Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

Темата е многопластова и ще има да излизаме от нея непрекъснато - няма начин.

Вчера нямах възможност да пиша по-задъблочено, защото си имах 2 и 4 годишна криза у дома и то в тон, за да е по-интересно и дадех предимство на укротяване на истериите 

Няма две мнеия по въпроса, че с децататрябва да се говори за това, няма две мнения по въпроса, че ако искаме да запазим доверието им, трябва да сме честни.
Чесни, но дозирано според мен. На тази възраст не винаги въпросите са това, което са. Правилно ли разбираме какво ни питат децата?
Не товарим ли, наистина децата с нашите чувства и усещания?

Аз лично съм избрала пътя на дозираната информация и конкретно отговаряне на директно зададения въпрос, като предварително се опитвам да разбера каква е целта на въпроса. Не последват ли допълнителни уточняващи въпросчета, значи към дадения момент отговора ми е бил удовлетворителен.
Мина, целта ми не е да усложнявам или да опростявам нещата, а наистина да намеря правилния подход и се надявам да успея. Не бих казала че като отговоря на въпроса - в твоя корем ли съм бил с простичкото и лаконично - Не, маменце, вместо с честното и откровено - Не, в коремчето на друга една жена, която не е могла да те гледа и те е оставила, за да се намерим с теб, това е заравяне на главата.
Ако простичкия ми отговор не е последван от други уточняващи въпроси, то значи на този етап детето е търсело просто Да или Не, без други обяснения.
Така разсъждавам аз, може да е правилно, може да е грешно, нали за това пуснах темата - да си сверя часовника.

явно трявба да доуточнявам, защото аз отворих дума за дневника и май не съм разбрана правилно.
не става дума, че се води дневник, а какъв е той и какво цели. аз не водя дневник, но и да бях биологична майка на алекс, пак нямаше да водя.

не отричам първичната рана, но и не я поставям в центъра на живота ни. всяко нещо с времето си.
всяко дете е различно и преживява различно. някои деца страдат цял живот от изоставянето си, други просто го приемат.

просто не искам да насочвам живота на детето на всяка цена към даден факт, около който то да го гради и да му давам от малко усещането, че е различно, с това, че на всяка цена му набивам в главата, че не е различно, въпреки, че е отхвърлено от родилата го жена.

не мога да поставям хората под общ знаменател. моето дете не е изоставено, а намерено. предпочитам да акецентирам върху положителните неща. защото отчасти зависи от мен, какъв човек ще стане.

много е сложно, много е трудно и много мъчително да знаеш, че детето ти ще го боли. никоя майка не иска това за детето си. всяка от нас се бори за да не се случва това. и всяка го прави така както и диктува сърцето и.

крехката детска психика е много манипулативна и считам, че ако непрекъснато акцентирам върху първичната рана, немунуемо е, да стане много дълбока. не я отричам, но отказвам да приема, че тя трябва да е центъра на живота ни.

според мен не е добре, човек да се оставя да го води болката и да и се подчинява. това важи за всякакви житейски ситуации. по света има ужасно много болка и всяка сама по себе си е най-силната. някои се поддават и се оставят да ги изяде, други я преодоляват.

по-добре е да се оставим да ни водят децата ни, най-разумно е.

мисля, че има огромна разлика в това, дали се преработва фактът на престоя в дома, или изоставянето. естествено, че двете неща са свързани, но може би трябва да се разделят.

повечето от по-големите осиновени деца тук никога не са били в дом. на повечето от тях никога не е казвано, че не са биологични деца на семейството си и аз по-скоро там търся голяма част от причината за огромната болка.
но кога и как да поднесем истината е също сложен въпрос.

и последно, защото стана много дълго.
 искам детето ми да не го боли, а не мен да не ме боли. затова се стремя да мисля и действам според нейната, а не според моята болка. моята също е нелечима, но съм я приела и това не ме е променило като човек. оставам си непоправим оптимист, обичам хората и гледам да им прощавам за грешките, които са допуснали. когато някой е слаб и неспособен, за мен той не е лош, а просто слаб и е добре човек да бъде снизходителен и да го съжалява, а не да го осъжда.

вярата и надеждата са основен мотив в живота ми и искам, ако успея, да предам това на детето си.

Моето мнение съвпада с това на Галя и Мата.

