Когато детето се страхува.

Незнам от какво се е получило, но винаги ме е било страх от бучаща вода....например от водата, която пада от високо- тези красиви , но гадни за мен водопади .
Не ме е страх от самата вода...
Майка ми винаги се е опитвала да ме накара да не се страхувам...Е, не е успяла до ден днешен....
И сега ме е страх. 

Мисля, че няма смисъл да става насилствено, може да се засили страха.

П.П. Някой да знае лек срещу страх от тъмно?

При нас странното е, че каката, уж момиче, е абсолютно безстрашна. На моменти ме удивлява със смелостта си.
А Симеон още от раждането си е страхлив като зайче. Като беше бебе изпадаше в истерии, ако някой кихне или се звънне на вратата например. И до ден днешен е много страхлив - подскача, плаши се от всяко шумване, тропване, а когато има буря е направо кошмар.

Аз използвам нещо средно като вариант за реакция.
Не насилвам нещата и не създавам насила ситуации, от които знам, че малкият се страхува, но и не се опитвам да ги избягвам.
Например, когато има буря не светкам лампата, за да не може да види светкавиците и не пускам музика, а го успокоявам и обяснявам.
Засега има ефект. Последната буря преживяхме сравнително спокойно.
Разказвам му приказки как облачетата носят вода в кофичките и когато се сблъскат кофичките, водата се разлива и се чува гръм. Това първо преодоляхме като страх и започна да не се страхува от гръмотевиците.
Следващото бяха светкавиците.
Естествено сравних светкавиците с тази от фотоапарата. Питах го дали го е страх, когато го снимаме (а той е много суетен и обича да го снимаме). Той се засмя и каза, че не го е страх, разбира се. Разказах му как облачетата си правят снимки и т.н.

Това са примерни за последните по-големи страхове.
Иначе към всяка ситуация подхождам различно, но не се опитвам да го изолирам, а да му дам кураж да преодолее страха си.
От друга страна считам, че насилственият сблъсък с даден страх по-скоро би имал обратен ефект.

Бившият ми мъж, който беше спортист, доста добре физически и доста уравновесен като характер, изпитваше панически ужас от вода - море, езеро, дори река.
Не можеше да го накара човек да се потопи във вода, по-дълбока от височината на коленете му.
Когато е бил малък се е страхувал от морето (по-скоро от вълните) и баща му, за да преодолеел страха му, го хванал и го хвърлил на дълбокото 
Та така му преодолял страха, че до ден днешен, вече 35 годишен мъж, не може да си помисли да влезне в морето.

За детенце ли?
Най-добре е да оставяш светната лампа някъде из къщата или в тоалетната. Не в стаята където детето спи.
Или може да купиш от тези леките светлинки - нощните лампички които да осветяват съвсем леко стаята където спи детето.
Или може да купиш свещник в който са зпалва свещичка. Най-добре е да е някава фигура в която се слагат от тези малките свещи. Да не е дирекна свещта. Аз например имах морска кула с прозорци и т.н. Като сложиш свеща се получаваше все едно светят прозорците на кулата. А, там разбира се живееха джуджетата които пазеха децата и следяха никой да не влиза в стаята им докато спят 

По темата за страха.....

Прави сте, че не бива да се насилват нещата и Mamma , за съжеление така са процедирали на времето. Сега също има хора които правят същото с децата си 

В конкретния случай с филма. Да ходиме или не на прожекциите? Не мога да оставя едната сама в залата нито другата сама извън залата 

 При нас е същото, като при Мамма, Димана няма страхове и притеснения от почти нищо, докато Момчил се страхува от много неща. В общи линии спряването с неговите страхове става с много приказки от моя страна и никакво насилване.
   Тази година си имаме малък празник, защото след като Момчил 3 години ходи на море и не пожела да си топне краката във водата, дори и един път, най -сетне влезе
в морето и сега е трудно да го изкараш .
 Не разбрах, тя от какво точно се страхува, от самият филм или от това, че влизате да го гледате на голям екран във киното .
  За страшните филми, аз си намерих цаката, като им пускам да гледат мейкинги на филми, как се гримират актьорите, как се правят сцените и други такива подробности от кухнята
 Важното е да не се насилват нещата, в ситуация при която за да угодя, трябва да се разклоня, предпочитам да се съобразя с този, който го е страх и при двамата уважаването на техните емоции, в частност страховете им, ми прави впечатление, че им помага в един по-късен момент да ги преодолеят. Когато знам какъв е и на какво се дължи конкректния страх, се опитвам да обясня какво точно представлява, това което плаши, как може да се предпази човек, доколко действително е страшно, дали има реална опасност......., всичко си зависи от конкректната ситуация, няма точна формула.
 
