Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

ами, знам ли

не. моето дете няма нито първична, нито вторична, нито третична рана.
не му пиша дневници, не замирам когато кихне и не отдавам кихането му на изоставянето. просто има сополи.
и по повод последните въпроси, да, да и пак да. ние сме тези, които в желанието си да направим най-доброто за децата си, преиграваме.
това, мисля, е точната дума -   ПРЕИГРАВАНЕ. много пишем, много четем, много говорим.................а всъщност имаме деца. черни,бели,оранжеви.

Може би защото и синът ми попада в тази възрастова група, често съм си задавала подобни въпроси. За мен е твърде рано - той е вече на 3 години и два месеца. Не му пълня от сега главата с информация за биологична майка, изоставеност и прочие. Доста малък беше, когато дойде при нас (на 40 дена), така че едва ли на този етап т.нар. първична рана работи. Разбира се, според мен ние сме тези, които трябва да регулираме информацията - кога, как и по какъв начин да я поднасяме. Не бих нарекла това обаче манипулация.
За себе си съм приела принципа на постепенно и съобразено с възрастта поднасяне на информацията. Например най-напред започнахме да си говорим за това, че на мама и тати се е паднало най-хубавото дете на света (докато един ден ми каза, че той не бил паднал ). След това модифицирах и започнах да казвам, че на мама и тати са дали най-хубавото дете на света, докато една сутрин не ми каза, че дали на мама и тати подарък, а те като го отворили, там бил той. След като не ми е задал въпросът кой е дал на мама и тати най-хубавото дете, значи е твърде рано за поднасяне на друга информация. Другото, което прилагам на тази възраст е, че не употребявам "когато се е родил" или "когато си се родил", а "когато си дошъл при мама и тати". И все още не е питал откъде е дошъл.
За мен на тази възраст приоритет е изграждането на силна емоционална връзка, която да подпомогне доверието за бъдеще (на този етап е ясно, че най-голям авторитет са мама и тати, по-важното е доверието след това да се запази). А то ще ни е необходимо. За мен е важно детето да знае и усеща, че мама и тати го обичат най-много от всичко на света. Това е основата, върху която искам да стъпя при следващите етапи от разкриването на тайната. На този етап детето преживява съвсем други неща - и без това е стрес за него тръгването на детска градина, влизането в "самостоятелния" живот. И съвсем няма нужда от понятие като биологична майка, за него то би звучало съвсем абстрактно, тайно, неясно, страшно дори. А на тази възраст едно дете не е готово да мисли по този начин.
Или иначе казано, смятам, че разкриването изцяло на тайната преди навършването на 5 години (и ако детето е взето като малко и не помни дома) само може да доведе до емоционална дестабилизация, а това едва ли ще му е от полза след време, когато ще нахлуват въпросите "откъде идвам", "кой съм", "защо са ме изоставили" и пр.
По същата (или подобна) причина не съм съобщавала в детската градина, че е осиновен - отношението към него трябва да е същото както при другите деца. Няма нужда от сега да го третират като различен. Освен това тайната по осиновяването е нещо, което засяга нас тримата, а не странични лица. Едва ли в процеса на обучение това е полезна информация за учителките. По същата причина имам и страшно негативно отношение към т.нар. Ден на щъркела (може и да греша) - не мисля, че ако го празнувам, ще накарам детето ми да се чувства по-щастливо, напротив, смятам, че по този начин бих му припомняла факта, че някой някъде го е зарязал, че не е бил желан, че е различен и отритнат. А едва ли едно дете (дори и на 14 - 15 години) е в състояние лесно да се справи с подобни емоции. Може след време да променя отношението си, зависи от детето.
Стана дълго, ама да обобщя моята позиция по въпроса (и така често не пиша във форума) - според мен най-важното е изграждането на силна емоционална връзка и доверие, които да са основата, върху която да стъпи поетапното, съобразено с възрастта и психическото и емоционално развитие на детето, разкриване на истината.

Това горното го подкрепям с две ръце и с два крака. Особено частта за деня на щъркела. Радвам се, че не само аз не харесвам това празнуване, вече си мислех, че не съм добре по тази причина. Не смятам за нужно да натрапвам на детето тази дата. Ще си я отбелязвам мислено, но до там.
Бобо още е малък и не говори, но помни дома, в това съм сигурна, все пак беше на две години. След като помни как го удари тока две седмици, след като дойде в нас, значи помни и дома. Като почне да пита, ще отговарям, преди това ще си трая. Пък в детската като ме питат за детайли от развитието, просто ще творя.
Определено смятам да не задълбавам, защото съм убедена, че всъщност децата преживяват нашите чувства и емоции, ние им ги натрапваме по някакъв начин. Аз лично не изпитвам никакви чувства към био-майката, по принцип не осъждам жените, дали децата си по домовете за осиновяване /не за гледане от държавата/, защото в крайна сметка така децата намират кой да ги обича. И в общи линии не преживявам психически драми в това отношение. Колкото повече свиквам с детето, толкова по-спокойна ставам и за всичко останало.

Те са били там.

В главите им понятия няма, че да оперират с понятия за възрастни  (биологичен и пр.) - е повече от ясно. За това кой спори, че да го изтъкваш като аргумент ?

Никой не обяснява всичко с първична рана, но защо да се извиняваме, че ни има ?
А кой те принуждава да приемаш, че толкова сериозен отпор му даваш ?

Абе, Мате,
Като писа колко съм зле професионално, сега като стана ясно, че не е така, мина на идеята, че съм луда.
Не знам коя ще е следващата идея, като увехне и тази, та излизам.
     


П.С: А именно на мен да казваш, че обричам някого на обреченост ...
Защо на мен се приписва и прикача изразът "истински", който никога не съм и няма да употребя?
Не лицемерно и елементарно, а искрено и осъзнато виждам и показвам  значимостта и ценността на майките, станали такива след осиновяване, но май и с това съм неприятна. 

 Темата ми харесва. Моето момченце е на 4,5 год.   Въпреки , че е много любознателен  до сега не ме е питал нещо,  чийто отговор ще е свързан с осиновяването.А аз си реших , че ще му кажа , когато започне да пита, когато има достатъчно доверие в мен. Преди година и половина съдбата ни срещна.Явно помни някои неща но новите впечатления  са по-силни.На скоро ми каза , че искал да има две майки!  Питам се да изчакам ли  или да подхващам аз темата?
А иначе наистина , ако толкова се вторачваме в това , че са осиновени , ще започнем да ги делим от другите деца. А те са като другите! Децата са си деца! Каквото важи за едните това важи и за другите.Наистина трябва да си даваме сметка, че тази първична рана съществува но да не им отдаваме  толкова голямо значение.

знаех си аз, че пак ще ми изтече сесията, ама така е като съм тръгнала "по нощите," преди да пукне зората обичайно в 9 часа да пиша

а защо и как съм сменила шрифта понятие нямам, исках само да откроя цитатите

Още малко докато се събуди детето, но предчувствам, че ще пиша много по тази тема.

вероятно болка и отражение от изоставянето има и няма как да е различно.Но както болката от зъбобол не е равна на тази от порязване, без тук да претендираме коя е по-силна и при вероятности да са еднакво силни, така и болките на нашите деца са различни.

Много исках да пиша, но разбойникът се излюпи от леглото и е време за ежедневни неща.Пак ще си пишем

Само да кажа, че аз денят на щъркела си го харесвам и обичам, това е ден на една съдбовна среща.И умирам от яд, че не помня на коя дата се запознах с мъжа ми и това щях да си празнувм наред с годишнина от сватба и т.н.И той, разбира се не помни.

Голяма тема си отворила, Гале, и ще има доста недоразумения, така ми се чини.

Групата, която си посочила 2-5 години е ок. Само един детайл.
Ако детето на 5 е дошло у дома си на 4... нещата щеш, не щеш си тръгват по този път.
Първо има адаптация, изучаване на новия свят, нови впечатления, шок - ако щеш, но рано или късно идват и въпросите: Защо бях там? Защо не съм бил с вас? Вие къде бяхте? Защо? И т.н.

И доста тежко и за детето, и за родителя.
Най-вече, защото ти се иска това дете да има малко детство, нормално детство.
Пък и на тебе ти си иска за малко да си нормален родител, а не всеки път като направи беля да трепериш, дали не си го вкарал в някоя тъмна дупка с назидателния си тон.
Но няма как.
Има ситуации, които сами диктуват всичко.

Сега имам и Валя. Ми тя е още бебе. Съвсем различно е.
Не няма да й разказвам "приказки" скоро. За какво? Нека се радва на новия свят, нека вилнее. Кога ще започнем, не знам, но така или иначе, когато изпаднеш в ситуация на преки въпроси, тогава не ти остава друго, освен да разкажеш подходящата за годините "приказка".

Навремето се усещах, че все ми идваше да наричам другата - майка. Но се спирах, за да не объркам детето или поне аз така си мислех, че би могло да стане.
Затова тя си има име, истинското. Или я наричаме - жената, която те е родила от корема.

Имаше период Ирина беше като обсебена, само за това говореше. Преживя страшни моменти на болка. На 5 години. Не вярвах, че е възможно. А не съм я атакувала с повод или без повод с информация, напротив, гледах само да не си изгражда митове или да вменявам отношение.
После спря. Каза: стига вече.

Та аз съм ЗА, да не се правим на психолози на гърба на децата, но когато децата ни водят, възрастта вече става относителна.

Но не знам, лично мое усещане е, че на възраст 0-3 (в относителни граници) години, е раншко. В смисъл - кому е нужно, на нас или на детето наистина?

Ние сме истински майки на истински деца, някои по-палави, други по-смирени.
Едни от тях са преживели по-дълго време в институция и съзнателно я помнят, което води до специфични проблеми с тях - борба с нанесените вторично поражения. Други са осиновени много малки и при тях поне тези поражения са много по-малки.

Едно обаче е сигурно - нашите деца са по-особени. Всички пишещи тук са и четящи хора и не може да не са се интересували от това, как трябва да се държи майката по време на бременността. Нашите деца не са били желани именно тогава, били са считани за грешка, срамували са се от тях (думи на Мата). Това не може да не е дало отражение върху формирането на емоционалните им нагласи, което става там - вътре в утробата. Мога да дам и личен пример: Сестра ми роди две деца с разлика 1 г и 2 месеца. Първото беше желано още по време на сътворението, второто стана по погрешка. Имаше 2 - 3 месеца на неприемане и досада от нейна страна, после нещата си тръгнаха нормално. В резултат малкият е много по-нервен, по-неспокоен, по-избухлив. Първата година от живота си почти буквално не спря да плаче. А при нашите деца тази отхвърляща съществуването им 9 месеца тяхна създателка веднага след като е станало възможно просто изчезнала от живота им!!!

Нашите деца не са обречени, но са различни. Когато попитат как се раждат бебетата, на тях им обясняваме по различен начин нещата, поне повечето от нас, които държат на искрените взаимоотношения. Това става именно около 4-тата година. Няма как да не говорим за другата майка, тя е част от живота им - 9 месеца, това е факт. Опитвам се да избягвам да мисля за нея, за да не си създам представи и чувства, които да се излъчват от мен когато говорим по темата. Искам той и по късно тя сами да си създадат представи за биологичните си майки. Не се страхувам, че ще ги загубя. Чувствам връзката между нас, която става по-здрава и съм изпълнена с увереност, че тя никога няма да се скъса, каквото и да се случи.

Не съм сигурна дали съм права в подхода си на пълна искреност, но ми се иска моите деца да приемат съдбата си и да бъдат пълноценни хора - един ден, когато дойде време те да станат баща и майка (дай Боже това да стане по естествения начин), да могат пълноценно да изживеят това велико тайнство - създаването на нов живот.