Не е заравяне на главата  това, което Галя прави, просто е въпрос на житейска философия, начин да се справяш с живота и тя ще го предаде на децата си. Нека не забравяме, че моделите на поведение се усвояват именнов тази възраст , и именно от нас независимокоя и каква е биологичната, истинската и първичната.... Те съществуват, но да вдигнем ръце и да кажем- Пред тая болка нищо не може да се направи и тя ще си остане болка за цял живот- ето с това не мога да се съглася. Не само защото не искам/като всяка майка/ да приема, че детето ми ще страда, а защото знам,че за един проблем има поне три разрешения и изхода, но никога няма да ги намериш, ако отсичаш - няма начин. Права е Мата- Намерени са децата ни, а не изоставени. Въпрос на гледна точка е. И сме отговорни за това, какво усещане ще предадем на децата си. Защото един и същ факт за едни е добър, а за друг лош- това си е философия в чист вид, още Монтен го е казал.
Един момент има - много е важно дали ние сме преработили своята болка. Според мен жена, на която й минава през ума, че това дете не е нейно, защото не го е родила тя, или по някакъв начин се чувства неосъществена като жена, защото не е родила, неминуемо ще нарани детето си.
Кога да го кажем?- няма рецепта за нищо- всяка от нас преценява за своето дете и според мен със сърцето си най-добре.

Разбира се, че в подсъзнанието я има информацията, за раждането , за преражданията и пр. Децата си спомнят за тези неща до 7 години, защото поради това,че съзнанието им не е добре развито им е отворено в тази възраст позсъзнанието и те изравят от там спомени. Помнят и знаят. Били са изоставени- да, когато са били малки и беззащитни, бебенца, но да не забравяме, че те може и да са по-стари души от нас. 

„От къде си?”, попита мъжът на границата.
„От света”
„Къде отиваш?”
„У дома.”
„А къде е домът ти?’
„Не знам”
Януш Корсак, „Крал Мат на изоставения остров"

ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ИМА ДОМ, ЗА ДА НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ НЕГО, казва Джийн Амери, оцелял от Холокоста, за когото изгнанието е равносилно на бездомие... И докато Амери се опитва да търси смисъла на дома и майчиния език, аз, като осиновена, търся смисъла на дома и майката...

Ако повярваме на Амери, че изгнанието е загуба на биологичната и психологична идентичност, то тогава осиновените са в изгнание от момента на раздялата им с биологичната им майка. Оригиналният им акт на раждане, този универсален паспорт, който свързва всеки един от нас с произхода ни, липсва. Още от времето на Едип, осиновените деца бродят по непознати земи, опитвайки се да възстановят онова легендарно място, което другите наричат Дом – началото...

Думата „дом” не е концепция или място, домът е състояние на съзнанието, от което започва самоопределението. Домът е нашият произход. За нас търсенето на Дома може да е универсално търсене, но за осиновения това търсене е ТЪРСЕНЕ в буквалния смисъл на думата – търсене на началото на себе си, търсене на изгубената майка, на нейната безусловна любов, търсене на смисъла, на изгубеното време, на последователния Аз, търсене на сигурност, на форма и структура, на основа и център...

Търсенето на Дома отразява дълбоката потребност на осиновения от биологична, исторична и човешка свързаност. То сякаш наподобява религиозното търсене на човешкия дух, защото е опит да се свържеш с нещо по-голямо от теб самия."

                                                               ****

Позволявам си с благодарност към създателите на сайта: http://www.osinoviavane.com/ да цитирам публикувани там материали. Има и други материали за четене от тези майки, които се опитват да разберат по-добре чувствата на децата си. Това правя с единстваната цел - да се отворят умовете ви и да прогледнете в дълбочина на първичната рана - така леко отмествана, притулена, незабелязвана, отричана от някои от вас/нас. Вероятно ви подвежда малката възраст на децата ви, но това че още не могат да формулират правилно въпросите си, не означава че не изпитват тези чувства.

Съгласна съм, че не трябва да се прибързва с обема на информацията, която да дава на децата, както и че това трябва да става с темпа на питане.

Колкото до възрастта на детето, на което е добре да узнае повече неща, моето лично мнение е, че трябва да е над 6-7 годишна възраст - тогава децата наистина започват да осмислят ролята на семейството и корените си. И започват да питат осъзнато.

Едно нещо мисля, че е ясно за всички - няма случайни въпроси. Щом детето го задава, значи този въпрос се върти от доста време в главата му, няма кой да му го сложи там. Въпросът е изплувал от дълбоко неосъзнатото подсъзнание и е кристализирал постепенно и ето детето го задава. В първия си плах опит да съедини разкъсаната тъкан на душата си. И така доста години - докато намери верните (за себе си) отговори. И ДОМА си.