   

Да, за детенце.
Не съм сигурна, но от известно време забелязвам, че докато се разхожда из стаите и ако в коридора е тъмно, идва и ме хваща за ръката, щом отидем в кухнята  ме пуска и продължава да си играе.
През нощта винаги е спала на тъмно, но не се плаши..или поне аз не съм разбрала. 

Мисля да пробвам нощно време със свещичките...

Благодаря ти!! 

Mamma, имам колежка с момченце със същич проблем - бурите и гръмотевиците. Каза ми, че много им е помегнала една от книжките за Франклин - нещо, свързано с бурите.

На децата, мисля си аз, нещата трябва да им се представят в реална светлина, по-добре от измислени истории. Така ще се почувстват по-големи, по-зрели и по-смели най-вероятно.

Дъщерята по принцип не е страхлива, но един ден се върна от детската с някаква история за "тъмната сянка на нощта" - как дебнела и нападала малките деца.
Добре, питам, къде се крие.
Ами под леглото, отговаря тя.
Ела сега, казвам аз...Извадихме чекмеджето под леглото, надникнахме, няма нищо..
И така я разведох из цялата къща по тъмните ъгълчета - да разбере, че няма нищо, после обясних, че тъмнината е всъщност просто липса на светлина и историята приключи до тук.

Та си мисля, ако се държим с децата като с възрастни, и те се научават да се възприемат като такива и се държат така.
Но никога не трябва да се насилват нещата - криворазбраното мъжкарство наистина може да доведе до трайни проблеми.

Хм... това, което си написала, ме накара да се замисля.
По принцип, доста хора около мен, включително и Татти, ме обвиняват, че се държа с децата (особено с малкия) като с големи хора - разговарям с тях като с възрастни. Но от друга страна се съобразявам и с възрастта им, и с индивидуалността им, когато трябва да им обясня нещо или когато възникне някакъв проблем.

Дъщеря ми е по-голяма, но и винаги е била много по-сдържана, много по-уверена, смела и на нея лесно мога да обясня всичко без измислени истории, с реално описание на явленията (поднесени подходящо за възрастта й разбира се) и това да има ефект.

При малкия обаче това не върви... по-точно си зависи от ситуацията, а и той е на 3 години. Специално за бурите - не вършат работа никакви "нормални" обяснения.
Историята за облаците с кофичките я помня от моето детство 
Аз имах доста развинтена фантазия и съответно - много страхове, които преодолях благодарение на майка ми и винаги много ми се е искало да успея да дам такава увереност и на моите деца.

Със сигурност всеки родител се сблъсква с най-различни ситуации и преприема действия и взима решения, съобразявайки се с детето, чувствителността му, натурата, фантазиите му и конкретната ситуация.
Няма универсални решения - нещо, което може да помогне при едно дете, няма ефект при друго и обратното, реакция, която би могла да е правилна в една ситуация, може да не даде резултат в друга.

Това подкрепям напълно, НО не винаги е приложимо. Има ситуации, в които просто трябва да оценяваме възрастта им и да намерим подходящо решение за проблема.

Мда, миналата година като заведохме Йоана на море - за 1-ви път, нейната реакция към морето - естествена според мен, беше на изпитване на страх към водата. Приех го нормално, опитвах се като играем да сме по-близо до водата - не вътре, а при вълничките, и тя започна да свиква, дори полягваше на плажа и се оставяше вълничките да я заливат. Е, нашия тати се опитваше по същия начин както навремето бившия ти мъж са се опитали да го накарат да превъзмогне страха си - няколко пъти я потапя, надявам се все пак че ме разбра че така не става... тази година ще видим как ще е.
И по темата - когато я е страх от нещо не я насилвам, по-скоро и обяснявам защо няма страшно. А това, че тя няма веднага да го превъзмогне страха е нормално, но ще се чувства  поне малко по-сигурна и уверена .