няколко пъти започвах да пиша и после триех, защо - ами защото толкова въпроси бушуват в главата ми и кой да ми каже кой е най- правилният отговор, ами няма такъв,  силно се надявам обаче да постъпвам по най-правилният начин. Твърдо бях решила да кажа на детето си, че не съм го родила аз и така никога не съм крила това от него, но пък и не съм го натрапвала, докато един ден какво е чул не знам, но се обърна и каза "синовен е лоша думичка"  напротив не е , говорих, но  дали успх да го убедя не знам, някъде по това време или па-скоро се обърна и каза "аз имам две майки" това как ли го знаеше - беше малко повече от две годишен, тъкмо проговорил, едва ли помнеше нещо При тези въпроси реших да съм откровенна и да кажа, странното, или може би не е странно, но той не искаше да слуша, просто много бързичко открлонява въпроса, дори и сега когато попита бързо преминава на друга тема, трябва обаче да съм го уверила десетки пъти колко много го обичам. Какво ли бушува в мъничката му главичка и няма ли това да го накара да поеме твърде тежък товар над плещите си. Как се обяснява на едно дете, вчера се обърна и каза "ти не си ми майка - моята майка ме е оставила" каква ли болка се крие зад тези думи и мога ли аз да излекувам мъничкото сърчице. напоследък все казва че не ме обича и очаква да го прегърна силно и да кажа колко много аз го обичам има нужда да го чува непрекъснато, а когато ме прегръща така силно ме стиска, все едно че ако ме пусне ще изчезна. Дали беше рано когато научи, не знам но пък от друга страна ако не бях казала сега, когато сам попита, после щеше да излезе че съм го излъгала, пък и не искам някой друг услужливо да го направи вместо мен.Та той е специален - той е най - специалното момченце на този свят, защото е моето момченце, исками се този товар да беше на моите рамене а не на неговите иска ми се никога да не изпитва болка, а единственото което мога да направя е да бъда до него и да го обичам.

Понеже мнението ми не е в съзвучие с общия хор, няма да го излагам...
Само да ви попитам...
Когато обсъждаме поведението на децата в посочената възрастова категория - 2-3 и говорим , че те правят напук, тръшкат се и искат нещо на всяка цена - тогава не са малки, тогава са изобретателни и даже  се опитват  да ни манипулират ... Когато обаче се заговори за първичната рана - тогава изведнъж стават малки и нищо неразбиращи. Защо така...

Не ми е хрумвало да деля нивото на възприемане според ситуацията.

И се тръшка, и иска нещо на всяка цена именно, защото е малко, но и да седна да говоря за историята му на двегодишното ми дете (което, ей Богу, ми страшно е малко), и да му ровя в душицата, която сега е жадна за ласки, за внимание, за игри и бели... просто не искам.

Но това е решение, което не знам някой дали може да потвърди като правилно или да опровергае, защото говорим все пак за индивиди. Малки, но индивиди със собствена история, собствен почерк, толкова е различно...

Истината е, че Ирина е дете без детство. И никой не може да й го върне. Веднъж заради първичната си загуба, веднъж, заради невъзможността да го изживее в нормална обстановка, спокойно и ясно, без дилеми и болки.

А Валя дори и да стиска някой ден яростно ръце до побеляване и да крещи: Искам и нея да я боли като мен! Искам да я убия! - както кака й, все пак ще е имала своите няколко години детство, особено, но все пак детство. Не искам да й отнемам тези няколко години.

Последно включване от мен...
Наистина ли мислите, че като пиша дневник на Никола, разказвам му как се сме се срещнали и пр. му отнемам детството... 
Сериозно питам

не фус, поне аз не мисля така. но въпросът е заради кого пишеш този дневник.
като положителна и явно бяла рачка, предполагам, че дори да беше родила коленцето, пак щеше да пишеш.
въпросът обаче е принципен и съм сигурна, че знаеш какво искам да кажа.

Ама, Фуска, откъде да знам?
Как мога да знам за твоето дете какво е добро?

Недей така остро да реагираш, защото не напразно тъпаня имената на децата си. За тях говоря. И виждаш колко различен подход и ежедневие имаме с всяка.

За книжка и Ирина си има такава, събирала съм нейни рисунки, снимки, писала съм, рисувала съм. Разказвала съм истината. Досега веднъж сме я гледали, но си мисля, че след време ще й е приятно да я има. Ако не й даде отговори, може поне да й е приятно. И за Валя ще направя скоро, защо не.

Мислех, че идеше дума за целенасочено набиване в главата на децата за биологичната майка, за болката, за раните, когато те са си най-обикновен детски каприз, не пречупена болка от изоставяне.
Да, трудно е да отсееш едното от другото. Бая. И ще го разбереш сама, когато Колето поотрасне още.

Не съдя никого, не ми се ще и мен да съдят. Разказваме си опита, поне аз така мисля.

Фуси, и аз не мисля че дневникът отнема детството, аз също имам такъв, имам и от дома нещо като няколко листа оформени в дневник с картинки, имам и снимки от там, мисля си че дори и да го бях родила аз щях да правя това щях да записвам първите думички, изобщо  първите неща, просто защото това е неговата история, просто защото знам колко е хубаво да разглеждаш старите снимки и да си спомняш хубавите неща.
 

Ооооо,дневник и аз си водя!От една страна си записвам думи, и изречения, първи впечатления на детето от различни събития и места.От друга- суха информация за медицински прегледи, ръст, тегло.
От дома го изписаха с едно малко албумче, в него има снимки, първа думичка, първа стъпка, вкл. и прощъпулник са му правили и са го заснели. Има и отпечатъци на бебешките му ръчичка и краченце.тъй като аз съм пропуснала бебешкия му период, радвам се, че го имаме поне документиран.Но страницата със старото му име ще я извадя, като му показвам албума.Ще я покажа, както и цялата информация, която имам за биологичния му произход когато стане на 18год.Така мисля, че е правилно.

Фусси, когато ни се обадиха за детето се сетих за една твоя идея да запазим вестници от времето на раждането му, мисля че би било интересно.Но за съжаление от раждането му беше отминал дълъг период.Затова като изхвърлях стари списания/колекционирах си някои любими/при ремонта преди да вземем детето си запазих тези, които са от неговата година на раждане.Надявам се един ден той да си  ги разглежда с интерес, а и на мен ще ми е интересно след време. 

Точна както в 99% от постовете /с другия 1% не съм съгласна, за това ги вадя от стоте  /

Това е есенцията на въпроса ми.

Дневник и ден на щъркела са индивидуални неща, касаещи традициите в семейството.
Аз не водя дневник в общоприетия смисъл на думата, но съм запечатала почти всеки ден от съвместния ни живот с по десетина снимки. А Деня на щъркела си го харесвам.

Аз също не съдя никого, въпросите ми са породени от много разнородни постове навеждащи ту на едната, ту на другата мисъл.
Не отричам първичната рана, не отричам значението на неонаталното развитие за определяне цялостния характер на децата.

Фуси, ще се радвам да пишеш, в момента на пускането на темата, аз си мислех, че моето мнение ще е подкрепено от 1-2 души, но това не ми попречи да я пусна.

Пак ми изтече сесията, ама ха.

Направо не мога да повярвам, как успяхме още една важна тема да изместим. Не вярвам, как успяхме да се оплетем в дребни неща и да пропуснем голямото.
Дар каза нещо много, много важно - част от децата, отрасли там нямат детство. От къде знае Исак думата майка? Защото там, в дома, голяма част от децата са имали майки - те са ги посещавали, идвали са и вярно, отивали са си, но са били там от време на време. Още помня като ми каза "Мамо, Иван също си има майка, а Петя и Пешо си имат кака.". Тогава това с каката не го разбрах, сега вече знам.
Ще се спра и на дневника, но не дневника на Фуси - моето дете няма дневник за времето от 0 до 3 години. Според много учени хора това е периода, в който той се е формирал като индивид. В този период мен също ме няма. Какво е дневника на този фон - липсата на всякаква топлина, липсата на майка и семейство?
Към момента по-важни и ярки за него са тези липси . Първичната рана е нянак неясна за него не поради друга причина, а защото той не може да разбере момента с изоставянето и най-вероятно все още мисли, че ние сме го оставили там, въпреки че от време на време посочва някоя баята лелка по телевизията и пита - тя ли върна мене в дома? Отчитайки факта, че родилката беше доста слаба и стройна, макар и бременна, предполагам че пълната леличка е неговата представа за уют и топлина.
Та ние не се борим с пренаталното усещане, ние се борим с мъката и липсата на топлина от първите 3 години. А някой ден, когато порасте, най-вероятно ще се борим и с първичната рана.
Не вярвам, че съм с състояние да излекувам душата му, каквото и да направя болката ще остане там за винаги - болката от усещането да си никой, но гледам да не се втелявам вече много на тази тема. И аз като Дар се опитвам да му дам някакво детство, което да помни, пък било то и кратко, а другото е въпрос на бъдеще.

Мама Галя, това, че ТИ ОТКАЗВАШ ДА ПРИЕМЕШ, че поведението на децата още на тази невръстна възраст може да е продиктувано от първичната рана и то още преди да могат да артикулират  правилно въпросите си, е доста елементарно заблуждение, в което се вкарваш умишлено и което просто не отива на личността ти, такава каквато те познавам от този форум. То и щрауса си заравя главата в пясъка, ама скрива ли си прелестите?

Аз съм голям противник на усложняването на нещата, но нека не ги и опростяваме прекалено. Децата не заслужават това!

Мисля, че тук има изказани доста достойни и стойностни мнения, нека ги послушаме.

Наистина много сила е нужна, за да бъдеш мама-осиновител, много любов, наблюдателност, чувствителност, жертвоготовност и .... най-вече смелост, смелост да гледаш истината в очите и да я приемаш, осмислиш и предадеш на детето по ненараняващ и съзидателен начин.

Гале, внимателно прочетох въпросите.Частично разбрах какво питаш, но не съвсем-по първите два, приемаш, че е така или...?

Когато беше на тази възраст дъщеря ми, не мисля , че е имало кризи.И да е имало - сега, след като съм привърженик на раната, не бих казала , че на тази възраст те са от тях.

Та- по същество , не само не мислех за някаква рана, аз даже не си признавах, че биото съществува , някак си исках да я няма, сигурно се страхувах от нея. Минаваше ми през главата обаче- това малкото същество как преживява нещата, да се "роди" на няколко меесеца! Аз да се появя по средата на вече биологичното му съществуване? Беше ми неясно малко, ама го преживях.Питах се как ли ме приема, но толкоз.
Не си и помислях дори , че може да помни истината за появата си.

Да, ама тя ме отрезви . Беше на 2-3г. и каза спокойно веднъж на майка ми - аз имам други баба и дядо( а имаше само една баба и само един дядо). Нищо повече.И още нещо, след едно  обикновено скарване пак на тази възраст(сори за повторението)-Аз искам мама да ми е майка, а тя не иска!
За мен детето е знаело , не само , че има две жени, но и кой иска да му е майка. Или коя си е избрало, кой знае.

Може да ви звучи пресилено , но за мен това са доказателства, че детето на тази възраст знае неща, които не си представяме, че знае или , че помни. Но после явно се изтикват в подсъзнанието.Тогава идват Истинските кризи от тази рана.

Поне при моята дъщеря, а вярвам и при другите , които са осиновени като по-малки, знанието на тази възраст(2-5г.) го има, но не е повод за трагедия.Дечицата са весели или тъжни, лъчезарни или по-мрачни, тръшкащи се или не , както са различни и останалите деца.
Сигурно после чувството на изоставянето,  преживяно като бебе става лавина.

Това  е скромното ми мнение.

За ранното разкриване на тайната мисля, че има голямо значение на каква възраст е осиновено детето. Ясно е, че едно тригодишно дете ще има спомени от дома и ще търси отговори. Въпросът е как ние ще ги поднесем.
Аз не виждам тук някой да отрича т.нар. първична рана (при нас се говори за синдром на сирачето или сираческа болест, но мисля, че за едно и също нещо става въпрос). Ясно е, че още от най-малка възраст се проявява - и това никой не отрича. но много често (особено ако детето е осиновено много малко), тя бива бързо избутана на заден план. Когато за първи път взехх на ръце сина ми (на 40 дена), ме порази празният поглед и апатичното поведение. Доста малки бебета преди това съм държала, но такова не бях виждала. Бях чувала за сираческия синдром, но не си бях давала сметка, че толкова рано се проявява. Само че след една седмица в къщи, нещата бяха вече съвсем различни.
Въпросът мисля, че беше в коя възраст е най-добре да започнем да разкриваме тайната и дали ранното разкриване (между 2 и 5 години) не ощетява по някакъв начин децата ни. И мисля, че е добре към това да се придържаме, а не да преминаваме на лични нападки.
П.П. воденето на дневник е хубаво нещо, но той е предназначен именно за по-нататък, т.е., когато детето е по-голямо и го вълнуват разни въпроси, да може само да седне, да прочете, да се замисли, ако може да си отговори на някои неща.