Галя, уважавам въпросите ти и затова с най-добри чувства към теб се старая да отговоря така, както чувствам нещата  :
Не знам дали правилно разбирам детето си (голямото, защото малкото още не е питало нищо). Старая се да го разбирам, доколкото го познавам. Старая се колкото мога да не го товаря с моите чувства.

Съгласна съм да оставим децата да ни водят.
Но явно всяко дете е различно. Моето никога не се е задоволявало и не се задоволява с лаконичен отговор. Аз по собствена инициатива досега не съм му разказвала повече, отколкото ме е питал. Започна да пита около навършването на 4 години. Няма начин да му отговоря, че не е бил в моето коремче и с това да се приключи разговора. Той самият пита: къде е бил, къде е тази жена, коя е, аз виждала ли съм я и т.н. При всеки следващ разговор въпросите са повече. Ако отговоря уклончиво, въпросът се повтаря пак и пак. Напр. Защо си е отишла? Моят откровен отговор "Не знам" явно не му е достатъчен.



Между преработване на болка и излекуване на болка аз правя разлика. Мога да излекувам физическа болка. Душевната мога да я приема като съдба и да продължа напред. Имам предвид това, че ако някой носи болка в себе си, това не му пречи да бъде пълноценен в отношенията си спрямо другите. Както и майките, които са загубили дете, ако си родят друго никога няма да забравят болката, но това не ги прави по-лоши майки.
Не ми и минава през ума, че тези деца не са мои, но не забравям, че не съм ги родила аз. Това не прави връзката ни по-здрава или по-слаба, тя просто е различна от тази, която сестра ми има с нейните деца.

Не се засягай, но държа на точността. Това е превод на ТЕА от споменатата книга. Всички знаем коя е ТЕА и я уважаваме безкрайно за времето и нещата, които направи за да бъде полезна на децата и семействата им.

А в останалата част постинга ти ме озадачава.
Аз не виждам майки, които да отричат или поне не напълно първичната рана. Виждам майки, които си задават въпроси, решени да се борят за щастието на децата си (Дали ще се справят - кой знае?). Виждам майки на деца с различни характери, нужди, външен израз не преживяваното, с различна съдба.
Отричане не видях.

Сочиш възраст за казване на истината, а не забелязваш, че повечето ни деца знаят от доста по-рано. Не мога да го видя като криене на главата в пясъка.

И ако някой иска да чете "Майчина сълза" на едногодишно си дете, ок. Аз не бих.

Но, ако вие разбирате емоциите на детето изоставено от майка си, кажи ми с ръка на сърцето, че всеки път, когато си плакала като малка е било, защото първичната рана е сработила, а не защото не си получила желания подарък? (метафорично!)
Ей, това беше въпросът на Галя.

П.П. Бе, аз поне така го чета. Но, ако темата е: дали да кажем или не, аз се изнасям.

Ще се радвам ако и Теа намери време да драсне мнение по въпроса.
Дар, темата е пусната от мен, но всъщност се надявам това да е Нашата тема - в спорове и леки цивилизовани дразги да стигнем до части от истината.
Една от причините да пусна темата беше, че никъде зад истериите на Милен не прозира първичната рана. Преди две години помниш, как бях полудяла, заради отказа му да ме допусне до себе си в среднощните истерии, но след като намерих време да се включа активно в четене и писане из другите радзели на бг-мама установих, че почти всички деца на тази възраст го правят. Някои и в по-интензивна степен, от това, което беше при нас.
Благодарение на мамите от форума тогава оцелях, не залитнах в кривата /според мен/ посока.

Ние не!
Приемам, че понякога синът ми плаче, просто защото не съм пуснала "Патето Аки"
Приемам, че понякога синът ми се тръшка, защото у нас правилото е, че се купува по един балон на ден и толкова, а той не е съгласен
Приемам, че синът ми мята играчки, просто защото му се мятат играчки
Но със същата сила приемам, че когато се буди нощем без причина,  плаче (в момента сме в такава серия) и ме вика, това е от неясен страх, причинен от болката от изоставянето му и прекараните 7 самотни месеца в дома.
Приемам, че когато вчера ме гушна след едно филмче и каза  "Нико има мама", поиска утеха.
Вярвам му че помни, вярвам му, че го боли, вярвам че го е страх и понякога това го кара безпричинно да мята, да хвърля и да вика...

