селце. Пренебрежително подминах албергето в началото и реших да нощувам в края на селцето, за да мога да тръгна сутринта директно по пътя. Извървях селото до другият му край (то беше дълго, а аз изморена вече - този ден бях изминала почти 40км), и се оказа, че няма места. Пътьом на връщане всички абергета бяха complete - запълнени. И се върнах в онова, което подминах небрежно. От тогава се спирам в първото алберге, където съм решила да спра, вече не избирах.
Албергетата са чисти. Има тоалетни, бани, топла вода, дори понякога има и сапун. Някъде имаше, някъде нямаше чаршафи, но може да се закупи срещу 1 евро (там пък като цена са по-евтини). Добре е да се носи спален чувал, хем да си е твое, хем да топли, ако е студено, хем замества чаршафа. При второто алберге, при което платих за чаршаф, просто си го прибрах в раницата за следващ път, но така и не се наложи да го ползвам. Цените за нощувка бяха 5-15 евро. Аз плащах 5, 7, 10 евро. Само в Онтанас спах в хостел (то си беше направо петзвезден хотел след албергетата) и платих 25 евро, но си заслужаваше. Този същия ден бях изминала 47км. Хостелът го държи българка и държах да отседна там. В тукашната църква имаше българска Библия. На следващия ден си дадох почивка и тръгнах чак към 8 ч.
След  Камино избирам хостели за спане. Защото там се чувствам по-близо до хората. Почти като у дома е. Всеки е готов да помогне на другия.

Храната - до обяд се храних от Пътя - смокини, грозде, бадеми, круши, къпини и други плодове. На обяд си спирах под дърво на сянка, хапвах си това, което съм си купила от магазина, подрямвах около половин час, и продължавах. В албергетата предлагат местна храна и винце, но за мен беше голямо количество, и си купувах от магазина. Но ядох няколко пъти - чудничка беше. За 10 евро предлагат салата, основно и вино. В магазините може да се намери всичко, което има и при нас. Цените са почти същите.

Багажът - моят, заедно с раницата беше 4.700кг. Дори имах излишни дрехи. В албергетата се пера, суша, и на сутринта са ми изсъхнали дрехите. Случих на топло време, а на мен ми е вечно топло. Необходими дрехи за мен - къс клин и потник - по два броя; евентуално дълъг клин за по-студено време; тънко пухено яке; кърпа за баня специална; бикини два броя; сутиен; чорапи два чифта; шапка за предпазване от слънцето; шал копринен; дъждобран; козметика; чехли за баня; спален чувал; аптечка. Излишен багаж, който бях взела - още един потник, блуза с къс ръкав, блуза с дълъг ръкав, чорапи, сандали туристически.
Задължително в багажа трябва да има - игла и конец (за пришките), вазелин ( всяка сутрин се мажат краката), бебешка пудра (слага се в чорапите), лепенки (за пришки).
Ако имате удобни обувки, пришки няма да се появят. Ако се забележи и малка пришка, спирате, почивате, пришката се бодва с игла с конец - да премине през пришката, и се оставя конеца в пришката, като дренаж. Слагате лепенка и продължавате.
Хубаво е да се почива на всеки час. Задължително се събуйте, разтрийте малко крачетата и ги оставете за пет минутки да дишат. Грижете за краката си - те са основното ви движещо средство.
Всеки грам по Камино е от голямо значение. Бъдете готови да се отървете от някои дрехи, ако решите, че са ви излишни.

Хората - пилигримите по Камино са мили, отзивчиви, любезни, в готовност да помогнат, да дадат всичко свое за други пилигрими. Когато си почивах на обяд, всички които минаваха покрай мен, ме питаха дали всичко е наред с мен. В очите им четях любов, възхищение  и съпричастност.
Местните хора - също - отзивчиви, мили и любезни. Свикнали са с пилигримите, много ги уважават и им помагат безплатно.

Вода - имах меко контейнерче (1 литър), не знам кака се казва (в раницата), с тръбичка като сламка, която стига до устата ми. Чешми има на всеки 4-7 км, годна за пиене.

Раницата - да е удобна. Без значение марката. Моята е 36 литра. Да има много джобове, закачалки. Моята е с дишащ гръб, не запотява. Самата раница ми тежи 1.200кг, но пък ми е удобна. Имах и малка чантичка за документи и пари - ВИНАГИ си я носете със себе си, дори и в банята и тоалетната - ВИНАГИ (за по-сигурно). Никой не взима нищо чуждо, но все пак - това са документи.

В албергетата може да намерите обувки, дрехи, щеки, които други пилигрими са оставили - и може да си вземете (безплатно). Ако и на вас ви е излишно нещо, също може да го оставите. Има и кухня, в която можете да си приготвите вечерята.

Езикова бариера - граници за любовта няма (тази чиста безусловна любов). Един ден извървях доста километри с испанец в зряла възраст. Той си говореше на испански, аз на български. Но си разговаряхме, и се разбирахме. Това е магията на Пътя. Там всичко е възможно.

По Пътя - има места, на които се предлага вода и плодове. Това са местни хора, които се грижат за пилигримите. Някъде е безплатно, някъде се оставя кой колкото пожелае. Но е толкова трогателно и мило да видиш такъв оазис сред нищото. Насълзяват ми се очите като ги видя. От умиление, от любов. Там, просто човек, е решил да зарадва нас, пилигримите, с парче хладна диня или студена вода. Хамак, на който можем да си починем. И го прави защото е свят човек, знае къде сме тръгнали. И без да очаква нещо в замяна. Посреща ни с усмивка и ни изпраща с Буен Камино.

Ами май това е основното.
Имах много осъзнавания, които ще оставя само за себе си. Главното от Пътя, което знаех, но ми се потвърди отново - Вярата води човека. Няма значение в какво вярваш. Достатъчно е силно, ама много, много силно да вярваш в това, и да го искаш. И тази вяра ти дава нечовешка сила да отидеш там, където си пожелал. Това се случва с мен.
Пътят ме повика - и аз тръгнах. Нито за секунда не съм се съмнявала в каквото и да е. Доверих му се.
Ако и вие чувствате, че Пътят ви вика - отдайте му се.

Пътят е магия, Пътят е наслада, Пътят е учение, Пътят е Любов, Пътят е Вяра, Пътят е милосърдие..............

Буен Камино

С удоволствие го прочетох 

И аз с удоволствие го прочетох. Благодаря, Bubibob, за споделения опит!! Дори и да имах някакви колебания след твоя разказ бих се навила да тръгна ( а нямах такива). Може би разочарованието ми в последно време от хора, които губят човешкия си облик ми беше една от подсъзнателните мотивации да взема това решение... не знам. Но знам, че е правилно. Ние тръгваме само двамата с мъжа ми  (надявам се и да се върнем заедно ) , но съм сигурна, че ще се запознаем с много хора. Минаваме по най-населената част от Пътя, а и аз говоря испански, поне езикова бариера няма да имаме. Бях чела за един испанец, който е тръгнал сам, но е искал да се запознае с хора и накрая са пристигнали в група от 14 човека.

Супер, Таня. Човешкото в човека го има. Аз вярвам в това. Заради езикът, само съжалявам, че не мога да говоря с местните хора и да разбера повече за живота там.
Всичко ще е наред
Буен Камино

Благодаря! И аз вярвам, разбира се, но нали знаеш- има моменти.....
Буен камино и на теб!

На доста места имаше споделено как се стига най-лесно до началото на френския път. Не намерих как е връщането от края на пътя. От Мадрид ли се връщате?