Безумия на/преживени с мъжте ви

Отиваме на вилата ми майка ми, забелязвам, че бензина е почти свършил. Споко-ще стигне до дома ме успокоява половинката с железен тон. Да, ама не. Оставаме привечер на междуградско, коли фучат, ама никой не спира, че там доста завалийки си вадят прехраната с..Пък и "сутеньора" един висок и страшееен  Накрая един дядо с раздрънкан москвич комби ни взе, посмести ни до тиквите и пита за тарифата ми  Както и да е и без "услуга" ни стовари в града 
Доста идиотщини са ни се случвали, но от смях покрай вашите истории не мога да фокусирам монитора  Като се освестя, пак ще пиша.

Така бях обещала да пиша за безумия с моя мъж,ще се опитам да ви го докарам до смях не обещавам че още ме е яд на него.Годината е 2008,след сума години решаваме да почиваме на море.Моя милост потрива доволно ръце и запретва ръкави да търси диво място,хоп намирам едни бунгала чудно,резервирам и почвам да приготвям багажа.Моя започва още не тръгнали,ти такава ти онакава аз кола карам не камион   Викам ок ще сместя багажа.Почвам да вадя това   ще мина без него,онова и то не ми трябва и ок събрах го някак си.Преди да тръгнем мъжО чинно проверя масло и нам кво си,гуми ма всичко.Да започнем с идилията   става 4.30 моя започва да товари багажа,аз будя малката тогава на няма 3 годинки,тя сърдита реве-изобщо блока разбра че ще пътуваме.Качва се за нещо моя до вкъщи слизаме и да отключи колата и да тръгваме...нъцки.Полудя не може и това е,ключалката не работи а колата е с централно.Слиза в мазето да търси тел,псува на поразия.След половин час и повече ръчкане отключва,ма само шофьорската врата.Скачам през волана с малката и се намествам,викам си ще мълча че току се отказал за почивка.Тръгваме,питам го всичко ли зе-той ядосано Да.Стъпваме на магистралата и след има няма 40 км-стоп палка-полиция.Добър вечер документи за проверка и т.н.Полицая вика -а винетка.Аз се оцъклих,мълча и не гъквам,мъжа ми вика жена ти не купи ли   ,аз казвам Не-викам ти каза че сам ще си купиш(защото обикновено всичко аз купувам и той свикнал милия на поднос,ма тоя път ми каза аз ще си купя каквото на мен ми трябва и до там,забравил човека).Полицая почна да му се кара,написа му акт(виновни сме спор няма)моя бесен качва се,кара и почва да мърмори,отбива на първата бензиностанция и спира да си купи винетка.Да да ма не,ядец няма,караме до втората бензиностанция-разгеле не ни спряха полицай и за наш късмет там имаше винетки.Купува слага я на стъклото и тръгваме.След 20 мин почва да вали,чистачките отказват   ,моя вече бесен почва яко да мърмори,бебка става неспокойна и аз ставам нервна.Викам си:"Господи накъде тръгнах"?Ма на,ще почиваме за първи път заедно,ще мълча и ще стискам зъби.Наближаваме Пловдив(тръгваме от София),отказват късите,моя вече яко сгъва волана и псува,все още вали,не може и да отбие че да види какво става с колата.Мен започва да ме напушва смях след преживелиците.Истерията ми почти отмина. Кара на дълги,няма какво да прави-отсреща яко светкат,кой знае колко псувни е отнесъл ма карай.   Наближаваме Загорите,има тесен участък от пътя и точно преди един завой пукаме гума.По закона за всеобщата гадост,резервната гума е най отдолу под целия багаж.Започвам да се подсмихвам леко,вече много ме досмеша.Моя вече червен зелен почва да псува.Вади целия багаж,но... няма триъгълник,вика ми иди отвори тоя червен плажен чадър и застани на 20 метра зад колата,че ще ме отнесат.Заставам аз назад,отварям чадъра да ме виждат колите и да намалят,че фучат все пак.