А за лъжите ... засега мисля, че много е въпрос и на лична тренировка ... затова тренирам и аз в момента в къщи на дневен ред е "Няма да те наказвам ако кажеш истината, ще се скарам, но няма да бъдеш наказан"
- Публикувана: 19 ноем. 2008, 08:47 ч.
- Последно мнение: 29 март 2010, 22:19 ч.
ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.
Да, и добавям, че винаги ще го обичам - файда нъц. Сега съм направила лист на хладилника - + и - - като каже истината - +, като излъже - -, не действа много-много. Това, което подейства за първи път беше снощи, когато каза че не е направил нещо, но аз му казах, че най-вероятно не го е направил, но понеже постоянно ме лъже, не му вярвам и ще приема, че го е направил. Той се нацупи, а аз му казах, да не ми се сърди, но че не мога да постъпя по друг начин, а той ми отговори, че не се сърди на мен, а на него. Дано е някакъв напредък
Да очаквам от тях да разбират и лекуват моята болка е наивно и жестоко едновременно.
...Лошо....Никак даже не очаквам, тези камъни бяха за друга градина...
Аист, много ми става тъжно от постовете ти. Разочарование блика от тях.
Дано се намерите с дъщеря си
Всъщност, всички ние ще го изкараме този път с децата си и това е прекрасно. За себе си знам, че съм негова мама и това е така докато съм жива. Надявам се и той да го чувства и да го усеща винаги, въпреки трудния му старт..
Тревожи ме това, че в тази уязвима възраст, синът ми ще е по-уязвим от другите. Семейството ми (аз и той) ще сме по-неподготвени да се справим с евентуалните бури.
Искрено се надявам, че ако мога да създам между нас трайна връзка на доверие, ако успеем заедно да изградим представи за добро и зло, за правилно и неправилно, за допустимо или не като свой, достоен и горд начин на живот, ще ни е по-лесно в този период. А не е ли това най-трудното?... Много усет и мъдрост ще ми трябват да се науча не просто да го обичам, а да го обичам "умно".
Теориите са хубаво нещо, добре е че ги има и има стремеж да ги следваме, но все пак ме е страх, то е и до натура на детето, а и още нещо (надявам се да не е старческа реакция): не ми харесва светът, който сме създали за децата си, а не мога и не искам да го ограничавам, както никога и никой не е ограничавал мен в допира със света...
Всъщност не знам как ще бъде… Миналия месец и половина бе кошмарен за нашето семейство, голяма беда ни бе надвиснала. Трудно му беше и на Анди. От център на вниманието, потопен в любовта и грижите на мама и сестра ми, на баба си, той за пръв път бе с чужда жена, която го взимаше от детската градина, не само без любимата си леля, но в повечето време от денонощието и без мен… И съм учудена как бързо порасна, как стоически го преживя. Е, дете си е, на моменти пред мен предимно си искаше своето, но изведнъж стана толкова по-зрял, търпелив и… изплашен. В детската градина от почти най-палав, от деня на първата операция на сестра ми, стана най-послушният, трогна всички учителки с това, че каквото рисува, каквото ръкоделства, все повтаря – „това е за Гуленка, да оздравява по-скоро, мама ще й го занесе в болницата”… Не им обяснявах, че той знае по-добре от другите какво значи загуба…
Аист, не бих могла да ти кажа нищо друго освен: кураж и търпение. Надявам се най-бурния етап при вас да е отминал, знам как много може да боли, като виждаш как се лута болна и объркана щерката. Е, и как обидно може да бъде от хвърлени думи. Не бих могла и да съдя за теб и вашите отношения… Аз като се чета тук в постовете, много мила си изглеждам, а всъщност май съм доста труден и праволинеен човек и понякога май се налагам на детето си…
Тревожи ме това, че в тази уязвима възраст, синът ми ще е по-уязвим от другите. Семейството ми (аз и той) ще сме по-неподготвени да се справим с евентуалните бури.
Искрено се надявам, че ако мога да създам между нас трайна връзка на доверие, ако успеем заедно да изградим представи за добро и зло, за правилно и неправилно, за допустимо или не като свой, достоен и горд начин на живот, ще ни е по-лесно в този период. А не е ли това най-трудното?... Много усет и мъдрост ще ми трябват да се науча не просто да го обичам, а да го обичам "умно".
