Когато детето се страхува.

Аз съм от тези, които се отнасят към детето си по-скоро като към възрастен и обясняват нещата такива, каквито са. С баща й понякога имаме спорове, тъй като той смята, че детето трябва максимално дълго да бъде "щадено" и да вярва в "красивите" приказки. Но когато например дъщеря ми ме попита "Мамо, има ли наистина дядо Коледа, ама съвсем наистина" не мога да кажа да. Отговарям, че сигурно някъде има, сигерно живее далеч на Север и т.н. Просто не мога да и кажа да, тъй като добре си спомнам колко сърдита и обидена бях на майка ми, когато разбрах от братовчед ми, че дядо Коледа не съществува... Конкретно за страховете... Започвам да се чудя обаче, дали все пак децата не трябва да бъдат щадени от някои истини до определена възраст. Наскоро умря котката на наще и използвах случая да обясня някои неща за смъртта на Цвети. Разбира се досто "поукрасих" фактите. Казах й, че много старите хора и животни са вече уморени и искат да си починат. Тогава просто заспиват и това е смъртта. Че за да могат да се родят нови бебета и животинки, трябва да си отидат много старите, за да има достатъчно място и храна. Подчертах, че няма скоро да умирам и ще съм при нея докато тя има нужда от мен, че тя ще живее дълго дълго, ще има деца, внуци и т.н.... Но тя го прие доста по-тежко от очакванията ми. Често пита кога ще умре, ще умра ли аз скоро, не искам да умирам... А вчера каза "Съжалявам, че съм се родила, защото не искам да умра"

Напротив може и да отпусне детето.
Да ви кажа ка моите свикнаха с морето за един ден 
За първи пут виждаха море и нормално ги беше много страх.

Това което направихме беше брат ми да влезе във водата за да покаже че не е страшно. После взе едната на раменете си и влезе с нея не особено навътре. Те бяха във морето, но водата не докосваше детето а само капките от вълните я пръскаха. Така докато децата са достатъчно отпуснати. Постепенно брат ми влизаше навътре или мокреше краката им с водата докато не се потопиха изцяло.  Докато едната беше във морето, другата беше с мен на плажа и гледахме вълните и свиквахме с тях.... Точно час - два след началото на процедурите по свикване с морето децата не можех да ги изкарам от водата 

лекси, нормално е дъщеря ти да реагира така. голяма част от децата питат кога ще умрат и се страхуват, когато разберат какво означава смъртта. не се шашкай, това е само период, който ще отмине. растат децата, учат се... 

На мен пък преди две години ми се отключи паническия страх от гръмотевиците и светкавиците.....До преди това не ме е било страх ........Мисля си, че това е стар детски страх, който някак си е излязъл на повърхността.....или подсъзнателен страх от бога или от някакво наказание, защото се чувствам виновна...или от баща си.....
Незнам, но направо се побърквам, разтрепервам се цялата, крия се в банята.....имам чувството, че непременно ще ме удари гръм.......умирам от страх ........обаче не искам да предам страха и на детето си, а той скоро ще започне да разбира и какво ще му обясняваме като пита защо мама се крие в банята като има буря.......

Това за страха от много вода - аз още си го имам в известна степен. Когато съм била на 3 годинки баща ми ме сложил в детска надуваема лодка съвсем на брега на морето, но една вълна ме обърнала - е той ме вдигнал, нямало и секунда да съм във водата, но....макар и да нямам никакъв спомен от случилото се, почнах да се отпускам във водата едва към 12 - 13 години. И досега ме е страх от морето, ако съм в лодка например.

За справянето с детския страх вероятно си има специфична тактика за всяко дете. Според мен трябва да се говори, като на възрастен и както Мама е казала да не се създават излишно страшни за детето ситуации, но и да не се избягват умишлено.

Според мен не е редно да се изправя детето пред страховете му. Тази техника за справяне със страха е за възрастни. Когато детето пападне в страшни за него ситуации най-адекватната реакция от страна на възрастния е да му партнира да излезе колкото може по-нетравмирано от случката

Може би не е много по темата, но случаят е следния:
Дъщеря ми няма изявени страхове и от каквото се е страхувала досега го обсъждаме и когато дойде същия момент, я чувам как си повтаря моето или своето обяснение за дадено явление и спира да му обръща много много внимание.
Скоро обаче, съвсем случайно видях как едно съседско дете (по-голямо момченце), както си играе с нея започна да и шепне нещо в ухото и физиономията на дъщеря ми се изкриви, опита се да избяга и я чух да вика - "Не ми говори така...". Момчето обаче продължи и аз чух какво й говори, защото станах от пейката, за да видя какво става... Момченцето й наредаше тихо и настойчиво следното "Ти ще умреш, ще те убия, ще те застрелям с пистолета на татко, ще умреш, ще си убита и т.н."
Не се сдържах и застанах пред него и с твърд тон му казах, че това е моето дете и не му позволявам да й говори така. С големи усилия се спрях дотук, а родителите на момчето бяха на същата пейка - не реагираха! Нищо не сме коментирали после, това не се е повторило пред мен, но дъщеря ми ме пита оттогава за всяко нещо - може ли да умре и кога? За цветята, за котките пред блока, и т.н.
Не съм я питала дали се страхува, за да не свърже думата страх с това, което изпитва и се стремя всичко да се превърне във въпроси и отговори, като полека винаги отклонявам темата и започвам да й разказвам нещо за въпросния предмет или животно... засега добре, но дали ще го забрави?!? Мисля, че й е много рано да възприема фактологично живота и смъртта...

И ние имахме подобна случка...  Още като тръгна Йоана на градина много си допаднаха с едно момченце - Добромир. И дълго време ми разказваше как си играели с него и т.н. Обаче по едно време престана да го споменава. И така докато една сутрин ми каза: "Добромир каза, че ще ме убие с нож". Аз:  , почудих се какво точно да и кажа, и я посъветвах следващия път ако и каже нещо подобно да му отговори, че говори глупости и лоши неща, и че ще каже на майка му (баща му) когато дойдат да го вземат - и че ще каже и на госпожата. Не знам какво е станало нататък, но тя ми се видя видимо облекчена след този разговор; но мисля, че така и не успяха да станат толкова добри приятели, колкото бяха в началото. Но все пак, мисля си, децата са като попивателна - те стават свидетели ежедневно на агресията, която ни залива от екрана, в семейството - от изнервени родители, които се изпускат и казват неща, които не би трябвало да бъдат изричани пред децата, на улицата - където всеки по най-малък повод псува и обижда... НО въпреки това не трябва да се оставяме на инерцията, трябва да сме по-внимателни, и не трябва да ги оставяме да си мислят, че нормалния начин за комуникация е чрез обиди и заплахи.

Струва ми се, че и тези деца са се страхували от смъртта, убийствата и това е бил техния начин да "победят" страха - като уплашат някой друг. Жалко е, че наистина има родители, които позволяват децата им да стават свидетели на агресия - било чрез скандали в къщи, неподходящи филми, заплахи...
Спомням си, че бях изумина, когато моя позната остави около 3-4 годишното си дете да гледа Досиетата Х, докато й бяхме на гости. Серията беше една от най-гадните. Първоначално детето гледаше така , а после взе една кукла и нещо наподобяващо на нож и започна да я мушка и ръга