Аист, за това питам какви са вашите виждания и изказвам личното си /неангажиращо/ мнение 

И аз това се питам, къде е златната среда? Как да преведеш детето през темата така, че наистина да изпишеш вежди, а не да извадиш очи ...
Спор няма, че истината е най-добрата опция. Въпросите са оттук нататък – как точно. Аз лично още не съм си отговорила убедително и тъй като обстоятелствата позволяват, докато нямам усещане за увереност, няма да правя опити. Т.е. засега върви да чакам детето, неизбежната ситуация, като не ми е хич ясно какво точно ще дочакам. От прочетеното за възрастовите особености и въвеждането на темата за тайната, излиза, че идеален период няма (или аз го чета така, поправяйте ме). От споделеното за реакцията и преминаването на децата през темата тук понякога са ми настръхвали косите и честно, повече се обезсърчавам и инстинктивно изтласквам проблема неопределено напред ... Едното, което ме притеснява е да вложа без да искам чувства и представи, които то иначе не би имало. Което, според мен, не е трудно за един възрастен, който за детето е цялата му вселена. Т.е. детето ми се ще да е по-устойчиво откъм внушения, да има вече изградена горе-долу собствена визия за света и нещата. След това, мисля си, че е уместно да изчакам дотолкова, че да са поуталожени моите страсти от осиновяването – дотук като се замисля през какви емоционални фази минах за няма осем месеца ... Другото притеснително ми е да не му разбия тотално света ... за това ми се ще да съм сигурна в изградената връзка между нас, за да приеме ръка за помощ от мен, същата, която съм му донесла лошите вести. Обаче изградената връзка и проверката й също изискват време. Което за мен пак опраща темата в недалечно, но все пак бъдеще. Плюс, че наред с въпроса със справянето с тази задача, са и нормалните въпроси от ежедневието – познавам ли я достатъчно, справям ли се, правилно ли постъпвам, обръщам ли достатъчно внимание ... - по всички други теми на растежа й, които не бих искала да неглижирам за сметка на работата върху отработването на тайната. Дано с времето страховете ми утихнат и съм достатъчно уверена, за да предам това и на детето, защото търсеният резултат не е информирано дете, а спокойно в кожата си такова, каквото е, уверено в себе си, щастливо дете.
Та, ако някой все пак може да даде някакъв по-конкретен отговор за максимално безопасната възраст за начало и рамката, в която следва да се структурира дискусията в различните възрасти ... поне като ориентир за „средното” дете, пък ние ще си правим сметките, - евала! Струва ми се обаче, че на професионалистите им трябва повече време за да обобщят опитите и да изведат правила ... все пак на фона на времето, през което темата е табу, времето, през което тайната се разкрива от ранна възраст, е нищожно малко и едва ли има много извъртяни поколения, които да са достатъчно възрастни, за да се види те какви рани ближат от това ...

Колко се обвинявах, че когато на около три години ме тресна с въпроса "откъде го взеха това бебе" /някакъв филм, някакво раждане/. И следващия въпрос 'аз от твоето коремче ли съм изваден". Не ми мина и през ум да лъжа. Направо се изцепих - не. За момента успях да спра въпроса за коремчетата, но той се върна. Само едниния пита. Не казвам, че само единия се интересува. Другия мълча дълго. Докато стигна до спомени от коремчето. Страхувам се от това, което знаят и помнят, защото явно помнят, знаят и разбират много повече, отколкото мога да допусна.
Не приемам "биологична майка", дразни ме като го чуя по телевизора. А там развяват и "истинска майка" /един с пликове ходеше/ Истинска се използва като синоним на биологична.
Тръгвам в друга посока, като "изляза" от мислите ще пиша по въпросите, че да не измествам темата.

На каква възраст да започнем да говорим с детето си?...

Моето мнение е, че те, децата, сами подсказват кога трябва. А ние трябва просто да се водим от майчината си интуиция.
Спомням си една ситуация. Ваньо беше на 3, когато за първи път гледа "Грозното патенце". В къщи бяха и братовчедите му (вече ученици). След края на филма Ваньо дойде, гушна се в мен и много сериозно ми повтори фраза от филма: "Мамо, ти винаги ще си останеш моята майка". Ние с баща му се шашнахме, а някой от братовчедите подхвърли: "Иване, бе, много си тъп." Ваньо се обърна и пак съвсем сериозно каза: "Не съм". После лудориите на тригодишно дете продължиха. За мен това беше началото на говоренето. После заваляха и продължават да валят десетки въпроси. Около навършването на 5-тата му година говорехме много, сега самият той рядко иска да говорим.

С Албена аз не смятам да говоря целенасочено, докато майчината ми интуиция не ми подскаже. Та ние с нея в началото се учихме, че има прегръдки и целувки. Тя доскоро на всички мъже, които срещнеше, им викаше "тате". С такова удоволствие се отдава на лудории с батко си, такова щастие струи от погледа й. А в началото само мислеше къде да се завре и скрие, хващаше играчка и не допускаше никого да споделя играта й с нея. Нека да изживее пълноценно това си осъзнаване колко хубав е светът, а кога е готова за разговори, сигурна съм, сама ще ми покаже.

Дневник не водя, защото просто нямам навик за това. Събирам всички русунки, апликации и каквото се сетя на Ваньо в една папка и един кашон. Ама това си е обикновен майчински сантиментализъм, май...

Темата е многопластова и ще има да излизаме от нея непрекъснато - няма начин.

Вчера нямах възможност да пиша по-задъблочено, защото си имах 2 и 4 годишна криза у дома и то в тон, за да е по-интересно и дадех предимство на укротяване на истериите 

Няма две мнеия по въпроса, че с децататрябва да се говори за това, няма две мнения по въпроса, че ако искаме да запазим доверието им, трябва да сме честни.
Чесни, но дозирано според мен. На тази възраст не винаги въпросите са това, което са. Правилно ли разбираме какво ни питат децата?
Не товарим ли, наистина децата с нашите чувства и усещания?

Аз лично съм избрала пътя на дозираната информация и конкретно отговаряне на директно зададения въпрос, като предварително се опитвам да разбера каква е целта на въпроса. Не последват ли допълнителни уточняващи въпросчета, значи към дадения момент отговора ми е бил удовлетворителен.
Мина, целта ми не е да усложнявам или да опростявам нещата, а наистина да намеря правилния подход и се надявам да успея. Не бих казала че като отговоря на въпроса - в твоя корем ли съм бил с простичкото и лаконично - Не, маменце, вместо с честното и откровено - Не, в коремчето на друга една жена, която не е могла да те гледа и те е оставила, за да се намерим с теб, това е заравяне на главата.
Ако простичкия ми отговор не е последван от други уточняващи въпроси, то значи на този етап детето е търсело просто Да или Не, без други обяснения.
Така разсъждавам аз, може да е правилно, може да е грешно, нали за това пуснах темата - да си сверя часовника.

явно трявба да доуточнявам, защото аз отворих дума за дневника и май не съм разбрана правилно.
не става дума, че се води дневник, а какъв е той и какво цели. аз не водя дневник, но и да бях биологична майка на алекс, пак нямаше да водя.

не отричам първичната рана, но и не я поставям в центъра на живота ни. всяко нещо с времето си.
всяко дете е различно и преживява различно. някои деца страдат цял живот от изоставянето си, други просто го приемат.

просто не искам да насочвам живота на детето на всяка цена към даден факт, около който то да го гради и да му давам от малко усещането, че е различно, с това, че на всяка цена му набивам в главата, че не е различно, въпреки, че е отхвърлено от родилата го жена.

не мога да поставям хората под общ знаменател. моето дете не е изоставено, а намерено. предпочитам да акецентирам върху положителните неща. защото отчасти зависи от мен, какъв човек ще стане.

много е сложно, много е трудно и много мъчително да знаеш, че детето ти ще го боли. никоя майка не иска това за детето си. всяка от нас се бори за да не се случва това. и всяка го прави така както и диктува сърцето и.

крехката детска психика е много манипулативна и считам, че ако непрекъснато акцентирам върху първичната рана, немунуемо е, да стане много дълбока. не я отричам, но отказвам да приема, че тя трябва да е центъра на живота ни.

според мен не е добре, човек да се оставя да го води болката и да и се подчинява. това важи за всякакви житейски ситуации. по света има ужасно много болка и всяка сама по себе си е най-силната. някои се поддават и се оставят да ги изяде, други я преодоляват.

по-добре е да се оставим да ни водят децата ни, най-разумно е.

мисля, че има огромна разлика в това, дали се преработва фактът на престоя в дома, или изоставянето. естествено, че двете неща са свързани, но може би трябва да се разделят.

повечето от по-големите осиновени деца тук никога не са били в дом. на повечето от тях никога не е казвано, че не са биологични деца на семейството си и аз по-скоро там търся голяма част от причината за огромната болка.
но кога и как да поднесем истината е също сложен въпрос.

и последно, защото стана много дълго.
 искам детето ми да не го боли, а не мен да не ме боли. затова се стремя да мисля и действам според нейната, а не според моята болка. моята също е нелечима, но съм я приела и това не ме е променило като човек. оставам си непоправим оптимист, обичам хората и гледам да им прощавам за грешките, които са допуснали. когато някой е слаб и неспособен, за мен той не е лош, а просто слаб и е добре човек да бъде снизходителен и да го съжалява, а не да го осъжда.

вярата и надеждата са основен мотив в живота ми и искам, ако успея, да предам това на детето си.

Моето мнение съвпада с това на Галя и Мата.

Не е заравяне на главата  това, което Галя прави, просто е въпрос на житейска философия, начин да се справяш с живота и тя ще го предаде на децата си. Нека не забравяме, че моделите на поведение се усвояват именнов тази възраст , и именно от нас независимокоя и каква е биологичната, истинската и първичната.... Те съществуват, но да вдигнем ръце и да кажем- Пред тая болка нищо не може да се направи и тя ще си остане болка за цял живот- ето с това не мога да се съглася. Не само защото не искам/като всяка майка/ да приема, че детето ми ще страда, а защото знам,че за един проблем има поне три разрешения и изхода, но никога няма да ги намериш, ако отсичаш - няма начин. Права е Мата- Намерени са децата ни, а не изоставени. Въпрос на гледна точка е. И сме отговорни за това, какво усещане ще предадем на децата си. Защото един и същ факт за едни е добър, а за друг лош- това си е философия в чист вид, още Монтен го е казал.
Един момент има - много е важно дали ние сме преработили своята болка. Според мен жена, на която й минава през ума, че това дете не е нейно, защото не го е родила тя, или по някакъв начин се чувства неосъществена като жена, защото не е родила, неминуемо ще нарани детето си.
Кога да го кажем?- няма рецепта за нищо- всяка от нас преценява за своето дете и според мен със сърцето си най-добре.

Разбира се, че в подсъзнанието я има информацията, за раждането , за преражданията и пр. Децата си спомнят за тези неща до 7 години, защото поради това,че съзнанието им не е добре развито им е отворено в тази възраст позсъзнанието и те изравят от там спомени. Помнят и знаят. Били са изоставени- да, когато са били малки и беззащитни, бебенца, но да не забравяме, че те може и да са по-стари души от нас. 

„От къде си?”, попита мъжът на границата.
„От света”
„Къде отиваш?”
„У дома.”
„А къде е домът ти?’
„Не знам”
Януш Корсак, „Крал Мат на изоставения остров"

ЧОВЕК ТРЯБВА ДА ИМА ДОМ, ЗА ДА НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ НЕГО, казва Джийн Амери, оцелял от Холокоста, за когото изгнанието е равносилно на бездомие... И докато Амери се опитва да търси смисъла на дома и майчиния език, аз, като осиновена, търся смисъла на дома и майката...