Вярвам в инстинктите, повече от колкото в разума
Вярвам в невидимите връзки, спомените и фините енергии, в пътешествията на душата повече от колкото в рационалните обяснения

Е, за някои може да "съм залитнала в кривата посока", за други излишно го натоварвам, мъча и себе си, казвали са ми, че сама му предавам страховете си и т.н. и т.н Може да сте прави... Но за мен това е нашият път. Може да ви звучи клиширано, розово, бонбонено, да ви кажа... от известно време насам - хич не ме интересува. Мисля, че съм отписана от обществото на трезвите и здравомислещите майки, както и на онези, които не четат книги, защото нищо ново не им казват и само им мътят мозъците.

В началото на пътя ми към Никола - дълбоко вярвах, че той е дете точно като всички останали. После осъзнах, че е различен, но бях решила, че ще успея да го накарам да се почувства като всички останали. Още по-после, приех, че той винаги ще е  различен и това го прави уникален. Сега за мен той е единствен.

Това какво е, ако не отричане??

Дар за мен, защо ми "скачаш така с бутонките"? Леле, като се зазащитавате мамите, направо ни отнасяте!!! 

Просто се опитах да отговоря на изказаното лично мнение на мама Галя. Може да ти се е сторило остро изказването, ама точно от мама Галя не очаквах това! Та нали се опитваме тук да променяме мисленето и разбирането, а не да се връщаме назад към стари схеми. Както виждаш от нейния последен постинг, тя си знае и не се е разсърдила много (нали Гале?  ) всичко си остава в духа на "цивилизованите дразги" - добро попадение 

На първия ти въпрос отговарям така - предлаганата от мен възраст е резултат 1-во от личен опит и 2-ро от опита ми с трите ми деца (рожденни). Точно днес чертахме родословно дърво с най-малкия (7 г.), човекът се интересува най-искрено. А също задава и въпросите "Аз на кого от двама приличам?" и т.н. според мен естествени за тази, вече осъзната, възраст.

На втория ти въпрос отговарям така - понякога (не винаги), когато майка ми се караше, нещо в тона или изражението й (това е напълно подсъзнателно) ме караше да се чувствам чужда за нея, външна, друга, ненейна.... и досега имам в сърцето си място, което боли като позаздравяла синина, тъпа болка, постоянна, несравнима с нищо друго.... Ами тук има хора, които ще ме разберат. Дано и ти разбираш, че няма агресия в нашите мнения, а само недоумение, че не ни разбирате....

Фусии, 

Фуси, всеки си е избрал пътя и си го върви - никой не може да каже кой крив кой прав - само времето ще ни покаже дали сме се справили като родители. Живот и здраве след петнайсетина години, пишейки с носталгия в този форум ще се връщаме заедно с новотръгналите по пътя и тогава ще говорим от позицията на опита, не на теорията.

И в моето и в твоето мнение, като очертаващи се противоположности има някаква доза истина и ще се радвам ако и другите са така откровени и напишат своята истина. С леки възпитани спорове и опити да изложим /и наложим  / своето виждане по въпроса, ще очертаем възможните пътища, пък по-скоро тръгналите по стъпките ни ще видят, че има различни начини за постигане на душевно равновесие.

Мина, имам чувството, че просто не ме дочиташ - отказвам.....докато!!!
След малко /само да поровя из мрежата/ ще си обоснова част от писанията.

Не знам вече.
Ако има нещо, което ми се струва, че обединява различността на "децата" в този форум е болезнената чувствителност.

По същия начин реагират и майките във вихъра на приемането на болката на децата си, когато ги удари в челото и им покаже, че надеждите за това, че той/тя няма да мине оттам, си отидат.

Наистина не се четем и май никога няма да се научим да го правим.

Че децата ни носят в душата си специфична болка, различна от другите, разбираема издъно само от друг преживял същото (с коя ли болка не е така...), рано или късно всички го разбират. Или го отричат, но това така или иначе не го променя.

Факт е и, че децата дават и ще дават различни признаци на тази болка, ще я изразяват различно, ще я отработят различно. Ние ще ходим до тях, с тях по различен начин.

Аз съм последната, която ще споря, затова ми е странно, че ме виждат обута с "бутонки".
Писала съм тук, но пак да ви разкажа.
Ирина се събуди няколко месеца след като беше у дома, погледна ме странно и каза: Искам мама.
Казах й: Ето ме.
А тя повтори, гледайки ме: Искам мама.
Тогава на устата ми беше да питам: Коя мама? - но тя разтърси глава, сякаш махаше някаква пелена от очите си, погледна ме отново и каза: Тебе...
Но в мен остана усещането, че търсеше друг...

Детето отработи (на този етап) осъзнаването от загубата си така, че не го желая на никое дете и на никоя майка.
Телцето й вибрираше, устните й посинели, стискаше юмручета, хвърляше всичко из стаята крещейки: Искам да умре! Купи ми пистолет, мамо, искам да я убия! Искам да я боли, както мен!
После поиска да си представим, че аз съм тя и да ме удари...

