Еххх, тийновете ни!

Трудно е, много е трудно, и ако съм мислила някога с този си акъл като сега много щях да се замисля дали да се нагърбвам с такава трудна задача - отглеждане на осиновено дете. Не винаги очакванията и истината се припокриват, но и аз не съм очаквала кой знае колко прекрасни неща, но точно това което ми се стоварва на главата дори и не съм и го сънувала - но Господ дава и наказва.

Не мисля, че са празни диалози. Не мисля също, че можем със сигурност да знаем кой какво е преживял. Конкретно мнение за твоите мечти и проблеми не давам. Само мисля, че е важно, много важно да се каже, че далеч не винаги нещата завършват катастрофално. Проучвания са правени достатъчно и те показват, че в една огромна част от случаите проблемите се преодоляват.
Аз също не мисля, че това, което Господ ми е дал чрез децата ми, е същото, за което съм мечтала. Не, то е несънувано повече. Заради децата си се променям аз самата. Децата ми ме карат да ставам по-добра.
Не мисля, че тези, които четат тук, могат точно да разберат как отначало всички ахкаме и охкаме по сладките дечица, пък после изведнъж всичко става от лошо по-лошо.
За мене лично не е така, затова и споделям. Проблеми имаме и ще имаме и те си имат своите корени в изоставянето, но не ги виждам като изненада и повод за разочарование. 
Може би трябва да се каже, че една огромна част от проблемите се крие също и в НЕказването или полвинчатото казване. Много сме го дъвкали това, но продължава да има хора, които не намират сили да преодолеят собствената си болка и да бъдат честни с децата си, с които им причиняват още по-голяма болка...

Видях, че още март е стартирала темата и аистенок ми е направила забележка, че съм се спотаил.
Наистина две от децата ми са вече теен. Станислав на 17 юни направи 14 години и вече е по-висок от мен. (То аз не съм и канара). Ванина на 23 февруари стана теен - 13 години. Малката Александра е още на десет, но само до 20 август.
Това е и причината да не пиша от много време във форума. Децата растат и като че ли проблемите които се разискват в този форум се отдалечават и избледняват с всеки изминат ден. А и ми струва, че татковците все по-малко пишат.

Но обещавам от време на време да чета и пиша тук.

Корнишонко,

Господ никога не дава повече отколкото можем да понесем.

Май и при нас на преден план са съвсем различни "проблеми" и за осиновяването почти не се говори. \\\\\\\\в същност, не си спомням откога не е ставало въпрос за това...
Дъщеря ми е вече на 16. Реши, че й е време да поработи това лято, та се опитахме да намерим работа, ама то в тази безработица - не се получи нищо "по-сериозно", но все пак - благодарение на вече многогодишните й занимания с народни танци с няколко приятели от ансамбъла направиха един камерен танц и сега по 2-3 пъти в седмицата танцуват на туристическите кораби по Дунав (най-вече с американски, германски и френски туристи). Та си изкарват пари колкото за кафе и сладолед. Засега (дай Боже да е така и занапред!) нещата около нея са спокойни. Е, не се разминава без внезапна смяна на настроенията, но не бих казала, че се случва много често. Завърши учебната година добре (във всеки случай доста по-добре от моите очаквания), с отлични оценки по всички специални предмети, с 4-ки по български, разказвателните и езицитер и с 5 по математика. Не мога да не съм доволна.
"Малкият" (на 13,5) също ме изненада приятно - изкара много добри оценки на матурите (изпитите) и влезе по първо желание на първо класиране - специалност "Архитектура и строителство".
Пораснаха ми децата. И аз растях с тях. Те се променяха. Непрекъснато. Променяха и мен. Не знам дали би било различно, ако не бяха осиновени. Не знам дали би било по-добре. Не знам дали аз бих била различна, ако не бях осиновена. Не знам дали би ми било по-добре, ако бях израсла в биологиното си семейство... Знам само, че не бих искала да променя нищо в живота си (ако можех само бих направила така, че да не ми се налага да отглеждам децата си сама...)