Ако повярваме на Амери, че изгнанието е загуба на биологичната и психологична идентичност, то тогава осиновените са в изгнание от момента на раздялата им с биологичната им майка. Оригиналният им акт на раждане, този универсален паспорт, който свързва всеки един от нас с произхода ни, липсва. Още от времето на Едип, осиновените деца бродят по непознати земи, опитвайки се да възстановят онова легендарно място, което другите наричат Дом – началото...

Думата „дом” не е концепция или място, домът е състояние на съзнанието, от което започва самоопределението. Домът е нашият произход. За нас търсенето на Дома може да е универсално търсене, но за осиновения това търсене е ТЪРСЕНЕ в буквалния смисъл на думата – търсене на началото на себе си, търсене на изгубената майка, на нейната безусловна любов, търсене на смисъла, на изгубеното време, на последователния Аз, търсене на сигурност, на форма и структура, на основа и център...

Търсенето на Дома отразява дълбоката потребност на осиновения от биологична, исторична и човешка свързаност. То сякаш наподобява религиозното търсене на човешкия дух, защото е опит да се свържеш с нещо по-голямо от теб самия."

                                                               ****

Позволявам си с благодарност към създателите на сайта: http://www.osinoviavane.com/ да цитирам публикувани там материали. Има и други материали за четене от тези майки, които се опитват да разберат по-добре чувствата на децата си. Това правя с единстваната цел - да се отворят умовете ви и да прогледнете в дълбочина на първичната рана - така леко отмествана, притулена, незабелязвана, отричана от някои от вас/нас. Вероятно ви подвежда малката възраст на децата ви, но това че още не могат да формулират правилно въпросите си, не означава че не изпитват тези чувства.

Съгласна съм, че не трябва да се прибързва с обема на информацията, която да дава на децата, както и че това трябва да става с темпа на питане.

Колкото до възрастта на детето, на което е добре да узнае повече неща, моето лично мнение е, че трябва да е над 6-7 годишна възраст - тогава децата наистина започват да осмислят ролята на семейството и корените си. И започват да питат осъзнато.

Едно нещо мисля, че е ясно за всички - няма случайни въпроси. Щом детето го задава, значи този въпрос се върти от доста време в главата му, няма кой да му го сложи там. Въпросът е изплувал от дълбоко неосъзнатото подсъзнание и е кристализирал постепенно и ето детето го задава. В първия си плах опит да съедини разкъсаната тъкан на душата си. И така доста години - докато намери верните (за себе си) отговори. И ДОМА си.

Галя, уважавам въпросите ти и затова с най-добри чувства към теб се старая да отговоря така, както чувствам нещата  :
Не знам дали правилно разбирам детето си (голямото, защото малкото още не е питало нищо). Старая се да го разбирам, доколкото го познавам. Старая се колкото мога да не го товаря с моите чувства.

Съгласна съм да оставим децата да ни водят.
Но явно всяко дете е различно. Моето никога не се е задоволявало и не се задоволява с лаконичен отговор. Аз по собствена инициатива досега не съм му разказвала повече, отколкото ме е питал. Започна да пита около навършването на 4 години. Няма начин да му отговоря, че не е бил в моето коремче и с това да се приключи разговора. Той самият пита: къде е бил, къде е тази жена, коя е, аз виждала ли съм я и т.н. При всеки следващ разговор въпросите са повече. Ако отговоря уклончиво, въпросът се повтаря пак и пак. Напр. Защо си е отишла? Моят откровен отговор "Не знам" явно не му е достатъчен.



Между преработване на болка и излекуване на болка аз правя разлика. Мога да излекувам физическа болка. Душевната мога да я приема като съдба и да продължа напред. Имам предвид това, че ако някой носи болка в себе си, това не му пречи да бъде пълноценен в отношенията си спрямо другите. Както и майките, които са загубили дете, ако си родят друго никога няма да забравят болката, но това не ги прави по-лоши майки.
Не ми и минава през ума, че тези деца не са мои, но не забравям, че не съм ги родила аз. Това не прави връзката ни по-здрава или по-слаба, тя просто е различна от тази, която сестра ми има с нейните деца.

Не се засягай, но държа на точността. Това е превод на ТЕА от споменатата книга. Всички знаем коя е ТЕА и я уважаваме безкрайно за времето и нещата, които направи за да бъде полезна на децата и семействата им.

А в останалата част постинга ти ме озадачава.
Аз не виждам майки, които да отричат или поне не напълно първичната рана. Виждам майки, които си задават въпроси, решени да се борят за щастието на децата си (Дали ще се справят - кой знае?). Виждам майки на деца с различни характери, нужди, външен израз не преживяваното, с различна съдба.
Отричане не видях.

Сочиш възраст за казване на истината, а не забелязваш, че повечето ни деца знаят от доста по-рано. Не мога да го видя като криене на главата в пясъка.

И ако някой иска да чете "Майчина сълза" на едногодишно си дете, ок. Аз не бих.

Но, ако вие разбирате емоциите на детето изоставено от майка си, кажи ми с ръка на сърцето, че всеки път, когато си плакала като малка е било, защото първичната рана е сработила, а не защото не си получила желания подарък? (метафорично!)
Ей, това беше въпросът на Галя.

П.П. Бе, аз поне така го чета. Но, ако темата е: дали да кажем или не, аз се изнасям.

Ще се радвам ако и Теа намери време да драсне мнение по въпроса.
Дар, темата е пусната от мен, но всъщност се надявам това да е Нашата тема - в спорове и леки цивилизовани дразги да стигнем до части от истината.
Една от причините да пусна темата беше, че никъде зад истериите на Милен не прозира първичната рана. Преди две години помниш, как бях полудяла, заради отказа му да ме допусне до себе си в среднощните истерии, но след като намерих време да се включа активно в четене и писане из другите радзели на бг-мама установих, че почти всички деца на тази възраст го правят. Някои и в по-интензивна степен, от това, което беше при нас.
Благодарение на мамите от форума тогава оцелях, не залитнах в кривата /според мен/ посока.

Ние не!
Приемам, че понякога синът ми плаче, просто защото не съм пуснала "Патето Аки"
Приемам, че понякога синът ми се тръшка, защото у нас правилото е, че се купува по един балон на ден и толкова, а той не е съгласен
Приемам, че синът ми мята играчки, просто защото му се мятат играчки
Но със същата сила приемам, че когато се буди нощем без причина,  плаче (в момента сме в такава серия) и ме вика, това е от неясен страх, причинен от болката от изоставянето му и прекараните 7 самотни месеца в дома.
Приемам, че когато вчера ме гушна след едно филмче и каза  "Нико има мама", поиска утеха.
Вярвам му че помни, вярвам му, че го боли, вярвам че го е страх и понякога това го кара безпричинно да мята, да хвърля и да вика...

Вярвам в инстинктите, повече от колкото в разума
Вярвам в невидимите връзки, спомените и фините енергии, в пътешествията на душата повече от колкото в рационалните обяснения

Е, за някои може да "съм залитнала в кривата посока", за други излишно го натоварвам, мъча и себе си, казвали са ми, че сама му предавам страховете си и т.н. и т.н Може да сте прави... Но за мен това е нашият път. Може да ви звучи клиширано, розово, бонбонено, да ви кажа... от известно време насам - хич не ме интересува. Мисля, че съм отписана от обществото на трезвите и здравомислещите майки, както и на онези, които не четат книги, защото нищо ново не им казват и само им мътят мозъците.

В началото на пътя ми към Никола - дълбоко вярвах, че той е дете точно като всички останали. После осъзнах, че е различен, но бях решила, че ще успея да го накарам да се почувства като всички останали. Още по-после, приех, че той винаги ще е  различен и това го прави уникален. Сега за мен той е единствен.

Това какво е, ако не отричане??

Дар за мен, защо ми "скачаш така с бутонките"? Леле, като се зазащитавате мамите, направо ни отнасяте!!! 

Просто се опитах да отговоря на изказаното лично мнение на мама Галя. Може да ти се е сторило остро изказването, ама точно от мама Галя не очаквах това! Та нали се опитваме тук да променяме мисленето и разбирането, а не да се връщаме назад към стари схеми. Както виждаш от нейния последен постинг, тя си знае и не се е разсърдила много (нали Гале?  ) всичко си остава в духа на "цивилизованите дразги" - добро попадение 

На първия ти въпрос отговарям така - предлаганата от мен възраст е резултат 1-во от личен опит и 2-ро от опита ми с трите ми деца (рожденни). Точно днес чертахме родословно дърво с най-малкия (7 г.), човекът се интересува най-искрено. А също задава и въпросите "Аз на кого от двама приличам?" и т.н. според мен естествени за тази, вече осъзната, възраст.

На втория ти въпрос отговарям така - понякога (не винаги), когато майка ми се караше, нещо в тона или изражението й (това е напълно подсъзнателно) ме караше да се чувствам чужда за нея, външна, друга, ненейна.... и досега имам в сърцето си място, което боли като позаздравяла синина, тъпа болка, постоянна, несравнима с нищо друго.... Ами тук има хора, които ще ме разберат. Дано и ти разбираш, че няма агресия в нашите мнения, а само недоумение, че не ни разбирате....

Фусии, 

Фуси, всеки си е избрал пътя и си го върви - никой не може да каже кой крив кой прав - само времето ще ни покаже дали сме се справили като родители. Живот и здраве след петнайсетина години, пишейки с носталгия в този форум ще се връщаме заедно с новотръгналите по пътя и тогава ще говорим от позицията на опита, не на теорията.

И в моето и в твоето мнение, като очертаващи се противоположности има някаква доза истина и ще се радвам ако и другите са така откровени и напишат своята истина. С леки възпитани спорове и опити да изложим /и наложим  / своето виждане по въпроса, ще очертаем възможните пътища, пък по-скоро тръгналите по стъпките ни ще видят, че има различни начини за постигане на душевно равновесие.

Мина, имам чувството, че просто не ме дочиташ - отказвам.....докато!!!
След малко /само да поровя из мрежата/ ще си обоснова част от писанията.

Не знам вече.
Ако има нещо, което ми се струва, че обединява различността на "децата" в този форум е болезнената чувствителност.

По същия начин реагират и майките във вихъра на приемането на болката на децата си, когато ги удари в челото и им покаже, че надеждите за това, че той/тя няма да мине оттам, си отидат.

Наистина не се четем и май никога няма да се научим да го правим.

Че децата ни носят в душата си специфична болка, различна от другите, разбираема издъно само от друг преживял същото (с коя ли болка не е така...), рано или късно всички го разбират. Или го отричат, но това така или иначе не го променя.

Факт е и, че децата дават и ще дават различни признаци на тази болка, ще я изразяват различно, ще я отработят различно. Ние ще ходим до тях, с тях по различен начин.

Аз съм последната, която ще споря, затова ми е странно, че ме виждат обута с "бутонки".
Писала съм тук, но пак да ви разкажа.
Ирина се събуди няколко месеца след като беше у дома, погледна ме странно и каза: Искам мама.
Казах й: Ето ме.
А тя повтори, гледайки ме: Искам мама.
Тогава на устата ми беше да питам: Коя мама? - но тя разтърси глава, сякаш махаше някаква пелена от очите си, погледна ме отново и каза: Тебе...
Но в мен остана усещането, че търсеше друг...

Детето отработи (на този етап) осъзнаването от загубата си така, че не го желая на никое дете и на никоя майка.
Телцето й вибрираше, устните й посинели, стискаше юмручета, хвърляше всичко из стаята крещейки: Искам да умре! Купи ми пистолет, мамо, искам да я убия! Искам да я боли, както мен!
После поиска да си представим, че аз съм тя и да ме удари...

Спирам тук. Дълго отлагах да напиша това, не исках да плаша никой.

Именно затова не искам да "лекувам" болката на Валя с приказки за изоставени кукувичета отсега, а с много гушкане, игри и забавления. Ще дойде време и за другото.

Та... кажете ми, че вече започвам да се губя. За какво е спорът?

