ОСИНОВИТЕЛИ, време е да кажем нещата такива каквито са.

Детето ми е малко разбира се ... сигурно затова ми е лесно ... но засега твърдото ми убеждение е, е че  в моята глава и в моя свят Никола си е моето дете и ако ще лельо да ми вика -  това няма как да се промени
... ами май ти не си сигурната в случая ... как искаш тя да е ... незнам тежко ми стана като прочетох това...

Изобщо темата Осиновители да кажем нещата такива каквито са (неудачна реплика на осиновени да кажем нещата такива каквито са) на мен ми звучи като шамар за четящите осиновени деца... е какви са нещата ... че не се чувстваме  достатъчно родители на децата си ли ... много е жестоко ...

Темата на осиновените е съвършено друга ... тя е срещу обществените клишета, за които сме говорили и изписали много ...

Аист, нищо не искам да кажа лично на теб ... мисля си, че ако на мен ми се каже "ти не си ми майка", бих отговорила

"Виж, искаш не искаш, аз съм ти майка и така ще бъде винаги. Имаш и друга майка, така е, но за добро за зло, ти си мое дете и колкото и да рипаш и да скачаш и да не искаш, аз те обичам, ти си важна за мен и винаги винаги ще държа на теб. Искам да знаеш, че колкото и да си сърдита и гневна, винаги можеш се гушнеш тук"

Ами Фуси, лесно си го мислиш, ама трудното е като го чуеш 

вероятно...  но съм чувала реплики от възрастни хора "ами ти като не си му майка ..." ми смешно ми е ... засега

Не, лъжа ...  не винаги е е било така ...

истината е, че първите две години подскачах като ужилена ... държах на всякъде да развявам дълбоката си привързаност, любовта си,  да демонстрирам колко го обичам и т.н

После в живота ми се появи една жена, на която цял живот ще бъда благодарна и задължена, която не знам как успя да ми покаже, че няма да бъда детронирана като майка в главата на сина ми. Тя ми показа, че ако позволя това да се случи - аз съм майка на сина ми, всичко останало е ежедневие и минава и отминава ... от нас зависи...

Неудачна реплика и за мен преди доста години, когато не можех да повярвам, че това се случва. Да , случва се и за жалост и на мен. Бях изумена , когато споделях с малкото хора за проблемите си, как изникваха като гъби истории.Пак си казвах, ама не, тук има някаква грешка, нашата история не е такава. Ами...такава е, оказа се. Боли от отчуждението, от безкрайните неприятности. Ми не казвам, че съм идеална. Ми защо все неидеални са жените на които се случва, по случайност ... със осиновени деца? Когато става въпрос за първична рана...ах, да милите, колко са страдали. А когато тази първична рана загнояса и допре до кокала...А дали го чуствам като мое дете? Колкото и вие вашите, колкото и странно да звучи. Всъщнст не знам как ги чувствате вие, само от прочетеното имам представа.
И не мога да сложа всички пишещи осиновени деца под общ знаменател, както не мога да сложа под такъв и нас.
И не губя надежда, вярвам...

А може би е и защото сравнявам  с мен....Да се махна- да, ама тук не е само това.Майка ми ме хвана да лъжа веднъж и до там, повече не съм я лъгала.
А тук е ежедневие. Не ми е за нещата , които е направила или взела, а това , че отдавна престана да си признава, освенако не го докажа. А то да доказваш- забрави, то така и направено, че и да доказваш не можеш...просто изчезнало.Затова нямам угризения , ако съм сгрешила, някакъв минимален процент е това, обаче.
Сигурно, единственото , което не мога да приема е да ме пращат за зелен хайвер.Че и сълзи и истерии- как все тя била виновна за всичко, многострадалната Геновева. Мисля си, дали го прави, за да си повярва и тя.
Смятам, че аз съм си виновна- за мен е непростимо да казваш на черното бяло. Да лъжеш , докато не те хванат.За училище, за това къде е била, за това какво се е случило вкъщи.....
 Не мисля, че това са отношения с най-близкия ти човек.Как пък не ми се случва с другите хора вкъщи, как съм си изградила нормални отношения с тях. Как с нея само не можах??

Темата, независимо как се казва, май е единствената в този подфорум за това, че понякога е наистина трудно и уморително да сме разбиращи, търпеливи, устойчиви.Въпреки безусловната си любов и убеденост в началото, че ще победим и най-нерешимата житейска ситуация.Сега децата ни са малки и проблемите ни се въртят около хранене, простуди, сън, ДГ ,"не яде", "не спи", "хвърля играчки" и т.н. Но наистина ако ни е невъзможно да се справим в така ужасните тийн години? вас не ви ли е страх? Мен-да, много!

Аист, наистина не зная какъв съвет да дам щом детето отказва комуникация,/ ако точно съм разбрала/,  но ми се свива сърцето, като си помисля, че това може да се случи с моя син.Може би да и дадеш малко "въздух", в смисъл- ако поиска да е самостоятелна и финансово може да си го позволите- защо не и временно отделяне в друго жилище?Разбира се, не и преди да завърши средното си образование!Знам ли, може и глупости да говоря, но след като толкова и е потребна тази свобода, нека да види как е, а след това може и сама да прецени, че у дома е най-мило и уютно?