Моя от яд почва да си говори сам.а аз вече почти се смея на глас.Смени гумата запалихме и продължихме.Наближаваме Бургас,има един по съкратен път,за да не минаваме през самия град и му викам карай в дясно.Той вече нервен-"Не ме учи,аз знам пътя".Млъквам си и минаваме през целия град,естествено объркахме пътя,викам му спри и питай бре човек-той вече ма луд ви казвам.Аз ядосана звъня на тати-той е бивш международен шофьор а е пътувал из цяла България,знае всички пътища.Викам му тати помагай,загубихме се едрия рогат добитък(демек мъжа ми),не ще да пита де сме.Той дай му телефона да говорим,след 2 минутно обяснение къде сме ние и накъде да тръгнем моя хваща уж верния път.Да да ма не,аз накрая ядосана,пътуваме сума часове,малката се събуди киселяк и половина.Викам му спирай,питай някой ако ли не слизам в движение.Спря той,щото аз последните думи през зъби му ги казах,видях едни младежи и ги попитах за пътя.Най любезно ми обясниха от де да минем,благодарих им и продължихме.Стигаме до Несебър,все пак за там дето сме тръгнали.На има няма 500 метра от бунгалата колата тотално отказа.       Леле като слезе тоя моя мъж,като започна да я рита тая кола(а колата сме я купили чисто нова,но ни е слушала 10 год без грешка).И като пали една цигара и отваря резервоара вика,жено слизай,мам.. и на колата е ся я запалих.Повярвайте ми,излязох от колата,седнах на улицата-хванах се за корема и съм се смяла със сълзи и глас.Спряха едни хора и ни гледаха като гръмнати,хич и не чух моя мъж какво им обясни.Буквално съм се търкаляла от смях.Хората ни дръпнаха до бунгалата,разтоварихме багажа,настанихме се всичко наред .Тоя ден мъжа ми вика:"Иди ми купи ракия".   А моя мъж не пие по принцип алкохол,само бира.Викам му не се ядосвай де ракия сега,ще взема по една бира и ок.Той-Не ме предизвикай ракия ще пия.Като послушна жена купувам ракия аз,сядаме и той пие и си мърмори.Ще ви спестя цитатите макар че толкова ми беше смешно че се смея още.Изкарахме как да е почивката,ще се прибираме(моя мъж е автотенекиджия и все пак разбира от коли-Оправи и чистачките и светлините).Малко преди Пловдив,тая кола тотално отказа,няма ток и не ще да пали и до там.Мъжа като излезе и като почна да псува,а аз вече умирам от смях ма луд смях.А той бесен та чак зелен,звъни на негов познат с пътна помощ да дойде да ни качва и да се прибираме.Идва човека,качи ни и му вика-"В то вярно че обущаря ходи бос ма ти се излагаш,как можа да не погледнеш колата,на дълъг път тръгваш с малко дете си...Чете си конското човека а моя вече пеняви ма яко.И като се развика от яд,ами ако беше жената а...А той е кво жена е простено да и е.     А аз книжка нямам заради моя мъж,каза ми че съм калпав шофьор.Прибрахме се,оправи той изяло колата и вика не продавам я.Брат ми дойде и му вика сакън недей дай ми я аз ще я взема.Ей Бога ми,батко и снаха ми 2 год на море ходят,нищо не е пипал по тая кола от тогава и тая кола не се е чупила.Моя обаче бесен,вика ми край-купувам ти кола,изкарваш си книжка и си ходи сама на почивка.Да кола имам,книжката е на път(дано да я взема де),но още ми държи влага.Тая година го навивам пак да ходим заедно,ма той иска да сме с автобуса не с кола.Не знам докъде ще я докарам честно,надявам се да съм ви разсмяла малко поне.След няколко дни пак ще ви разказвам случки,ма не с мъжа а с мен.  

Това е една от любимите ми теми.Винаги успява да ми повдигне настроението.Е,от време на време мъжът ми ме пита защо се смея сама пред компютъра ,но....