Смислени за кого? Това "смислени" е субективна категория. Това което за детето ти е напълно "смислен" въпрос, на теб може да ти се стори "велика глупост"... и обатното - гледам сега когато издавам "Смислени заповеди", на Никола му се виждат "велика глупост"  
И тогава "подходящия момент" да започнем да обръщаме внимание на болката на детето се отлага неопределено във времето

Вярвам още в теорията на Стив Джобс за точките на свързване...

Когато бях малка, моята прекрасна майка, толкова се страхуваще от болестите, че никога не ми вярваше, че нещо ме боли. Тук посочвам само драстичните примери:
2г - боли ме ухото, аз плача, тя - нищо ти няма, измисляш си. След два дни ме завежда на лекар, който и вдига жесток скандал, аз съм с адско възпаление
14г - боли ме корема , тя - нищо ти няма, измисляш си, ти си си театралка. Вкараха ме в болница по спешност - махнаха ми апандисита в последния момент преди спукването
23г. - изпитвам нечовешка болка отново в корема и гърба, тя - нищо ти няма, измисляш си всяка жена я боли корема. Приеха ме отново спешно в Пирогов със зверска бъбречна криза

Да ви кажа - майка ми е прекрасна майка. Тя е причината, аз самата толкова да искам да бъда майка. Просто я беше страх - ужасно я беше страх, когато някой от нас се разболее...
Тогава всеки път си обещавах, че когато имам дете, ще му вярвам, когато ми каже, че го боли или дори подозирам, че го... Само не съм се сещала за душевните болки  

Та толкоз за точките

Уф, ще си гледам изреченията под лупа вече, обещавам 
Смислени не от моя гледна точка, разбира се. Без да съм безумно много майка-орлица, аз спирам да мия чиниите, когато детето дойде с въпрос при мен. Защото освен с думи, той задава въпроса си и с изражение и поведение. Когато го прогледна, аз виждам, дали пита за поддържане на разговора или се вълнува от въпроса.
Минахме през един период от време /някъде около появяването на Митето у дома/, когато кой в кое коремче е бил беше просто търкаляне на думи - щом не е бил в твоето е бил в моето.

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=340155.0;all
както и всички теми за темпераментните деца от раздел Нашите деца.
Има и други, но в момента не ми стига времето.

Ами да кажа само, че подкрепям тази с бутонките.

Иначе това лято, туку по едно време осъзнах, че от отработване на болката, Исак превърна разговорите за "другата майка" (защото както при Ирина, така и при него се появи другата майка, без да бяхме говорили за коремчето) от наистина градивни разговори, в разговори с цел обръщане на внимание. Тогава го спрях - аз го спрях, може и да съм сбъркала. В крайна сметка той спря да страда за сега, а че отново ще отвори въпросът е ясно - писах вече, че мине не мине посочва някой на телевизора и пита дали тя го е върнала в дома.

Защо плачат децата нощем? Ами ако някой може да ми отговори, защо Дара плаче и пищи нощем и нищо не помага, ще отговоря, защо се случва и с Исак. От начало отдавах това на предишния му живот, сега забелязвам, че плаче нощем преди да се разболее - явно го боли нещо детето или просто не му е конфортно.

Искам да кажа и за първичната рана - аз смятам, че по никакъв начин не мога да я променя, не мога да излекувам детето от нея, мога само да се постарая да бъда до него, когато го боли. Още повече - аз смятам, че неприемането на този факт води до същите негативни последствия за децата, както така популярната в миналото дълбоко пазена тайна за осиновяването.

Мина, а колкото до гледането на детето с други очи - и мен от това ме е страх, но в един момент разбрах, че задълбавайки в това, как ще го погледна, как ще реагирам и т.н. го отчуждавам от себе си. От тогава като трябва да му се скарам, му се карам и изобщо не се питам, дали му се карам защото е направил беля или защото е осиновен.

А иначе не го намирам за различен - той е моето дете и това го прави специален и единствен за мен.

Минаваме дълъг път, всеки стига до своите си изводи. Децата растата и ние растем с тях.

До сега влизах с пиетет в темата, поздравления за мама Галя  

За мен тя е важно място за изказване на мнение за лична поука от чужди чувства и преживявания.
Благодаря на всички, които са изложили много емоционални, умни и разнопосочни преживявания и мнения.

С риск да си го отнеса ще се включа и аз.

Колкото деца толкова различни светове и индивидуалности. Единица мярка е трудно да се намери. Явно за дълбочината на болката от първичната рана имат значение много фактори - възраст на осиновяване, емоционалност (както на дете така и на на осиновител), начин и възраст на откриване на истината (понякога период на осъзнаване) .... възпитание и още сума ти обективни и субективни фактори.

Понякога си мисля, че твърде много проблеми и емоции съпътстващи изрстването на нашите деца свързваме с факта, че те са осиновени, взираме се в тях, в душите им дори преекспонираме събитията. Една от племенничките ми (прекрасна, умна, слънчева мома днес) ни скъси живота на цялото семейство като бебе. До навършването на 16 месеца това дете през деня си играеше, смееше и развиваше прекрасно, а всяка нощ ревеше истерично с изкривено личице, като си стискаше мъчително юмручетата над главичката. В 5 сутринта заспивахме всички изтощени и измъчени. Ако беше осиновена щяхме да имаме опорна точка за произхода на страданието и със сигурност. Не се намери специалист, който да успее да ни помогне.

Любимото ми четиво днес (и това на Марти) е моето дневниче като бебе. Голямо благодаря на мама (и сестрите ми имат и им се радват), че го има. За мен е изключително ценен подарък.

Марти ми бърка в душата напоследък (без да иска) а аз се държа привидно непукистски. Има колекция от книжки за Франклин и една от книжките "Франклин бяга от къщи" му е особено любопитна. Като му се скарам за нещо ми цитира репликата на Франклин съвсем на място: "Ще избягам от къщи и ще си намеря нови родители, нов учител, нови приятели ...". В следващия момент ми се хвърля на врата и се извинява.

Коментираме много и с право специалната чувствителност на осиновените, но пропускаме тази на осиновителите. Нашите мами много често са минали през деветте кръга на ада и са едни специални, много раними, уникални, емоционални, умни .... същества  

Уф, малко да поспамя и аз чувах тези заплахи. После си спомних, че по това време тя имаше и тениска с един надпис на английски"Аз съм твоя най-голям кошмар", купена беше от мен, май не съм дочела добре надписа
Познай после с какво удоволствие я изхвърлих.
Мами, вземете си поука от преживяното от мен - никога не купувайте такава тениска на детето си.

Пак да поспамя. Мина, много си права, и в  погледа на дъщеря ми го имаше това

Ами Ирина не е пищяла и плакала, бълнуваше. Понякога видимо за неща, които силно са я впечатлили през деня, понякога не знам... но пак видимо не се веселеше.
Успокоявах я с галене по главичката. Повече не ми даваше дълго време.

Валя понякога плаче безутешно нощем.
Отивам, вдигам я, притискам я до мен, люлея я... и тя... пръцка. После заспива благо, благо.
Понякога се притиска до мен като коте и сякаш не иска да ме пусне.

Това е. И е 'онова', и не винаги е 'онова'.

Според мен това, което обединява децата във форума ни ето как го формулира моят 5-годишен син: "Мамо ТЯ защо не се е погрижила за мен когато са ме извадили от коремчето й? Ако някой не се е сетил да се погрижи за мен, аз съм щял да умра!" Това всички те го носят и отработват непрекъснато в душичките си от момента, когато са престанали да чуват нейния глас. Това според мен не се лекува, то се приема като съдба.

Оттук нататък идват разликите. Ето две основни:

1. Нашите деца по различен начин са били отхвърляни от майките си докато са ги носели в утробата си. По различен начин са били "изтърбушвани душичките им".

2. Децата ни са преживели различен период от време в институция и в различни институции. Едно е да осиновиш бебе при раждането му, друго е на месеци, друго е на година, друго е на две и т.н. Физическото и интелектуално развитие на 2-годишния ми син беше на ниво едногодишно дете. Ми той на 2 години се учеше какво е да те разхождат в парка, да ти пеят песен само на теб, да си играят с теб... Докато свикнем да живеем нормално и то си дойде времето на въпросите. И то какви въпроси! И колко болка видях! Относно Албена майчината ми интуиция ми подсказва, че просто й трябва наваксване на гушкане и ласки, защото това я успокоява. Скоро ще дойде време и за други неща.

Относно четенето и нечетенето. Не, книгите не мътят главата. Но и там не можеш да намериш рецепта как точно да постъпиш с детето си. Защото наистина всяко дете е уникално. А и всеки си подбира книги по неговия вкус за да следва някакъв модел на поведение, защото колкото книги, толкова мнения по въпросите за възпитанието и поведението спрямо детето. Веднага давам прост пример: На едно място чета, че трябва да стимулирам морално и материално детето си всеки път, когато изпълни поставена му задача, друг пак уважаван автор ми казва, че това било вид подкуп и не действало възпитателно. Ами продължавам да чета, но следвам преди всичко интуицията си...

А, сега се сетих... Ваньо никога не се е будил през нощта и не е плакал. Трудо заспива, но заспи ли, спи като пънче. Албена обаче имаше период на плакане и истерии през нощта. Това беше... когато й никнеха 6 - 7 зъба наведнъж. После се успокои... Преди около месец започна пак да се буди и да плаче. Погледнах в устата й - ами пак два кътника наведнъж пробиваха. Пробиха и... започна да спи спокойно.

това, от което най-много ме е страх, е да не прехвърля своята собствена болка върху детето си с това, че прекалено рано го въведа и му покажа неговата. от това най-вече ме е страх.
страх ме е да не потърся в нея другарка по съдба, защото не за това ми я прати Господ. може би затова и съм толкова крайна, когато става дума за първичната рана.

това дете не е утеха за липсите ми, а е едно ново начало. еднакво опасно е да си заровя главата в пясъка или пък да мисля само и единсвено за това, че е родена от жена, която я е отхвърлила.

искам да намеря баланс. най-вече за нея. аз съм голям човек и ми е дадено сама да успявам да реагирам на болката си. тя е едно беззащитно дете, което ми е поверено, за да го пазя. и ще е грях, ако не успея да изпълня тази задача.
не съдя никого, как иска да гледа и закриля детето си. но просто според мен всякакви крайности са недобро нещо.

обща рецепта за осиновените деца няма и не бива да има. след като всяка от нас, като майка, е сигурна в себе си и в това, което прави ЗА детето, значи всичко е ок.
но пак повтарям, пазя се от това, да смесвам нещата.

да кажем или да не кажем, кога да кажем, колко да кажем и как да го кажем, решаваме ние. времето ще покаже къде и дали сме сгрешили. грешките обаче ще изкупваме заедно. ще ги направим само ние, техните родители, но ако сме сгрешили ще плащат и нашите деца.
не откривам топлата вода, но това е основното, което ме води.
може би сме прекалено отговорни родители, а всичко прекалено не е добро.

знам едно - че нищо не знам. и тепърва ще се уча. блязя тези, които са напълно наясно със себе си и света.

Ето тук ще кажа къде е разликата между различните гледни точки по въпроса. ТЯ се е погрижила и то добре, защото ИНАЧЕ моето дете е щяло да умре в някоя колиба в гетото. Намерила е едни добри лелички, които са му дали грижи, топло, супа, вафли, докато го намери неговата мама. В колибата това нямаше да го има. По кръстовищата също.

Последните две естествено не са за ушите на моето дете, обаче са реалност. Да, институцията не е истински дом, но и колибата не е. И едва ли щеше да е повече гушкан ако беше останал с нея. И когато гледам детето си, не мисля за това как може да оставиш такова хубаво дете, а си мисля: "Радвам се, че тя си е тръгнала от родилния дом, а ти си останал и не си прекарал първите две години от живота си в мизерия, разправии и мръсотия, че всичко това ти е спестено".

Друг пък може да смята, че тя не се е погрижила и че просещите майки по улиците се грижат добре за децата си, особено в дъжда и снега. За мен това не е живот. Хиляди пъти предпочитам дома, където има парно, храна, играчки, та дори и гушкане пред жена, която е оставила детето й да расте на самотек и не го обича, ако ще и да са заедно.

