ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.

Махам я теорията, щом ти звучи шантаво  И оставям само хепиенда.

Така че това, което се случва в момента, глобално погледнато е нещо хубаво. Дъщеря ти ще израсне силна и независима личност и когато бурята премине вие ще изградите връзката си отново, вече като равноправни.
Твоята задача е да си там, до нея, когато те потърси за съвет и подкрепа и да се оглеждаш за признаци за по-екстремни форми на опита и да скъса и да изпробва граници си.


Успех  

Защо да е лично? Твоята теория просто...
Само дано с малката не се обичаме толкова силно, че и тя навлиза във възрастта на пъпнокъсащите се връзки.
Защо ли тази възраст открай време не я обичам?

Иначе, хепиенда ми харесва

Много е трудно, на моменти ужасно трудно е да повярваме, че децата не ни правят напук, просто ни имат за природна даденост. Нещо като скала в бурното море. Огромната част от това, което правят децата ни, е наистина продиктувано от болка. Да очаквам от тях да разбират и лекуват моята болка е наивно и жестоко едновременно.  Надявам се винаги да оставам способна да разпознавам болката в невероятните и пуберски превьпльщения...

не вярвам в равноправието във връзките родители - деца. Струва ми се много жестоко, ако родителя иска подобно нещо ... детето има нужда от майка, не от партньор или приятел... има нужда да знае, че ако ще да рита, да блъска, да троши и да е безобразен калпазанин има едно едничко място на света, където ще го гушнат, каквото и л.... да е произвел.
Камо ли стандарта към детето да е по-висок, отколкото този, който родителя налага сам на себе си ...

Моята майка, която е изключително ранявано, отхвърляно и мъчено дете имаше много трудни моменти с мен в спомената възраст ...но никога, никога и след най-голямата караница и след най-дългите конски не пропускаше да каже "Искам да знаеш, че каквото и да се случи, аз съм зад гърба ти и те обичам. Не харесвам винаги това което правиш, не одобрявам поведението ти, но те обичам."

Не мисля, че родителят трябва "да си го мери" с детето ... "Аз толкова много, пък то ....;" Ами така е ... поне за мен е така ... родителя е за това да дава да подкрепя, да прегръща и да обича и да дава свобода в рамките на закона  ...  поне лично за мен е така - получила съм това от родителите си и ще го дам на детето си, а то на своето и така...

И още нещо си мисля напоследък това извън темата ... една от целите ми като родител е да създам на Нико спомени... за да има къде да се върне, за да има къде да се спаси, когато в бъдеще му се струпат облаците ...

А ти очакваш ли ...Лошо....


Леле, леле...

Черпя  всички мами на големи деца

Поздрав и на тези с малки

винаги когато се скарам или говоря с по-строг тон на детето ,по повод нещо ужасно, извършено от него- като например - вчера се спрял да говори с продавачката от едно магазинче до входа ни, след което току под носа на баща си хукнал към колите, - винаги в такива случаи ,след "конското" добавям- "Искам да знаеш, че аз много те обичам", но това, което ти направи ...и  т.н.Накрая се помиряваме с прегръдка и целувка.Така се надявам в детето да остане впечатление, че укорите и строгия тон не са заради моето отношение към него, а заради моето отношение към постъпката му.

В последно време , два печални примера на безрезервна родителска обич / за биологични деца става въпрос, но тъй като разговорът тръгна за отношения родител- дете/не ми дават мира. Няма да ги разказвам, но тъй като са публично известни, вероятно ще се досетите.И в двата случая деца/ т.е. поотраснали деца/ обичани, отглеждани, подкрепяни са извършили нещо ужасно, което в светския живот се нарича "престъпление", а  в каноническите норми "Смъртен грях".В единия случай съвсем отблизо познавам родителите и бегло детето от бебе.Прекрасни, любящи, създаващи  свят от красота, интереси и какво ли още не около детето. Сега почти ежедневно виждам един съсипан от мъка баща.
И се питам, наистина се питам...никакво решение не съм намерила за себе си -дали един родител трябва безрезервно да подкрепя детето си или  от най-ранна възраст на моменти да се дистанцира не само от постъпката, но и от детето/ колкото и кощунствено да звучи/ за да няма  то куража, че под крилото на родителската обич може да върши каквото и да е и винаги някой ще му прощава.

В друг момент се питам дали и при най- идеалните, разбиращи,  любящи  и грамотни откъм детско възпитание родители има нещо си, някакво червейче вътре в човека, било то раснал в биологично или осиновителско или каквото и да е семейство, което го води към пропастта и никой не може да го извади от тази пропаст.понягога пропастта може и да е по- плитка и не фатална, ама в случаите като в двата примера е пропаст без дъно.

На пръв поглед нямат  много общо нещата , но аз се ужасявам все повече и повече, защото ме гризе мисълта, че май много малко е в ръцете на родителите.Колкото и да сме убедени и да ни се иска да е обратното.
В примерите, които дадох, аз зная какво се предполага и говори - ами да, богати родители, известни родители, нямат време за децата си, децата са презадоволени, ааа, обич и разбиране с децата е важно, а не...

Е, да, де, ама аз като с очите си съм видяла, че не е така.Хайде, единия случай не го зная  добре, но другия- пак ви казвам- близо  20 годишно познанство.Нито са толкова богати, нито са толкова известни, нито чак толкова заети д нямат време за децата си.