Дефи  

страхотен войник си ти!!! Само за едно искам да ти възразя   За да са наред нещата при вас, ако темата осиновяване е на заден план засега, то е защото си си свършила работата преди пубертета. Говорили сте, обсъждали сте е пр. Те са се почувствали "доверени" (току що измислена от мен дума  ), в смисъл почувствали са се сигурни, че след като говориш уверено с тях по дази тема, доверяваш им се, значи се гордееш с тях. Ти също си се почувствала обичана мама и вече нямаш съмнения в това

Ако изобщо мога за извлека някакъв съвет от постовете на аист и корнишонко (маймуна си ги пише направо и няма нужда да се моря да мисля  ), тъй като нищо конкретно не се пише, освен колко са изтормозени те от опаките си деца, то е:

темата осиновяване трябва да се сдъвче и преработи от и родителите и от детето. И е добре това да стане в благодатната ранна детска възраст, в която родителят също ще бъде погален и прегърнат от детето и ще добие увереност, че точно той е родителят.

Изобщо за мен проблемът е в родителското приемане - има си лесни и трудни деца - в това съм убедена. Има си послушни деца, които лесно се водят, има си и трудни хлапета, с които ежедневието е битка. Това си зависи само и единствено от детето и от това какво е родено, изоставянето/осиновяването обагря това, но всеки си носи характера. Основното обаче е как родителя приема характера и детето и как детето долавя степента на приемане

Дефи, радвам се за вас.
.....
Аксиоми и учебници"Как да се справим в пубертета" за майки на малки деца не раздавам.
Достатъчно полезни са ми личните контакти с  близките ми хора и познати с осиновени деца, надявам се да съм полезна и аз на тях.
Темата беше пусната по молба на Светкавица. Тя , слава богу не ръси съвети какво трябва да се направи преди,по време и след пубертета, нагледала се е на това какво става....

Наистина, нека има едно място за споделяне на майките, които имат по-големи деца .Осиновени или биологични, знаете ли, понякога родителите наистина са изчерпани откъм възможности,каквито и прекрасни залози да са поставяли в детството.Понякога им е трудно, а понякога след като изговорят проблема намират светлинка в тъмното.

Сега се сещам нещо.Когато осиновихме детето,моята братовчедка /отличен педагог и по онова време майка на два  пубера/ ми каза нещо в този смисъл:"Недей да се стремиш и недей да имаш точно определени[/i] очаквания.Помисли си, не ти ли е правило впечатление, че и ти носиш някои черти на характера или постъпваш по начин, който идва незнайно откъде , за добро или лошо, независимо от начина на възпитание, от семейство или среда"

Много често си припомням нейните думи.Човек е себе си, независимо от съществени на пръв поглед фактори, себеизразяването е много по-силно и от чувства и от "правилно/неправилно".И това няма нищо общо с гените, разбира се, а колкото и мистично да звучи с нещо, което вероятно някога на някакво ниво сме приели.Много ми се иска да поговорим и за теориите на инпринтинга, но май ще прозвучи доста несериозно в този форум

Реших да пиша тук, въпреки че темата отдавна не е актуализирана.
Както казах и преди с дъщеря ми вече сме заедно. Тя е на 15,5 години. Напоследък се държи не на себе си. Променят се разсъжденията й, ценностната й система. Единственото важно нещо в момента са нейните желания. Само музика, гримове, интернет и приятели. Всичко останало е без значение.  Училището, семейството - те не са съществени. Опитвам се да разбирам мисленето й, но ми е много трудно. Изнудва ме с думи за бягство и поддаване на хипарски начин на живот. Преча й да си живее живота.
 Не знам какво да правя. Приемам съвети, кураж и подкрепа... всичко, което ще ми помогне.
Въпросът с осиновяването отдавна не стои пред нас. Пък и не мисля, че това е от съществено значение за ситуацията, в която се намираме.
 

Ililina, 
трудна възраст, единствената утеха е, че ако ги опазим, един ден порастват. Не се заблуждавай обаче, че осиновяването не стои като въпрос. Може да не стои като най-наболелия въпрос в момента, но си оказва влиянието по един или друг начин. Това съвсем не значи да седнете да водите разговори по темата без повод. Просто това е още един фактор към кашата от хормони в пубертетските глави.
Моята философия е: ако не се друсат, ако не се напиват (прекалено ), ако не им е застрашен живота по някакъв начин, стискам зъби и чакам да им мине.... Обаче с момчета май е по-лесно 
На всяка цена, преди всичко,търся начини да не се прекъсва комуникацията, даже и ако се наложи да изкрещя някой път