Всяко обяснение е въпрос на интерпретация. А интерпретацията се определя от това как ние гледаме на нещата. И ще се постарая детето във всичко да намира положителните страни.

И никой не отрича първичната рана, айде стига вече, ако някой е решил животът му да се върти около нея, да го прави, всеки има право да живее както си иска. Аз не живея подвластна на отрицателни емоции и ще се опитам детето ми също да не го прави.

За мен темата е изчерпана.

имам братовчедка на почти 40 години и до ден днешен не знае, че е осиновена. В нея няма и никога не е имало никакви наченки от тази "рана". Смея да го твърдя, защото сме много близки и зная какво мисли и защо го мисли.
Знам, ще ми скочите отгоре, че нищо не разбирам от "първичната рана", но.... ако тръгнеш към един проблем с мисълта, че този проблем ще се проявИ и ще се случи, подсъзнателно поведението ти го предизвиква. Имам предвид конкретно този вид рана, не по принцип. Изхождайки от мисълта, че моето дете ще преживее първичната рана и цял живот тя ще го притеснява, всячески се стараем да олекотим нещата и да ги предотвратим. Точно това ми се струва грешен подход. Страхът на родителя и на детето стават още по- големи, защото постоянно се чудиш как да го избегнеш и да го потушиш.
Защо мисля тъй ли? Ами сестра ми е с неправилна комбинация на хромозомите. Случката е станала в момента на създаването й и не може да бъде променена. Сега търпим само резултатите. Докато не стана ясно, че има такъв проблем (разбирай, докато тя не стана на 8-9 години), всичко си беше много добре вкъщи. И изведнъж - здрасти! От страх какви са последствията и изчетената литература по нейния проблем, всички започнахме по всякакъв начин да я щадим. В един момент, обаче, се оказа, че нещата не могат да продължат така. Мислехме си, че като я защитаваме всячески от хората, й правим добро. Да, ама не - тя си навлече жестоки комплекси предимно за това, че е нисичка. Последва неколкомесечно психясване, заради което се наложи да стои в клиника в Сф и всички лекари да ни убеждават, че тя е нормална и нямат обяснение на ситуацията. За щастие, след 9 месеца, нещата се оправиха. Отдъхнахме си и всичко придължи постаро му. И след 3-4 години - направи опит за самоубийство. Ей тъй, сряза си вените, след това сама си почисти банята и звънна по телефона да дойде някой вкъщи да я види. Е, след този момент си рекохме край! Ясно беше още откакто разбрахме, че има вроден дефект, че целият й живот ще бъде труден, но не си дадохме сметка, че закриляйки я така, като "излезе" пред света, нещата ще станат много трудни за нея. И "сменихме тактиката". Късно, но даде ефект. Не се обърнахме срещу нея, но я оставихме да преживее няколко удара. Всяка вечер я мисля и ми е мъчно за нея, но сега тя не живее вече при нас, а е сама в София и се оправя там, завърши висшето си, работи и се справя сама.
Защо написах това тук? Да, не е за този подфорум. Но за мен "първичната рана" я има в различни проявления. Не съм прочела книгата, взех я, но не е четиво за "лека нощ". Та да се върна на идеята - за мен вид такава рана е и съдбата на сестричката ми. И си мисля, че излишното и прекомерно мислене за тази рана и старанието да се избегне, води до изкривяване на действителността. Мисля си сега, че истината за осиновяването трябва да се знае като "даденост", в смисъл, че на детето така трябва да му е поднасяна информацията, че е осиновено, че все едно това не е нищо различно от нормалното и като се върне назад в годините, да се чуди кога е научило истината. Трудно ми е да го обясня в няколко думи, но като че ли "свободната" комуникация е най- добрият вариант - без лъжи, без прекомерна информация в различните периоди от възрастта, съобразно разбиранията на детето...
Така мисля сега, преди да видя детето си. Когато ни намЕри и се прибере вкъщи, минат години, може и да мисля по различен начин. Човек се променя и не можеш да си сигурен, че в някаква друга ситуация ще мислиш по същия начин, но не си сигурен дали  и утре ще се събудиш.
По- сериозно заключение с обобщение няма да направя, защото за мен това е отворена тема - има  доза истина и в едната и в другата страна. Важното за мен е да намеря баланса и да направя нещата максимално прости и безболезнени, което е най- трудноата задача и май ще си остане без отговор, защото винаги ще има едно "ако" или "но", което ще си казваме за всяка ситуация и ще се съмняваме "това ли беше най- правилното и дали, ако не беше...., щеше...." и винаги това "но " и "ако" ще са различни за всеки човек, дори и за двама осиновени, защото характери и хора всякакви има и точна рецепта за душата няма.

Извинявам се, че отклонявам темата, но Мишинка, как така ти знаеш, че братовчедка ти е осиновена, пък самата тя не знае.Дано не намериш нещо  недобронамерено  във въпроса ми, но съм   чувала и за други подобни ситуации,според мен не е възможно. Близък роднина ще знае, а самият осиновен няма да знае.

Лично мнение, също неангажиращо.Няма начин осиновено дете да не знае, че е осиновено, когато вече е  поне на 18-20 години.Може да няма доказателства, може да не са му съобщавали официално,  може самото то да приема или отхвърля истината за произхода си, но няма начин да не знае.Казвам го от наблюдения в реалния живот на зрели осиновени деца, вкл. и на средна възраст.

мисля си, че това е далече по-болезнено за децата-недоверието, наличието на тайна между тях и близките им.Много може да се пише по въпроса, но не искам да подменям или измествам темата на Мама Галя.

  не знам. Съжалявам, че не е по темата, но наистина не знам как братовчедка ми до този момент не е разбрала. След като е осиновена, родителите й (моите роднини, осиновителите й) са се преместили да живеят далече в друг град. Аз зная от преди 15-ина години, че тя е осиновена, а сестра ми разбра преди 1 месец в разговор между мен и майка ми и беше озадачена от "разкритието", че не е разбрала досега. Много пъти в разговори с братовчедка ми съм се опитвала по някакъв начин да разбера има ли някакви съмнения, да й помогна, ако има нужда, но тя никога не е показвала с нищичко, че знае или се съмнява. Едно време е питала защо родителите й са доста възрастни, но винаги е "минавала" историята с по-големия брат, който е починал и затова се е родила по- късно. Не знам... може би, защото и роднините ми приемат с разбиране осиновяването и никой не й е намеквал за това нещо.... Не мога да си го обясня и аз се чудех как така тя не знае и не е разбрала, но... Аз не смея да й кажа. Майка й още е жива и не желае да й се разкрива тайната. А на мен майка ми каза веднъж по някакъв повод, вече не помня какъв, ама ей тъй информативно, щото май се чудех и аз защо толкова късно е родена, ама още тогава мама ми каза "историята" за "брат й" и никога повече, освен ако аз не съм питала, не е коментирано. Всички я приемат като наша роднина и това е - няма деление, няма "осиновената" и разни други "определения", които се "закачат" като табелки. Винаги си ми е била кака Едикоя си и това е.

Да позная ли кого визираш?
И как прецени ,че ти си човекът ,който преценява на кой му "тракат чакрите"?
Божееее ,а аз ,заблудената овца си мислех ,че си изливам душата пред сродни души.
Сродни-да.
Души-не.

Това , че не дава да се разбере нищо съвсем не означава , че не знае или не подозира.Можеш да имаш едно наум за това.

Бианка. лъжеш се. и то много. за когото става дума-той си знае. аз никога не лъжа, поне в това много хора са се убедили.
това беше предназначено за друг, той реагира, а и се познаваме лично. не съм и спестявала никога нищо, тя на мен май също.
отношенията ни са обаче наши и ги имаме, макар и сложни. и са предимно между нас двете. което не ни пречи да се уважаваме и обичаме. в една или друга степен. не всяка война наглед е война в действителност.
не търси за себе си болка и обида в неща, които наистина нямат нищо общо с теб. мисля, че и тя самата ще ти го каже, че наистина нито една от цитираните от теб думи не е свързана с теб.
пази се от това, да говориш тежки думи.


аз май спирам да пиша тук, защото имам наистина по-важни неща за вършене и всичко това доста ми действа на субстанцията.
искам да имам време и душа да съм до хора, които сега и много ги боли, опитвам се да набавя голяма сума пари, за да мога да обезпеча живота на семейството си и на близки приятели.
имам нужда от сили и здрав разум за всички тези занимания.

на който не му харесва, че защитавам каузата си, си е негов проблем. няма да се откажа от оптимизъм и здрав разум. аз се боря за бъдещето на детето си, мамка му. и имам право да кажа с какво не съм сългасна и не мисля да прилагам.
няма да допусна да бъде поставяно в един кюп с никого. то е единствено и уникално.

точка по въпроса.

и за мен темата е приключена.

ПредставИ си, че сме повдигали въпросът директно - дали, или. И то, щото моят акт за раждане е издаден две години след събитието. Говорили сме много и за нейните съмнения, които след като неколкократно и различни роднини са й разказвали и дори са й "показали" гробът на "брат й", категорично го е отхвърлила като вариант. Няма да преразказвам разговорите си с нея, но съм абсолютно сигурна, че не знае.  с едното наум - венаги съм го имала и винаги внимавам да не кажа нещо "нередно" или да не я засегна, в случай че някак си е разбрала истината.
Съжалявам за отместването от темата.
Бианка, чета в тоя подфорум от няколко дни и веднага се сетих, че става въпрос за М*****а. Може и да греша, ама така си помислих.

Бианка, радвам се да те видя 

Понеже стана въпрос за възрастни, които не знаят - най-добрата ми приятелка от детските години разбра че е осиновена на 36- 37. А аз знаех от дете. Не сме го коментирали, и аз не знам защо. Когато преди години е попитала майка си в прав текст - Аз осиновена ли съм - майка и зашеметена просто е казала - Да!
Когато малко след осиновяването на Милен се видяхме /по принцип приятелката ми не живее в България от години/ майка й се разрева първо от щастие, ще си имаме детенце, второ от вълнение свързано с това, че моята мисъл не е обременена с тежкото мнение на обществото и мога да говоря пред детето си свободно, а не да се крия от срам какво ще кажат хората.

Това беше офтопик.
Сега по темата.
За мен темата ще бъде приключена след 15-20 години, когато берем плодовете от труда си
До тогава ще е безценно четиво, което ще препрочитам, ще се опитвам да разбера вътрешните усещания на мамите, писали постовете, да се поставя на тяхното място, да преразгледам собствените си усещания, а също така ще следя собствената си еволюция в мисленето /това го пиша май за пореден път/

 

какво напрАви, бе, човеко! Как ми изряза мнението и го наслОжи точно като журналист с опит, който си прави репортажа. И после, що имало недоразумения - че ти извАди от целта и контекста всичко. Мнението на Аист е за МОЯ братовчедка, а написаното от мен в отговора, което си цитирала, е за съвсем друго нещо. Айде, моля, внимавай какво показваш за четене, че стана..... И това, че съм цитирала една съфорумка откъде видя с какъв замисъл е и с каква цел и че съм против нея и.... т.н. Я прочетИ последното написано от мен във вашата тема за мнението на осиновените какво съм й написала на всеослушание, пък тогава подскачай така. Знам, че сте много раними и в тоя подфорум се ходи по терлици и се боде с карфици, ама не изопачавайте така всичко и не търсете скрит замисъл, заяждане, злоба и кво ли не във всяка дума. Все си мисля, че би трябвало именно тук да няма такава дребнавост и караници за всяка публикувана буква. Нали тук трябва да са най-толерантните хора, уж...

 
Мишинка, дано си доволна

Моля ви, нека тук да пишем по темата.

Пишете и мен "на хорото на първичната рана"...
В състезанието кой е по-добър родител, чиито резултати ще видим след години, въобще не ме включвайте.

Единствените хора - осиновените деца, чиито постове ме интересуваха, едва ли ще пишат (изкл. д-ива и калин@ ).

Заключиха и темата за произхода, в която виждах смисъл да пиша.