Спирам тук. Дълго отлагах да напиша това, не исках да плаша никой.

Именно затова не искам да "лекувам" болката на Валя с приказки за изоставени кукувичета отсега, а с много гушкане, игри и забавления. Ще дойде време и за другото.

Та... кажете ми, че вече започвам да се губя. За какво е спорът?

Смислени за кого? Това "смислени" е субективна категория. Това което за детето ти е напълно "смислен" въпрос, на теб може да ти се стори "велика глупост"... и обатното - гледам сега когато издавам "Смислени заповеди", на Никола му се виждат "велика глупост"  
И тогава "подходящия момент" да започнем да обръщаме внимание на болката на детето се отлага неопределено във времето

Вярвам още в теорията на Стив Джобс за точките на свързване...

Когато бях малка, моята прекрасна майка, толкова се страхуваще от болестите, че никога не ми вярваше, че нещо ме боли. Тук посочвам само драстичните примери:
2г - боли ме ухото, аз плача, тя - нищо ти няма, измисляш си. След два дни ме завежда на лекар, който и вдига жесток скандал, аз съм с адско възпаление
14г - боли ме корема , тя - нищо ти няма, измисляш си, ти си си театралка. Вкараха ме в болница по спешност - махнаха ми апандисита в последния момент преди спукването
23г. - изпитвам нечовешка болка отново в корема и гърба, тя - нищо ти няма, измисляш си всяка жена я боли корема. Приеха ме отново спешно в Пирогов със зверска бъбречна криза

Да ви кажа - майка ми е прекрасна майка. Тя е причината, аз самата толкова да искам да бъда майка. Просто я беше страх - ужасно я беше страх, когато някой от нас се разболее...
Тогава всеки път си обещавах, че когато имам дете, ще му вярвам, когато ми каже, че го боли или дори подозирам, че го... Само не съм се сещала за душевните болки  

Та толкоз за точките

Уф, ще си гледам изреченията под лупа вече, обещавам 
Смислени не от моя гледна точка, разбира се. Без да съм безумно много майка-орлица, аз спирам да мия чиниите, когато детето дойде с въпрос при мен. Защото освен с думи, той задава въпроса си и с изражение и поведение. Когато го прогледна, аз виждам, дали пита за поддържане на разговора или се вълнува от въпроса.
Минахме през един период от време /някъде около появяването на Митето у дома/, когато кой в кое коремче е бил беше просто търкаляне на думи - щом не е бил в твоето е бил в моето.

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=340155.0;all
както и всички теми за темпераментните деца от раздел Нашите деца.
Има и други, но в момента не ми стига времето.

Ами да кажа само, че подкрепям тази с бутонките.

Иначе това лято, туку по едно време осъзнах, че от отработване на болката, Исак превърна разговорите за "другата майка" (защото както при Ирина, така и при него се появи другата майка, без да бяхме говорили за коремчето) от наистина градивни разговори, в разговори с цел обръщане на внимание. Тогава го спрях - аз го спрях, може и да съм сбъркала. В крайна сметка той спря да страда за сега, а че отново ще отвори въпросът е ясно - писах вече, че мине не мине посочва някой на телевизора и пита дали тя го е върнала в дома.

Защо плачат децата нощем? Ами ако някой може да ми отговори, защо Дара плаче и пищи нощем и нищо не помага, ще отговоря, защо се случва и с Исак. От начало отдавах това на предишния му живот, сега забелязвам, че плаче нощем преди да се разболее - явно го боли нещо детето или просто не му е конфортно.

Искам да кажа и за първичната рана - аз смятам, че по никакъв начин не мога да я променя, не мога да излекувам детето от нея, мога само да се постарая да бъда до него, когато го боли. Още повече - аз смятам, че неприемането на този факт води до същите негативни последствия за децата, както така популярната в миналото дълбоко пазена тайна за осиновяването.

Мина, а колкото до гледането на детето с други очи - и мен от това ме е страх, но в един момент разбрах, че задълбавайки в това, как ще го погледна, как ще реагирам и т.н. го отчуждавам от себе си. От тогава като трябва да му се скарам, му се карам и изобщо не се питам, дали му се карам защото е направил беля или защото е осиновен.

А иначе не го намирам за различен - той е моето дете и това го прави специален и единствен за мен.

Минаваме дълъг път, всеки стига до своите си изводи. Децата растата и ние растем с тях.