От филма! Ако сте  го гледали там Алекс - лъва се опитва да изяде приятеля си - зебрата. После пък спасява зебрата от ...... вълци ли са какво незнам - лошите.
Объркването мисля я плаши. Как така Алекс е приятел на зебрата пък се опитва да я изяде а после и помага. Съответно страха се подсилва и от силните ревове на лъва и музикалните ефекти.
Първия път като гледаха филма (от средата) и двете много се изплашиха и плакаша та се наложи да си излеземе.
Постепенно обаче гледахме само началото, само края, после целия филм и свикнаха - научиха кога са страшните сцени и репликите на изуст.
Филма им е интересен, но в същото време много се страхуват от него. Едната дъщеря свикна с филма и поне не показва да я е страх толкова (щом влиза с познати сама - без мен), но другата не иска да влиза  .
Снощи даже имаше предложение от тази която иска да гледа филма отново: "ами, ние с мама ще гледаме филма а ти ще седиш с този чичко дето пее (вокала на една група) да те пази"  Добре че нямаше прожекция защото не ми се иска детето да се чувства "втора ръка" само защото се страхува

Mamma
Когато има буря и децата не спят гледаме заедно и чакаме да чуеме кога и от къде ще дойде следващата светкавица. Обръщам го на игра и това помогна.
Последната буря се страхуваха когато гръмне. Тогава казах че облаците катастрофират горе на небето и за това се чува силен гръм. Гледаме как вятъра духа облаците и те се движат по небето. Чакаме да видим дали ще се сблъскат. Съответно се състезаваме кой първи ще види светкавица 

Що се отнася до въпроса с начина на говорене - категорично съм ЗА да им се говори като на възрастен човек. Не със сложни думи, но не и с бебешки. Правя забелешка и на всеки който им говори на бебешки или не произнася "р" защото моите деца така правели. Казвам че децата никога няма да научат правилното произношение ако не им се каже какво е то!

Това важи и за всичко останало.
Една колежка например ме очуди като ми каза, че казва на сина си (10г.) че птичките носят бебетата. Това по повод моите деца. Сина и я е попитал как така са 2 еднакви момичета и тя му обяснила, че понякога в гнездата на птичките има 2 деца 

  Не сме го гледали, този филм, но Момчил също така се страхуваше от "Лило и Стич", само дето го имахме на касета в къщи и аз в един момент, отказах да го пускам и на Димана, защото Момчил го е страх и е по-добре да се събразим с него.Възползвах се от ситуацията, да науча Димана да се съобразява с чуждите страхове и да бъде по толерантна
 После известно време си говорехме, за филма, от какво го е страх (най-вече от Стич, го беше страх),  Диманчето се съобрази с него и също отказваше да го гледа, защото него го е страх, това като че ли го амбицира и след известно време сам прояви инициативата, да го гледа. Първото гледане беше леко противоречиво, от една страна му беше останал спомена, че там има нещо, от което го е страх, от друга страна, явно вече не го беше страх и накрая на филма, танцуваше безумни танци със сестра си на финалните надписи. При нас това беше варианта, който рпоработи в този случай.
  С морето беше същото, изпадаше в паника само при мисълта, че вълните могат да му намокрят краката и това цели 3 години, седи на плажа и гледа от брега, как ние се къпем. Ако иска да ми каже нещо, докато съм във водата се приближаваше към вълните, но ако някоя от тях се засилеше към него, със скороста на светлината се паркираше при хавлиите. Не съм го насилвала, на всички които се вълнуваха (разбирай баби, лели, дядовци), беше обяснено, че Момчил го е страх от водата, той самият гордо обясняваше, че не влиза във водата защото го е страх, това до тази година...
  Първият ден на плажа, по точно сутринта, той обяви, че го е страх от водата и няма да влиза, аз казах "ОК" и не съм коментирала повече, следобяд вече подтичкваше след мене и ме уговаряше да влезем с пояса, пробвахме и след един час престой във водата едва го изкарах навън. Два дена беше с пояса вътре, на третия заяви, че иска без пояс, на четвъртия вече ме издебваше и влизаше зад гърба ми във водата .Последния ден правихме разходка, по крайбрежието, с туристическо корабче и когато видя откритото море, заяви "Айде, кога ще скачаме във водата"
  Та при моя бъзльо, това са вариантите, които работят , когато го е страх от нещо, съобразяване със страха и очакване за осъзнаване.
 