Около 20 ( поне ) пъти умишлено избягвам тази тема, но вече ми дойде до гуша от муньовщини. Кой нормален човек ще отбие на пълен с фучащи коли път за да изпишка детето си, и ще започне да го разгащва близо до колите, а не максимално встрани от пътя, защото там нямало асфалт, а сняг, кал и чакъл и детето ( собственото му дете ) щяло да му изцапа колата с обувките си после. Също съм сигурна, че ако мама го помоли да я изпишка ще я дръпне максимално встрани от пътя. Като стана дума за път, да напиша докато не съм забравила ( че са наистина много ) и един друг случай. Спираме в някакво село за да попитаме накъде е пътят за мястото, към което сме тръгнали. Някакъв мръсен, небръснат и оглеждащ с нескрито любопитство всяко кътче на колата човек отговаря лаконично и бързо изстрелва: " а дъл ша можи да ма качити и мйен ? ". Муньото, за който иде реч промрънква "мииии...да. ". Въпреки спящото в ръцете ми дете и друго, също от муньото, на което той държи да даде пример за това как да се пази от непознати хора го питам с ужасяващ поглед: " Е как ????? " и той промрънква наново, че няма да е много удобно.
Ще допълвам, макар да предполагам, че може да обидя и нараня дълбоко някои негови поддръжници и заклети фенки ( по случайност фенки на всеки мъж в живота ми ), които слухтят навсякъде и ми дишат във врата непрекъснато.

didolinaa, ако не беше споменала 2008 г. и знам , че тогава нашите не са ходили на море и нямат бебе - щях да се закълна че сте моята майка и баща. Ти развираш ли, че те нямат пътуване на някъде без подобна история, по пътя са лудите крясъци, е после почивката им е сладка, само да не си в колата докато стигнат  Колата винаги им се чупи, ако ще и нова от магазина да е. 

Преди 7-8 години ще ходим на гости на родителите на моя с една стара, колкото мен шкода 100S. Те живееха на село. Беше една хубава снежна зима- сняг се сипе на парцали. Първо забравихме неща (т.е бяхме ги загубили още преди да тръгнем, така и не разбрахме как е станало и къде изчезна цялата чанта), които ни бяха поръчали от града   Вече не помня как и защо се отклонихме по пътя (не е за тоалетна или секс със сигурност   ), но така затънахме, че половин час обикаляхме и подпирахме шкодата. Добре че наблизо имало военно поделение, та 5-6 войничета ни сапсиха от ситуацията. Пристижнахме с голям зор и отпразнувахме празника. Вечерта преспахме там, но не можахме да си тръгнем, както беше планувано, защото снегът беше непроходим. Разбира се имаше опити за изкарване на шкодата от пряспата, завършили с изкривена броня...А мъжът трябваше да се прибере, че беше на работа и то отскоро в нова фирма, ама нейсе пред природата сме безсилни- обади се на шефа как стоят нещата и се прибрахме след 2 дни...

На 28 февруари посетихме Стара Загора и Фестивала на Маскарадните игри...Мъжът отиде да покаже на кумеца къде сме паркирали, а през това време ние вървим и наблюдаваме шествието на кукерите и нищо не сме се разбрали как да се намерим после...Мина около половин час. По едно време решавам да му звънна:
- Къде си ?
- Аз ще ти кажа къде съм? Що не ми вдигаш телефона? Точно до дървото с мартеницата сме...
- Ти мислиш ли, че в тая гюролтия мога да си чуя телефона...нали и детето държа...
Едва се промъкнахме и добрахме до дървото с мартениците, при което отново получих конско
- търсели ни били навсякъде...
Вечерта гледа снимките на компютъра и по едно време с изненада вика:
- Ти какво правиш тука?   (на тая снимка)
- Как какво правя нали ти си снимал мен и детето  
- Ма аз съм снимал мечката, вас ви нямаше тогава,... а ти си била на една крачка пред мен  
- Е как тогава не си ме видял  
- Ми понеже не можех да стигна, бях вдигнал апарата над хората...

 

Щях да пиша "запис" , ама айде да напиша и аз една историйка да не е без нищо.