По темата- време е да кажем нещата такива, каквито са-  зная, че ще го отнеса, но нещата са такива, че много малко зависи от нас.Важно е да има в семейството обич и спокойствие, много е важно и това се надявам, че осигурявам на детето си.Докато е дете- това е, когато стане зрял човек- изборът си е негов какъв човек да бъде. Ще приема всеки негов избор, но не мога да му обещая че ще адмирирам този избор.

П.С. Аист, пфу, язък че не мога да опитам от бонбоните!От една страна не съм майка на голямо дете, от друга съм на пости, от трета- на лунна диета.Но като минат постите, да вземеш да постнеш една тортичка с кафенце и за нас, с мъниците!/Тук следва весела усмивка за разведряване на мрачния ми пост,  но ми  ги няма вече емотиконите/ Слънчев ден на всички!
 

Айде, вземи си, прекаления светец и богу не е драг
Ами май си права.В къщи виждам , че при едни и същи условия се развиват противоположни характери, поведения.А, да не мислиш, че няма приказки, то-едното щото...пък другото щото...
Ама все се пънем да си мислим , че от нас всичко зависи.Хора сме и нищо човешко не ни е чуждо, та  и суетата...

само да се поясня ... няма предвид да не изисквам изобщо ... пример - ако аз знам два езика, естествено ще опитам Н, да научи 3, ако аз съм
постигнала 1, ще му дам възможност да постигне 2 и т.н ...

под заложен стандарт имам предвид следното - ако искам да ми се довери, ще се доверя и аз ... ако искам да спазва обещанията си, аз ще спазвам моите ... то затова почти нищо не обещавам, че ... ако искам да не яде шоколад, спирам да ям и аз 
И ми се струва важно тези работи да си ги набия аз самата в канчето от сега, че като дойде ОНАЗИ възраст - да е добър господ да го пази...

Ех, Фуси, Фуси, мъничко ти е детенцето... изчакай да стане на 4 1/2 - 5 години да видиш, как се спазват обещания и как се лъже за глупости като, че си е измил зъбите, че си е измил очите и други подобни... а аз никога не лъжа.

Родителя освен да подкрепя, трябва да създаде и граници и рамки на поведение. Да създаде табута. Да интернализира у детето закона.
Голяма грешка е родителите да поемат отговорност за всички постъпки на детето си, да се опитват да смекчат последствията за детето, да поемат върху себе си негативите от действията на детето.
Мисля, че в примерите които си дала, родителите са правили това.

Да научат детето, че е длъжно да спазва границите на другите. Че ако нарушиш физичните или психични граници на другите, това се наказва. Как се научава това - първо като пазим и уважаваме собствените му граници (и му помагаме да намери къде са те) и второ като наказваме нарушаването на границите на другите.


И моркова и пръчката, е това, което върши най-добрата работа при възпитанието. Само положителната подкрепа не винаги върши работа, защото понякога да наруши правилата (ако това остава безнаказано) за детето е по-голям източник на "удоволствие" отколкото да получи награда, за това че не ги е нарушило.
Като държа да подчертая, че за мен наказание, не означава физиеско насилие или практики, които унижават детето.

Пример последен за да имам какво съм имала предвид...

Преди 100 години, аз съм в ОНАЗИ възраст и съответо напълно невменяема ... имах връзка с 16 години по-възрастен човек женен, разведен с 2 деца и още куп други красоти около него. Аз влюбена като розов ангорски заек. Изпълних пълен репертоар - неприбиране в къщи, прекъсване на следването си, изчезвания посред нощ, скандали "Живота си е мой" "Не ми казвай как да живея, аз съм си аз, ти не си ми пример ..." - ама пълна програма с излизания на бис ...  
Съответно мама също пълна програма - скандали, санкции, дъъъъъъъъълги речи и прочие.

Но колкото и да взимаше мерки - винаги накрая казваше "Ще си строшиш главата, ще пропаднеш, нищо няма да постигнеш, но аз съм до теб ..."

Под безрезервна подкрепа изобщо нямам предвид олигавен родител, който ръкопляска на простотийте на отрочето си. Имам предвид някак си детето да се научи, че ако сгреши, ако се оака - ще си носи последствията, но винаги ще бъде обичано... не знам как да го обясня...

А за лъжите ... засега мисля, че много е въпрос и на лична тренировка ... затова тренирам и аз в момента в къщи на дневен ред е "Няма да те наказвам ако кажеш истината, ще се скарам, но няма да бъдеш наказан"

всички сме минали през тези години на отрицание и доказване но изводите си правим едва сега когато всичко е зад гърба ни. Просто трябва да порстне и сама да осъзнае. Жалко че времето не се връща назад.

Айде и аз да поясня  
И аз не вярвям в равноправието във връзката родител-дете, даже смятам че строгата йерархия, докато детето е малко е само от негова полза.

Като казах "като равноправни" в онзи хепиенд   имах предвид, времето когато детето е вече пораснал възрастен и родителя вече не го владее - не може да взима решения вместо него, не може да налага ограничения, правила и санкции. И порасналото вече дете не е зависимо юридически, финансово и дай боже емоционално от своя родител. Тогава взаимоотношенията са други.

ами сигурно... ама аз напр. още съм силно емоционално зависима от майка си ... и се надявам така да си останат нещата ...

вероятно е неудачен примера, но с баба ми (любимата) дори когато беше вече на легло, хранех я, бях поела част от грижите за нея, пак отивах при баба си ... пак се чувствах закриляна по някакъв вачин ... ако успея това чувство да дам на децата си - ще съм доволна