Мишинка.... не, че нещо..., ама кой те е възпитавал като малка....май никой.  Пред блока ли израстна?

Хората които ви дразнехме, едва ли ще се появим повече. Радвайте се на безоблачно спокойствие. Живота е най лесен, когато не мислиш и не се впрягаш
Довиждане на всички.

да, в лехата - до пейката вляво.

Май от толкова много вглеждане в себе си и в детето си сте се загубили. От толкова търсене и страхове сте станали мнителни до мозъка на костите си. Винаги съм си мислила, че осиновяващите хора, са "над нещата". А като гледам как се хапете една друга - май много са "под нещата". Кому е нужна цялата тая болка, дето излишно си причинявате взаимно? Та именно под заглавието на темата "какво си причиняваме сами", го пиша, не под идеята на автора й. Защо трябва да се търси заяждане и караница във всяко мнение? - туй ми е много интересно и го казвам за пореден път. Всички в тоя подфорум вървим заедно, а като ви гледам - сте почти една срещу друга - взаимно се изяждате, сочите се с пръст и си дрънкате кокалите от тема в тема. Искренно се надявам след години да не съм като вас - не искам да влизам нито в ролята на Великата Майка, която трябва да бъде поставена на пиадестал, щото е осиновила дете, нито искам да съм се превърнала във Великомъченица, която само се чуди какъв проблем има за разрешаване. Всеки човек си има проблеми и в семействата с неосиновени деца има хиляди грижи и притеснения. Защо изкуствено си създавате някакви проблеми и ви е много приятно да сте различни, не мога и не искам да разбирам. Уж гледате осиновени деца, а когато такива пишат тук, им извивате ръцете, за да кажат каквото вие, осиновителките, искате. Като гледам, осиновените порастнали деца, които се осмеляват да пишат тук, каквото и да кажат, биват порицани. Защо? Осмелих се да направя забележка на Бианка, само, защото явно беше объркала това, за което ме цитира, останалото изписано хич не е обърнато само към нея - то е част от написаното от мен сега и е насочено към почти всички пишещи в тоя подфорум.
Всеки си чете и си тълкува както на него му е изгодно. Дай, сега, тоя ще го осъскам, щото днес ми е криво и трябва да си го изкарам на някого, няма значение какво е написал и какво е искал да каже. За пример - Фуси - направо ме застреля с тоя коментар. Теб, ако те цитират неправилно ще си мълчиш ли? Като гледам какви въпроси ми задаваш, май ще се окаже, че ще изглеждаш още по-невъзпитана или ще обърнеш и другата бузи и ще си тръгнеш, щото някой ще ти каже нещо накриво, което се заканваш и да направиш, де. Ако съм тръгнала да се заяждам, примерно, с Бианка, дали ще се изкажа в тоя стил и ще напиша така нещата? Нали ще я схрускам с парцалите?
Ще ме изядете, ще се нахвърлите срещу мен - няма проблем - все трябва да има някого, когото да отхвърлятеи да порицаете - аз съм лесна - не ви се вписвам нито в представите на единия бряг, нито на другия, нито на реката по средата. Не мога да кажа "евалла" на осиновителките, заради самото осиновяване, щото тези хора, които го търсят, значи не са осиновили от сърце, а само, за да се изтъкват какво са направили. Не мога да мисля като повечето тук и не искам да го правя, защото не ми харесва. Не обичам дребнавите хора, а като чета, понятието "компромис" май е позабравено какво значение има. Какво си доказвате? - колко сте преживели, колко сте "най-"? Имаше в подписа на една съфорумка едно изречение, което звучеше така - вървях по света и мрънках, че нямам обувки, докато не срещнах човек без крака. Винаги и ма хора, които са по-зле от вас, така че не сте интересни с осиновяването.
Дълго стана, ама като за последно е малко, щото не можах да изтърпя и една седмица четене тук, колкото и да се напрягам да поемам всяка топка с усмивка, че видиш ли, може да не ме разбирате. Не става въпрос за разбиране, става въпрос за други неща, които се опитвате да си докажете явно сами на себе си. Дано преодолеете страховете си и си разширите поне мъъъничко мирогледа си, щото тесногръдието, нарцисизма и мнителността не са хубави черти, а тук са доста разпространени.
Сполай ви и дано преодолеете "първичната рана" максимално леко!

изтривам се - не е правилно да бъда съдник на никой

 ......Искренно се надявам след години да не съм като вас - не искам да влизам нито в ролята на Великата Майка, която трябва да бъде поставена на пиадестал, щото е осиновила дете, нито искам да съм се превърнала във Великомъченица, която само се чуди какъв проблем има за разрешаване. Всеки човек си има проблеми и в семействата с неосиновени деца има хиляди грижи и притеснения. Защо изкуствено си създавате някакви проблеми и ви е много приятно да сте различни, не мога и не искам да разбирам..... Сполай ви и дано преодолеете "първичната рана" максимално леко!
[/quote]

Мишинке, моля те спри се!!! Като слон в стъкларски магазин си!!! Пощади ни от дебелооките си съвети, не забравяй, че тук пишат много изстрадали и високообразовани жени, някои и над средната възраст....

Доколкото си спомням от твоите постинги ти все още не си основител, а не си и осиновена.

Тогава с какъв опит разполагаш, за да ни поучаваш така многословно и от "от сърце"?

Колкото до темата - да, наистина какво си причиняваме сами? А какво ни причиняват другите - тези с бутонките? Жалко, защото наистина си мислех, че си помагаме по някакъв начин.

Айде, бутонки чао,  че и на мен ми се разтракаха чакрите, като ви чета писанията.

Всъщност не знам защо администраторите не реагираха на постинга с чакрите от косматата Мата, или и това минава в графата дружески закачки между хора, които се уважават???
Anyway, не ме бройте и мене вече тук, нещо не понасям бутонки, защото съм "свръхчувствителна" лигла, която си въобразява нещо за първична рана.... първична рана ли? Какво беше това???

Аз не вярвам в “Първичната рана”. Вярвам в ПАГУБНОТО ВЛИЯНИЕ НА ПРЕСТОЯ В ИНСТИТУЦИЯ, но не и в първичната рана. Нашата дъщеря влезе в дома ни в една гореща юлска вечер. Горкото дете първите няколко нощи се мяташе и не заспиваше и аз го отдавах на пустата му първична рана, но минаха няколко дни, захладня и детето спеше спокойно като ангелче. И така, малко по малко се научих да разчитам езика на тялото му, на мимиките, да познавам кога плаче наистина и кога се “глезка”. Детето ми беше в дом по-малко от 5 месеца и ей, богу, не се различава по нищо от биологичните деца, даже напротив. По-сериозна е, ако може за се говори, че едно 8 месечно бебе може да бъде сериозно... Просто тип нервна система. Спокойна, усмихната и жалостива. Тъжна е, когато й пускам песните на Ищар, искрено се забавлява на песента на Митето “Мамо Галю, мамо Галю”. Защо моето дете не се различава? Защото престоят е бил едва 5 месеца. Защо по-големите деца трудно се адаптират? Защото липсата на персонална грижа ги е направила по-малко или никак чувствителни на ласки, нежни думи и прегръдки. 
Имам приятелка, която роди и бебенцето й беше много зле. То стоя по болници точно толкова време, колкото и моята дъщеря в дома.Върна се при майка си, когато нещата се оправиха. Моята дъщеря дойде при мен, когато приключиха всички бюрократични проблеми и срокове.
Имах ученик, наистина голям сладур. Всеки ден идваше с нова банкнота от по 20 лева. Родителите – голееееми баровци. Един ден го заболя коремче и аз му предложих да звънне на майка си. Разговорът приключи много бързо. “Мама каза, че ми е дала пари. Да съм си купел закуска – щяло да ми мине.”
За каква първична рана ми говорите, като на вашите деца никога няма да е отговорено по този начин.  Аааа, та същи я този ученик... Трябваше да правим илюстрация върху българска народна приказка и детето донесе разпечатка от Интернет на “Неродена мома”. “Ами на мен никога не са ми купували книги...” Това дете НЕ Е осиновено.

Та така... Аз вярвам в дълбоката привъзаност родител – дете. Това, което искам от себе си е никога да няма сълзички в очите на моята дъщеря. Сълзички, породени от мъка, която аз съм причинила. Както и вярвам в това, че има лоши биологични родители. Зная, че почти всички деца се тръшкат и това се нарича детски пубертет. Те не се тръшкат, защото са осиновени. А защото те просто откриват света. Сами..., по свой си начин..., техният начин..., не нашият...

Изстрадали , както и неизстрадали и високообразовани жени, някои и над средната възраст....
Моля ви, дръжте се като зрели хора. Колкото пишещи в тоя форум, толкова мнения. И повечето крайни и остри.
Та нали това прави света пъстър.
Защо да сме толкова ограничени, че да не можем да прочетем едно различно дразнещо ни мнение.

Тая с бутонките днес подготвя изненада на момиченцето си, което навършва 6. Някак не мога да вляза в засегнатия тон (простете, но няма и сянка от намеци!).

Правя се на хахо от сутринта, за да може да бъде истинска изненада. Това дете така го мечтае този рожден ден! Миналата година, след година прекарана с нас още не схващаше точно какво е... Тази година е толкова щастлива и превъзбудена, цялата свети! 

А Щъркелов ден не празнуваме. Просто я питах миналата година и тя... не беше ентусиаст. Затова.

За краткост, по темата: писала съм тук преди няколко месеца (ако противоречи с някакви норми, да се намеси модератор, но всъщност блога ми е в подписа) - http://www.detstvomoe.org/archives/153

Все още мисля така, дали след години ще го мисля? Нямам представа.

Статията определено си струва !

Само последната мисъл не е за тук и, слoжена тук, обезсмисля прекрасната статия.

Мисълта е много хубава, но не е приложима за тази болка.
Има ли нужда да казвам защо ?
Няма да ви хареса аргументът ми …
Загубата е загуба на всичко (мама = аз = целия свят). През 9-те месеца и при началото след раждането тези три неща са едно и загубата им е смърт.
А тази умна мисъл бихте ли я изпратили на мамите, загубили дете ?
Не, не бихте. Определено се страхувате и имате респект.
А защо на децата я давате ?
От децата не се страхувате - тяхната участ няма да ви догони в този живот и затова с лека ръка ги съветвате, както и  обвинявате, че не се държат като "зрели хора" (нищо общо с Паола Флай, коментирам форума).

Благодарение на задълбоченото и порядъчно писане на Паола Флай, се породи у мен осъзнаването на този простичък критерий - ако нещо не бихте го казали в качеството на успокоение на майка, загубила детето си, значи същото не става и за бебе, което е загубило всичко, па макар и бебето сега да е над 2, над 3, над 5, над 20, над 40 ...... и да сте дълбоко убедени, че иде реч за лигавщина, незряло поведение на четиридесетгодишни, постродилен синдром на 25- годишни и какво ли още не.

А за който си милси, че съм отчаяна и мухлясала дъртофела  ,  която само тъжни глупости ви ръси,  та ви разваля под-форумчето, моля за справка любовно-кулинарната ми поезия   .

“Вижте какво ще стане, когато просто оставите едно чувство да си съществува. Създава се много страдание, много нещастие, когато вземате за истина всяка мисъл, която мине през главата ви. Една ситуация не може да ви направи нещастни. Може да ви причини физическа болка, но не да ви направи нещастни. Нещастни ви правят вашите мисли. Тълкуванията, историите, които сами си разказвате, ви правят нещастни.”

Екхарт Тол

Предполагам става въпрос за тази фраза.

Знаех много добре какво може да породи, но тази фраза е свързана с друг вид мислене, много далечно от обичайната работа на обичайния ни разум, свикнал да работи с обичайни понятия и да бъде воден от емоциите и от обстоятелствата.
И аз бих реагирала с едно ясно и кратко: "Глупости!" - на тази фраза. По принцип или може би до вчера. Сега - не.

Фразата, разбира се, не е съвет. По-скоро упование. Но така или иначе, фразата сама по себе си е нищо, става далеч по-сложно, когато се опиташ да я приложиш в живота си (без да деля видовете болки) и недай си Боже, осъзнаеш, че е именно така...