Преди 2 години , с бившия ми приятел , аз тогава на 18  - живеем всеки с техните , през един блок в един квартал. Всеки ден излизаме , разходки , кафета , гости у тях , и се прибирам. Нашите знаят , че с него излизам и горе долу къде ходим , няма проблеми.
Един ден обаче какво стана , забавих се , прибрах се по-късно от обикновено. Учудих се че нямаше звънене на аларма от вкъщи по повод защо ме няма. Влизам през входната врата , татко ме чува и излиза от хола да ме пита : "Какво става бе , какво направихте , забави се".
И аз с целия си акъл :  " Ааа , ми то докато се облеч.... ъъъ ... докато се натуткаме" 
Човека се направи че нищо не е чул 

Пътуваме из нашата мила страна. Аз не обичам магистралите и нарочно избираме странични маршрути, които в повечето случаи са скоро ремонтирани и празни /ама вие си карайте по магистралата моля  /, но за сметка на това нямат кьорав знак. Ако картата не върви в комплект с гледачка или местен гид още след осмия завой си се загубил. Та и ние така - загубихме се и както си караме- хоп насреща със 160 ни връхлетя някакво село. Още пред първите полуразрушени къщички съзирам 4 мургави ромски деца наредени като гърненца на ниската оградка. Мъжа ми заковава колата, прощавайки се с половината грайфери на новите гуми и ме кара да питам в кое село сме. Отварям вратата и като от рога на изобилието по земята се посипват семки и солети.
- Хей дечица кое е това село?
- Ами... А! 
Решавам да ги улесня:
- Къде живеете ви питам? - децата се нахилиха дружно, вече въпроса не беше труден
- В ей тая къща. - и дружно посочиха къщурката зад тях.
- Не, не! - упорствам аз - Къде се намираме?
Най-голямото се изправи гордо:
- Е в България де!
 

 the Дорис , а разбра ли се кое беше селото?

Олеле, олеле - това с моята любима Дорис ме подсети как ходихме за риба импровизирано с моя бивш приятел
Значи, един слънчев ден Х. решава, че ще ходим за риба. Сутринта ме взима с колата от нас, ходим до магазина за рибарските принадлежности, купуваме червеи да ти види окото, такъми (не че нямаме, ама колкото повече, толкова повече ) и нашият гордо се изтъпанва пред продавача да го пита къде най-много кълве в района. Обяснява му човекът, ама приятелят ми нали не беше българин, та разбира половината от това, което му се казва и само се звери   Намесих се аз като по-надеждна, ама като чуя да ми обясняват "100 м след табелата в ляво", направо се изприщвам... Така че любезният продавая ми нарисува на една касова бележка карта на местността, закъдето отивахме. Тръгнахме с много музика и много газ, та сме изтървали отсечката. Аз обаче си следвам упътването по рисунката. По едно време стигаме до едни поля... Решаваме и оттам да минем. Да, ама не - няма как да минем през царевицата. В далечината съзираме стадо крави и Х.виква "Върви да питаш краваря да ни упъти, че мина обяд!" Няма да изпадам в подробности как затънах в една кал, как трябваше да мина покрай всички крави, стъпах в изпражнения... но стигнах до краваря... който се оказа много възрастен дядо, подпрян на една гега. Нали съм си възпитана и казвам:
- Много се извинявам, пътят за язовира накъде е?
Срещу мен само мигане и ни вопъл, ни стон. Гледам към колата на 50 м от мен, приятелят ми прави знаци да побързам. Аз пак:
- Извинете, да ми кажете как да стигнем до язовира?
Отговор пак нямаше и аз реших, че човекът е глух. За да съм по-конкретна, с жестове и красноречиви движения започнах да правя пантомима. Дядото само си премести фаса на другата страна на устата и на турски взе да ми обяснява, като не пропусна да ме хване за ръката и с нея да ми сочи. Аз бъкел турски не знам и супер притеснена, го питам:
- Excuse me, do you speak English?
В същото време зад мен чувам ненормален смях След като видял, че ръкомахам много, моят приятел решил, че го викам и дошъл да помага... точно навреме, за да чуе култовият ми въпрос...
Е, намерихме пътя, но доста време ме бъзикаше

     

 

има защо .

Чудесни сте.много се смях..побутвам темата