Теориите са хубаво нещо, добре е че ги има и има стремеж да ги следваме, но все пак ме е страх, то е и до натура на детето, а и още нещо (надявам се да не е старческа реакция): не ми харесва светът, който сме създали за децата си, а не мога и не искам да го ограничавам, както никога и никой не е ограничавал мен в допира със света...
Всъщност не знам как ще бъде… Миналия месец и половина бе кошмарен за нашето семейство, голяма беда ни бе надвиснала. Трудно му беше и на Анди. От център на вниманието, потопен в любовта и грижите на мама и сестра ми, на баба си, той за пръв път бе с чужда жена, която го взимаше от детската градина, не само без любимата си леля, но в повечето време от денонощието и без мен… И съм учудена как бързо порасна, как стоически го преживя. Е, дете си е, на моменти пред мен предимно си искаше своето, но изведнъж стана толкова по-зрял, търпелив и… изплашен. В детската градина от почти най-палав, от деня на първата операция на сестра ми, стана най-послушният, трогна всички учителки с това, че каквото рисува, каквото ръкоделства, все повтаря – „това е за Гуленка, да оздравява по-скоро, мама ще й го занесе в болницата”… Не им обяснявах, че той знае по-добре от другите какво значи загуба…
Аист, не бих могла да ти кажа нищо друго освен: кураж и търпение. Надявам се най-бурния етап при вас да е отминал, знам как много може да боли, като виждаш как се лута болна и объркана щерката. Е, и как обидно може да бъде от хвърлени думи. Не бих могла и да съдя за теб и вашите отношения… Аз като се чета тук в постовете, много мила си изглеждам, а всъщност май съм доста труден и праволинеен човек и понякога май се налагам на детето си…
Хайде и аз да се включа в общия хор на тези, на които децата са им малки и си умират от страх от евентуални емоционални сривове в "онази" възраст.
Човек е разнолико същество и винаги е изключителен, независимо кой го е създал и кой го е възпитавал. От една страна има едни безкомпромисно интимни неща, които и най-екстровертната личност пази само за себе си и не споделя с никого. Не е задължително това да е съзнателен процес. От друга страна възпитанието е изключително дълъг и многопластов процес и за щастие не е поверен само на родителите (иначе войната щеше да е неизбежна) - има и любими учители, личности, които ни впечатляват, книги, филми, приятели, лели, приятели на родителите, дядовци...
В хода на тези мисли, както вече сте го казали, задължително е родителят да не идентифицира детето със себе си (всяко дете - и рожденото, и осиновеното). Това е ясно.
Мисля си обаче какви грешки най-често допускаме в неистовото си желание на всяка цена да изградим онази мечтана емоционална връзка с децата си и то така, че да запълним огромната болка (тяхна и наша). Не грешим ли в прекалената си отдаденост на тази кауза? Не следва ли понякога дори и съзнателно да не мислим за това?
И преди, и сега смятам, че и за децата, и за родителите е изключително вредно децата да запълват 100 % живота на родителите (животът е шарен и децата са част от него - най-важната, но само част от живота. Смятам, че родител, отдаден изцяло и само на децата си, е непълноценна личност и това рано или късно ще доведе до разкъсване на връзката родител - деца. Само не ме линчувайте за това!). Вредно е също родителите да доказват непрекъснато на децата си, че са им изцяло отдадени. Смятам, че това е непоносимо бреме за децата.
Аз не знам кое е правилното поведение ден след ден, за да се получат нещата така, както всеки от нас мечтае. Както всяко дете е различно, така и всеки родител е различен. Но все пак има задължителни добродетели, които са като "екзистенц минимум" на възпитанието. Децата просто трябва да станат добри хора. Изглежда много просто на думи.
Човек е разнолико същество и винаги е изключителен, независимо кой го е създал и кой го е възпитавал. От една страна има едни безкомпромисно интимни неща, които и най-екстровертната личност пази само за себе си и не споделя с никого. Не е задължително това да е съзнателен процес. От друга страна възпитанието е изключително дълъг и многопластов процес и за щастие не е поверен само на родителите (иначе войната щеше да е неизбежна) - има и любими учители, личности, които ни впечатляват, книги, филми, приятели, лели, приятели на родителите, дядовци...