Всъщност, ако има нещо, с което не мога да се съглася е обобщаването на всички деца и "деца" под общия знаменател на една и съща болка.
Би било прекалено просто, ако беше така.

Аз отдавна надзъртам в подписа на Дар и намерих много хубави неща там (писани от нея, от Тея и превод). Опитах и да сричам в италианскиа форум (трудна работа  , не съм наблягала на езика достойно като съм го учила за жалост).

Поздравления за всичко   .

Поселдното го бях изпуснала, но наваксах с удоволствие  .

Eднократно, навестявай пространството тук, когато решиш, че би искала... и дори се регистрирай, ако решиш, че го желаеш!....

Това, което си написала потвърждава моята теза, че осиновените деца са най- голямите експерти по въпросите за преживяванията си...Ние само се лутаме, опитвайки се да ги разберем и понякога подлагайки на съмнение, че боли- чак толкова!...
Браво на Галка за хубавата и съдържателна тема, зададена тъй деликатно.....
И в мойта глава се въртеше подобна, изхождайки реакциите ( на страдание на някои от дечицата), за които четох из този подфорум. Страдание не без приноса на родителите им, които в тревожността си да не навредят на чедото си, разчопваха с разкази раната пак и пак...

Моето мнение, е че в някои ситуации прекаленно преекспонираметемата за осиновяването и проектираме на децата си свои страхове, тревоги и преживявания...

Наскоро имахме Рожден Ден-Тя купонясва и се весели като всяко дете(нямаше и сянка за тъга на този ден, за която съм чела пак тук)...

Когато й разказвам за съвместното ни начало (вече и по нейно желание) сълзите, които избиват на очите и показват, че разказът освен усещане за избавление й носи и тъга, та дори и болка!.... И да си призная долавям някаква репетативност в това желание:"Разкажи ми пак!" Един вид: "Я да проверя дали пак ще ме заболи!?"...

Е вече нямам намерение да я травмирам излишно! Избирам да бъда до нея и да си говорим когато и за каквото тя иска..., а не когато аз "следвам" постулатите на новата мода за "казване".... Както е казал по-горе някой: " ...ами ако след някакви си десетилетия този възглед се отчете като погрешен и ненужно травмиращ!?....

Еднократно,

Много ти е хубав поста, но надали има шансове да бъде разбран.
Тук има най-много "силата на майчината любов" и производни  на квадратен дециметър статистически погледнато всравнение с всичко писано по форумите.
Крайно неразумно би било да се регистрираш ...

След третия пост ще започне безумно профанизиране на споделеното от оголената ти душа и скоро ще се стигне до абсурди, които приписват на мен и на другите, дръзнали да споделят. (Искали сме били принудителни сериозни разговори с невръстни деца, как децата си били радостни на РД, а ние сме писали как трябвало да са тъжни, как всяка хрема сме били свързвали с ос-то, как не сме разбирали разликите между хората, как сме си имали други проблеми и те ни били  причина и пр. и пр. и подобни, някои от които ми е и неудобно да описвам.) Трябва да ни свържат с явен абсурд за да не остане време да се помисли. 


Те не се четат дори взаимно. Има толкова стойностни неща от мами в тази тема, но тези 2-3 мами потънаха, никой не им коментира постовете. На поставените въпроси по темата има 2-3 отговора само, а те се игнорират.
Времето и пространството тук все едно ги няма.
Предполагам, им е безумно тежко на мамите, а ние ги натоварваме със самото си съществуване и дори с това, че сме добронамерени. Ако не бяхме би било доста по-лесно.
Дано се отърсят от спомена за пустото осиновяване и да си изживеят ведро годините като млада мама с малко детенце, които няма да се върнат.
Дано мамите имат повече добри мигове и свои радости .
Тук си е тяхното кътче. 


Мнението ти не е алтернативно, а е хармонично и в съзвучие със споделянето на другите, но засяга душевния мир на майката, нещо,  до което не се и няма да се докосвам.
Неща, които са болезнени за мамите, а за децата не са, минават в графа болезнени за децата, а неща, които мамите намират за стимулиращи и успокоителни, са невероятно забатачващи за децата.
 

А на мен ми се струва, че го разбрах все пак поста на Еднократно.
И то, дотолкова, че изведнъж се почувствах в свои води...

Това е един от най-добрите постове написани по темата. С кристална яснота и точност са описани в синтез, страховете и "кривванията" на родителите осиновили децата си.

Мда и аз така. Определено се уверих, че съм права в мисленето си. Благодаря, Еднократно.

Постът на Еднократно е най-градивното нещо писано в този форум от месеци, да не казвам от години. Отдавна си мислех, че нищо полезно, като писание няма във форума, а то се появи! 
Написаното съвпада напълно с това, което мисля за наранената майка от липсата на биологично дете, за отношението на осиновителката към БМ, към детето си и към осиновяването .

Еднократно, жива и здрава да си! Много  ни помагаш! 

Мираетта, постът ти не е добронамерен. оттук нататък се обръщам лично, за да не стават недоразумения.
не че за мен сега има някакво значение дали е добронамерен или не. просто отбелязвам. откровено обиден е.
другото, което е, просто никога няма да се примиря с твоето НИЕ и ВИЕ. няма ние, няма вие. има отделни хора и отделни личности.

моят прословут обиден пост, за който впрочем така и не разбрах кое аджеба му е толкова обидното, че щях почти да бъда изядена, явно не беше прочетен както трябва. беше забавно да следя развитието на бойните действия. чак се стигна и до смешни, жалки и грозни нападки. само не ми казвай, че не си забелязала.  

макар и тонът да беше лек и закачлив, писах точно какво мисля. но за МЕН и МОЕТО дете, а не за всички осиновени. или за всички осиновители. Ти си тази, която говориш от името на всички осиновени, затова и казах, че водиш хорото. Ти си тази, която слага всички в един кюп и им лепва им етикет.
 
и сега е мой ред да ти кажа, да не говориш за нещо, което не разбираш и не знаеш. за МОЯТА болка и да и правиш разбори. не си била бездетна, не знаеш какво е, така че, колкото и да си чела, колкото и да си мислила, няма да го усетиш.

ТИ се опитваш отново да превърнеш в бойно поле тази така хубава тема, като този път откровено обиждаш. лично аз ще се огранича само до това писание, в което за пореден, но и за последен път ще ти кажа това, което съм ти казвала много пъти.
Замисли се, какво правиш не на себе си, а на някои от майките тук. и на някои от осиновените деца. слагаш ги в един общ кюп.

не твърдя, че ВИЕ, осиновените отдавате дори хремата на първичната рана, а че ТИ го правиш. а и това не е коректно. по-скоро помагаш на някои от майките да го правят и аз просто отказвам да съм една от тях.
не си заривам главата в пясъка, но отказвам да обричам детето си на обреченост и да градя живота ни върху факта, че не съм я родила аз, а друга жена.

отказвам да и прехвърля моята болка. и това вече го писах. страх ме е, да не би поради себичност, егоизъм и липсомислие, да взема да я превърна в моя другарка по съдба. страх ме е да не навирам нейната болка в очите и от най-ранно детство, поради користни помисли, макар и неволни. защото мен ме боли.

казваш, че ВИЕ сте добронамерени. хайде, моля те, говори за СЕБЕ си. последният ти пост добронамерен ли е според теб. още повече в тази тема. НАШАТА ТЕМА, тази на майките, които ги е боляло, че не могат да родят деца.

между теб и НАС има една разлика. ние имаме нашата болка, в тази тема чепкаме нея донякъде, но и тази на децата ни, стараейки се да се съобразяваме основно с последната. ти чепкаш само СВОЯТА болка.
и ако наистина имаш да ми кажеш нещо, ще те помоля да ми го кажеш лично и в очите. свикай доброволците си под знамената и ги води в други битки. в тази с мен, мисля, можеш да бъдеш и сама. а и знаеш, че не е битка. имаш ми телефона, звънни ми и ще ядем суши. колкото до тракащите чакри, мисля, че го обсъдихме на живо и стигнахме до извода, че и твоите и моите чакри тракат, нали.



Никога не съм отричала болката и раната на осиновените деца. смея само да твърдя, че тя за всеки е различна. и смея да го твърдя, защото МОЕТО дете е осиновено, затова и си позволявам да отстоявам мнението си. ръководи ме желанието да и дам право да избира. какво, кога и как. отстоявам правото и на това, да бъде самостоятелна личност.

за първи път ще кажа само, че съм дълбоко обидена и наранена. огорчена и разочарована. защо, оставям на четящите да помислят, ако ги интересува.
не, не заради пошлите нападки. те само ме карат да се усмихвам. заради друго е.


напълно съгласна съм с ЕДНОКРАТНО. макар че съгласна не е точната дума. просто  стигнах до извода, че не желая да набивам в главата на детето си на всяка цена и много отрано и винаги, че има първична рана и болка, а да я оставя тя да реши дали и кога ще я има. да я оставя нейна. да не я насилвам да приеме моето виждане относно нейната болка и рана, а да създаде свое. да бъда ДО нея, но да не съм В нея

Не знам защо събирам толкова негативи от теб и с какво те дразня, но предполагам е лично.
Друг не се дразни и не вижда бойно поле, а за откровените обиди ... не знам къде ги виждаш.

А за това, че не съм имала право да пиша във "вашата тема", не знаех, мислех, че е до всички темата.
Е от тук трябваше да започнеш.
Мислех, че Галя наистина споделя мнение и пита.
Излиза, че не е за разговор и обмен на мнения, а за успокоение между вас си. Ако е така, не е мястото на други тук и само са хабили силите и емоциите.


Покрай "бисерите" на този форум всеки ден за пореден път откривам колко е била и е интелегентна майка ми и колко съм благодарна, че именно тя ми се е паднала.

Мата,
С думи, с поведение и с всичко останало съм била порядъчна към теб и към мамите.
Много е обидно и унизително поведението ти към мен. Обективно е необяснимо, а емоционално сигурно е логично.
Дано поне с нещо те обогатява и радва, че да е имало смисъл да го понеса.
 

Не знам, къде да го напиша това. Срам ме е, че се ядем така - всеки има гледна точка, всеки има право да я излага, защо трябва да стигаме до лични нападки изобщо си нямам идея. Тъжно е това, което се случва в сериозните теми.

Да кажа и за Еднократно - много хубав пост, но на фона на случващото се напоследък във форума... повече прилича на пост на майка на осиновено дете или дори някой, който си няма и идея от осиновяването, но е прочел 10 неща, които осиновените не искат да чуват. Дано не съм права. Ако не съм права, Еднократно, извинявай, но вече много станаха случайните съвпадения в този форум.

Фоксче не знам какво се случва напоследък във форума, но някой който си няма идея от осиновяването не може да напише такъв пост . И хем мислиш, че е пост на майка на осиновено дете, хем няма идея от осиновяването.  Моля те, да не го приемеш като заяждане, а просто като стремеж да за изясняване.
С  най-добри чувства към теб!

Предполагам не е жена, а мъж.
Много е психологически грамотен, но е доста безпристрастен.
Много е директно,  нараняващо за майката, дори всичко казано да е истина.
И все едно гледа само в една плоскост.
Има идея от ос-то, права е Дарена, но може да му е професионален възгледът или да е превод от анализи на специалисти от други литератури и да е обобщен тука.
А ако го е казало дете на майка си, много е безпристрастно от негова страна, аз бих пощадила майката.
При всички случаи е интересно.

Ето, виж колко различно усещане имаме. Според мен (като майка на осиновени деца) е много щадящо майката.
Както и да е.
Есенцията за мен не е в това кой го е писал, а в това, че съвсем ясно описва едни от най-честите лутания и крайности на нас родителите.

Би било странно, ако доказателствата, че е писано от осиновено "дете" го правят по-правдиво. Правят го само по-валидно. Факт е, че ние (някои от нас), понякога (за различни периоди), наистина изживяваме подобни състояния, които неволно прехвърляме върху децата си.

И всъщност, това отговаря в най-пълния смисъл на въпросите на Галя.