 По отношение на бурите и светкавиците, в къщи никой не се страхува от тях, аз съм обяснила по сравнително елементарен, но напълно реален начин, как се образуват облаците, какви по точно са дъждовните облаци, вярно не съм стигала до задълбочени обяснения за натрупването на електрическия заряд, който води до образуване на светкавиците, новсе пак съм обяснила, че те се получават при сблъсъка на два големи буреносни облака високо в небето и тн.
  Това ме подсеща, за един страх на Димана в момента (смешно е, че и аз имах абсолютно същите страхове, на нейнат възраст) от земетресения и вулкани.
 Много живо се вълнува, дали Витоша, няма да изригне, аз постоянно я успокоявам, че тя е не действащ вулкан. За земетресенията, си говорим как се реагира, къде трябва да се застане, че София не е силно земетръсна зона и вероятността да се случи е минимална, но все пак я има. Успокоения, че наща къща е гредоред и при земетресение, по трудно ще се разруши, нищо че ще люлее повече, чак си правихме къща от кубчета, да и показвам устойчивостта на конструкцията, при определените видове разлюлявания.....
  Всяко дете си има своя темперамент и свойте страхове и няма точна формула, как да му се помогне да се справи със страха си

Което значи, че тази година не трябва да бъда с прекалено големи очаквания за промяна в отношението към морето май....

Аз съм от тези, които се отнасят към детето си по-скоро като към възрастен и обясняват нещата такива, каквито са. С баща й понякога имаме спорове, тъй като той смята, че детето трябва максимално дълго да бъде "щадено" и да вярва в "красивите" приказки. Но когато например дъщеря ми ме попита "Мамо, има ли наистина дядо Коледа, ама съвсем наистина" не мога да кажа да. Отговарям, че сигурно някъде има, сигерно живее далеч на Север и т.н. Просто не мога да и кажа да, тъй като добре си спомнам колко сърдита и обидена бях на майка ми, когато разбрах от братовчед ми, че дядо Коледа не съществува... Конкретно за страховете... Започвам да се чудя обаче, дали все пак децата не трябва да бъдат щадени от някои истини до определена възраст. Наскоро умря котката на наще и използвах случая да обясня някои неща за смъртта на Цвети. Разбира се досто "поукрасих" фактите. Казах й, че много старите хора и животни са вече уморени и искат да си починат. Тогава просто заспиват и това е смъртта. Че за да могат да се родят нови бебета и животинки, трябва да си отидат много старите, за да има достатъчно място и храна. Подчертах, че няма скоро да умирам и ще съм при нея докато тя има нужда от мен, че тя ще живее дълго дълго, ще има деца, внуци и т.н.... Но тя го прие доста по-тежко от очакванията ми. Често пита кога ще умре, ще умра ли аз скоро, не искам да умирам... А вчера каза "Съжалявам, че съм се родила, защото не искам да умра"

Напротив може и да отпусне детето.
Да ви кажа ка моите свикнаха с морето за един ден 
За първи пут виждаха море и нормално ги беше много страх.

Това което направихме беше брат ми да влезе във водата за да покаже че не е страшно. После взе едната на раменете си и влезе с нея не особено навътре. Те бяха във морето, но водата не докосваше детето а само капките от вълните я пръскаха. Така докато децата са достатъчно отпуснати. Постепенно брат ми влизаше навътре или мокреше краката им с водата докато не се потопиха изцяло.  Докато едната беше във морето, другата беше с мен на плажа и гледахме вълните и свиквахме с тях.... Точно час - два след началото на процедурите по свикване с морето децата не можех да ги изкарам от водата 

лекси, нормално е дъщеря ти да реагира така. голяма част от децата питат кога ще умрат и се страхуват, когато разберат какво означава смъртта. не се шашкай, това е само период, който ще отмине. растат децата, учат се... 

На мен пък преди две години ми се отключи паническия страх от гръмотевиците и светкавиците.....До преди това не ме е било страх ........Мисля си, че това е стар детски страх, който някак си е излязъл на повърхността.....или подсъзнателен страх от бога или от някакво наказание, защото се чувствам виновна...или от баща си.....
Незнам, но направо се побърквам, разтрепервам се цялата, крия се в банята.....имам чувството, че непременно ще ме удари гръм.......умирам от страх ........обаче не искам да предам страха и на детето си, а той скоро ще започне да разбира и какво ще му обясняваме като пита защо мама се крие в банята като има буря.......