А аз пуберитет май не съм имала или поне не в често описвания план.Кротка, послушна, тиха, отлична ученичка, без закъснявания, без гадже, абе малоумница с две думи.С което разбира се навредих най-много на себе си, дори и заради това, че заложих очакване в близките,  че винаги ще бъда такава.Затова още повече се боя  какво брашно ще мелим със сина ми след време, в "опасните" му години.

Сега съм във втори брак, пъвият ми съпруг беше се изнесъл от тях на 15 години - работел и учел едновременно - така завършил средно. Каза, че у тях не се живеело - каза ми нещо много ценно, което помня и до днес - "майка ми не искаше това, което е най-добро за мен, а това, което тя си мислеше, че е най-добро за мен - така и не разбра, че разликата между двете е от земята до небето". Дано ти помогне, аз си го припомням всеки път, когато съм на кръстопът с дзеровете.

Ами мисля , че най-добре беше да се лекува, цяла седмица беше болна и доста преди това. Е, нямаше начин да я задържа в къщи. Надявам се , че поне е пила лекарствата , които й дадох.Не знам какво смята тя най-добре за себе си в тези случаи.
 Лекарите за нея са основно за бележки и свободно миткане след това, независимо колко е болна.
Кажете, какво се прави в такива случаи?!Дали пък не греша какво е най-доброто?

В такива случаи я оставяш да прави каквото иска - ако е много болна, сама ще се залежи. Аз не съм си пила лекарства от 16 годишна възраст - просто мразех лекарства, за сметка на това не бях пила антибиотик докато не забременях - тогава ми се наложи. Сега пия Тайлол хот и нищо друго, а майка ми все обикаля около мен като съм болна и ме съветва, кой антибиотик да почна.

Е, на едно мнение сме, то и нямам друг избор.Само като я чувам да буха цяла нощ....Взех и на сън  да я чувам и  да си мисля- а, не е кашляла скоро, дали е жива?

Здравей, Аистенок,
Не съм писала отдавна - сестричката ми я оперираха от тумор в мозъка и бях с нея месец и нещо в болница. Не ми е до писане още.
Но като те чета, си спомням за нашите вълнения покрай дъщеричката й в тази тъй сложна възраст и много добре те разбирам, макар случаят при нас да бе от значително по-леките, а и тя не е осиновена. Сестра ми си я гледа сама, че се разведе, когато Надя бе на 2 месеца... Също сложна ситуация.
Те имат невероятна връзка - това бе най-важното за излизане от трудната ситуация, но дойде един момент, когато се наложи да се намеся - спокойно и без укор й казах, че не може да измъчва сестра ми така, че е голяма, да, има право на свои решения и грешки, но че това задължава - да помисли какво прави - унижава и измъчва най-близкия си човек, който винаги я е разбирал и подкрепял. Тя също си бе вдигнала чукалата и при разговор бе груба и непоносима, каквато никога през живота си не е била?!?...

Та си мисля, като намекваш, че някой и помага да се настройва срещу семейството, няма ли някой "нормален и здрав" човек от нейното обкръжение, някой ваш общ познат, който би могъл да й повлияе някак?

С тревога си мисля и за времето, когато Анди ще го тресе - той е чувствителен, прави каквото е решил, и (това от което най-много ме е страх) се поддава много на чуждо палаво влияние още отсега, подвластен е на "общественото мнение"... Освен това е врътлив, енергичен...
Не знам какво друго да ти кажа, ти сама толкова много вече преживя, знаеш, единственото ви спасение е твоята любов и търпение, за да не се изгуби връзката.

mama-Ira, ох, да се оправя по-бързо сестра ти....
Не знам дали има такива хора, може би, но са малко далеч...но си мисля , че са си казали думата в подходящи минали моменти
Нещата малко поомекват отвреме навреме, затоплят се, и аз като се пооплача ми минава.., но и като ми падне пердето, да му мисли който е около мен.
Е, поне й давам материал за размисъл - кой е виновен за дереджето й аз, разбира се
Днес чух едно ласкаво изказване за характера на едно момиче от нейна съученичка на около 19г, от което ми стана драго.
Въпросното момиче е осиновено, но все още не са му казали.Е, и за моята не са лоши отзивите , от хора , които малко я познават... Така, че май не бива да се радвам и на това.

Аз трябва да си призная, че все ме е страх да не стигна до това дередже. Даже всеки път като му се карам си мисля дали няма един ден да пощурее и аз да съм виновна, защото някъде съм сбъркала.

Аист, ей за това те моля да помислиш. От виртуалното ни познанство мога да кажа - ти си силна личност, с много високи изисквания (вероятно и към себе си и към околните) с твърди принципи и мироглед, които отстояваш яко  . Сигурно и на щерка ти не и е лесно с теб, в контекста на високите изискваия, особено ако тя мисли, че не е в състояние да отговори на тях.
И е тръгнала на война.
Така че свали малко гарда, пази своите интереси, но внимавай да не засягаш и нейните що се отнася до нейното чувство за свобода (знае ги тинейджърите колко им е важна) достойнство и право да бъде такава, каквато иска, дори това да не ти харесва.

Кудку, и  аз съм си мислела , че правим грешки още от 4-5 годишна, но реалността надхвърли всичките ми срахове
Било е писано.
Lindt ,