В хода на тези мисли, както вече сте го казали, задължително е родителят да не идентифицира детето със себе си (всяко дете - и рожденото, и осиновеното). Това е ясно.
Мисля си обаче какви грешки най-често допускаме в неистовото си желание на всяка цена да изградим онази мечтана емоционална връзка с децата си и то така, че да запълним огромната болка (тяхна и наша). Не грешим ли в прекалената си отдаденост на тази кауза? Не следва ли понякога дори и съзнателно да не мислим за това?
И преди, и сега смятам, че и за децата, и за родителите е изключително вредно децата да запълват 100 % живота на родителите (животът е шарен и децата са част от него - най-важната, но само част от живота. Смятам, че родител, отдаден изцяло и само на децата си, е непълноценна личност и това рано или късно ще доведе до разкъсване на връзката родител - деца. Само не ме линчувайте за това!). Вредно е също родителите да доказват непрекъснато на децата си, че са им изцяло отдадени. Смятам, че това е непоносимо бреме за децата.
Аз не знам кое е правилното поведение ден след ден, за да се получат нещата така, както всеки от нас мечтае. Както всяко дете е различно, така и всеки родител е различен. Но все пак има задължителни добродетели, които са като "екзистенц минимум" на възпитанието. Децата просто трябва да станат добри хора. Изглежда много просто на думи.
Хайде и аз да се включа в общия хор на тези, на които децата са им малки и си умират от страх от евентуални емоционални сривове в "онази" възраст.
Аз и затова дебна да се появят - я Дидка, я Дефи и да кажат , че при тях е в рамките на гадното
, или всичко е ОК, ама не- никакви ги няма... 
Имам приятелка от детинство с 14 годишно осиновено дете.Много е стабилна и уверена в майчинството си и наистина постига чудеса.Макар и да са странни педагогическите и виждания, но често са изумително житейски приложими.Било ми е " на езика" да и кажа, че пиша тук и тя да хвърля по едно око и ако иска да пише, но знам ли защо все се възпирам
Аист, за "не си ми майка"... аз си репетирам отсега на два гласа, обаче СЪМ ЕДИНСТВЕНАТА майка - хибава, лоша - това е. И като умара пак съм майка завинаги и пак единствена. Направо си е като заплаха "Най-лошата си", "като баба яга" - ама и аз провокирам. И не знам защо си мисля, че е нормално да изразяват ядовете си по тоя начин. "Ако ще и като сто най-лоши да съм аз гризки не купувам" и си браня своите позиции до дупка. Не успях да накарам детето в мен да порастне и може би затова ми е нормално да се драчим понякога почти като връстници. Сякаш и аз раста с тях. Ще я видим в пубертета каква ще е.
Голяма прегръдка!!!
"Най-лошата си", "като баба яга" - ама и аз провокирам. И не знам защо си мисля, че е нормално да изразяват ядовете си по тоя начин. "Ако ще и като сто най-лоши да съм аз гризки не купувам" и си браня своите позиции до дупка. Не успях да накарам детето в мен да порастне и може би затова ми е нормално да се драчим понякога почти като връстници. Сякаш и аз раста с тях. Ще я видим в пубертета каква ще е.Голяма прегръдка!!!
Не успях да накарам детето в мен да порастне и може би затова ми е нормално да се драчим понякога почти като връстници. Сякаш и аз раста с тях. Ще я видим в пубертета каква ще е.
Ако знаеш как ме зарадва с тези думи. Щото аз си мислех, че само при нас е така. Хеле пък с голямото имаме спорове на ниво детска градина понякога.
Той неговият пубертет ще съвпадне с разгара на моята критическа както гледам. Голям купон ще си спретнем в къщи сигурно...
ПП та за върбова клонка днес нямам желание....
Е, не се предавай на мрачното настроение, все пак е празник.Те понякога празниците натоварват повече, но пък са повод да се поизгладят ръбове в отношенията.С пожелание следващите празници/Великден/ да има мир и смях и настроение у вас!
Препоръчани теми