Това за страха от много вода - аз още си го имам в известна степен. Когато съм била на 3 годинки баща ми ме сложил в детска надуваема лодка съвсем на брега на морето, но една вълна ме обърнала - е той ме вдигнал, нямало и секунда да съм във водата, но....макар и да нямам никакъв спомен от случилото се, почнах да се отпускам във водата едва към 12 - 13 години. И досега ме е страх от морето, ако съм в лодка например.

За справянето с детския страх вероятно си има специфична тактика за всяко дете. Според мен трябва да се говори, като на възрастен и както Мама е казала да не се създават излишно страшни за детето ситуации, но и да не се избягват умишлено.

Според мен не е редно да се изправя детето пред страховете му. Тази техника за справяне със страха е за възрастни. Когато детето пападне в страшни за него ситуации най-адекватната реакция от страна на възрастния е да му партнира да излезе колкото може по-нетравмирано от случката

Може би не е много по темата, но случаят е следния:
Дъщеря ми няма изявени страхове и от каквото се е страхувала досега го обсъждаме и когато дойде същия момент, я чувам как си повтаря моето или своето обяснение за дадено явление и спира да му обръща много много внимание.
Скоро обаче, съвсем случайно видях как едно съседско дете (по-голямо момченце), както си играе с нея започна да и шепне нещо в ухото и физиономията на дъщеря ми се изкриви, опита се да избяга и я чух да вика - "Не ми говори така...". Момчето обаче продължи и аз чух какво й говори, защото станах от пейката, за да видя какво става... Момченцето й наредаше тихо и настойчиво следното "Ти ще умреш, ще те убия, ще те застрелям с пистолета на татко, ще умреш, ще си убита и т.н."
Не се сдържах и застанах пред него и с твърд тон му казах, че това е моето дете и не му позволявам да й говори така. С големи усилия се спрях дотук, а родителите на момчето бяха на същата пейка - не реагираха! Нищо не сме коментирали после, това не се е повторило пред мен, но дъщеря ми ме пита оттогава за всяко нещо - може ли да умре и кога? За цветята, за котките пред блока, и т.н.
Не съм я питала дали се страхува, за да не свърже думата страх с това, което изпитва и се стремя всичко да се превърне във въпроси и отговори, като полека винаги отклонявам темата и започвам да й разказвам нещо за въпросния предмет или животно... засега добре, но дали ще го забрави?!? Мисля, че й е много рано да възприема фактологично живота и смъртта...

И ние имахме подобна случка...  Още като тръгна Йоана на градина много си допаднаха с едно момченце - Добромир. И дълго време ми разказваше как си играели с него и т.н. Обаче по едно време престана да го споменава. И така докато една сутрин ми каза: "Добромир каза, че ще ме убие с нож". Аз:  , почудих се какво точно да и кажа, и я посъветвах следващия път ако и каже нещо подобно да му отговори, че говори глупости и лоши неща, и че ще каже на майка му (баща му) когато дойдат да го вземат - и че ще каже и на госпожата. Не знам какво е станало нататък, но тя ми се видя видимо облекчена след този разговор; но мисля, че така и не успяха да станат толкова добри приятели, колкото бяха в началото. Но все пак, мисля си, децата са като попивателна - те стават свидетели ежедневно на агресията, която ни залива от екрана, в семейството - от изнервени родители, които се изпускат и казват неща, които не би трябвало да бъдат изричани пред децата, на улицата - където всеки по най-малък повод псува и обижда... НО въпреки това не трябва да се оставяме на инерцията, трябва да сме по-внимателни, и не трябва да ги оставяме да си мислят, че нормалния начин за комуникация е чрез обиди и заплахи.

Струва ми се, че и тези деца са се страхували от смъртта, убийствата и това е бил техния начин да "победят" страха - като уплашат някой друг. Жалко е, че наистина има родители, които позволяват децата им да стават свидетели на агресия - било чрез скандали в къщи, неподходящи филми, заплахи...
Спомням си, че бях изумина, когато моя позната остави около 3-4 годишното си дете да гледа Досиетата Х, докато й бяхме на гости. Серията беше една от най-гадните. Първоначално детето гледаше така , а после взе една кукла и нещо наподобяващо на нож и започна да я мушка и ръга