Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

Не се представяш в никакъв смисъл или поне не в този, от който аз бих разбрала кой ми говори. А много искам да си сверя часовника.
Много ми е интересно дали имаш деца (родени, осиновени), колко големи и съпруг или си още млада и всичко това е пред теб.
За мен е важно за да те разбирам, да знам къде си по пътя.

Причиняваме си точно това, което трябва да преживеем, точно в такава доза, която да ни лекува. Това е според мен.

Ще цитирам Дефи от съседната тема, защото мисля, че мястото напоста е и тук.
И моля, личните нападки и уточнения - в Хайдпарк или на лични.
Теа, радвам се, че се появи. Отговори черно на бяло не търся, опитвам се за размърдам мозъчни гънки.
Темата пак се измести /което не  прави по-малко интересна и полезна, изключая личните нападки/
Става въпрос за дозиране на информацията.
Става въпрос да не се опитваме да вменяваме чувства и мисли на децата си в точно определен възрастов период.

ще публикувам това което вчера исках да напиша но ми се срина нета и не успях
Поста на Еднократно и на мен много ми хареса и струва ми се разбрах какво искаш да кажеш - благодаря ти 
по този повод искам да споделя или да попитам по скоро нещо, извинявам се ако сметнете, че не е по темата: миналата вечер Боби сам попита пак един въпрос който не ми дава мира - "мамо ти от къде си ме купила,  пауза,  ......а аз от твоето коремче съм излязъл" отговорих му че децата не се купуват а той се обърна и каза "ами ти си ме взела от един магазин", казвам - нее мамо не съм и продължих от една голяма къща с много деца, последва въпрос "ами мен кой ме е родил" аз казах една жена те е родила и преди да   успея да довърша последва нов въпрос, ами тя как се казва  аз казах че не знам,  може би сбърках. Тогава реших да извадя снимките от изписването от дома, от стария ни апартамент и започнахме да ги разглеждаме заедно, гледайки снимките от една страна изглеждаше поуспокоен а от друга започна да се смее малко пресилено. Не мога да го обясня но някак си все едно виждайки се в тази „голяма къща” заобиколен от нас от баби и дядовци, после виждайки старият апартамент, който също не помни изглеждаше спокоен. Междувременно се прибра баща му  и ми направи знак да спра да не го товаря повече. Питам се дали постъпих правилно дали когато говоря, това не го натоварва и наранява повече, макар че, ако той иска да попита – ще му отговоря, но ако не - няма да  го товаря. Защо детето пита само когато сме двамата и някак си не иска да говорим тогава, когато баща му е в къщи. Дали аз не прекалявам, но пък как мога да не отговарям на отправените въпроси. Той сам слага край на разговора – задал е въпрос и е получил отговор после коренно променя поведението си сякаш ми казва „ достатъчно мамо не искам повече”  и аз не смея да продължа. Кое е правилно, не искам да лишавам детето си от детство, не искам да му причинявам болка. 

Обещавам си, че няма да пиша и да чета повече, защото страшно се разстройвам... и пак...

Ще си кажа от какво се обиждам и ме боли... Знам че не съм права, да се идентифицирам по някакъв начин с детето ми, знам, че той си има болка, която си е лично негова и аз не мога и нямам право да я изживявам вместо него.

Обиждам се когато някой (още повече когато е осиновител) каже, че децата нищо не разбират, че са още малки, че няма такова нещо като болка от изоставянето...

От няколко дни ровя като луда из нета - белким намеря едно интернет пространство, в което да пишат осиновени деца без някой да ги учи, назидава и да им повтаря как трябва да забравят... Ами не е истина просто!!!!! няма такова, ако някой открие, моля да ми каже, за мен е важно

Еднократно, още в първия си пост се извиних, ако греша. Просто първото нещо написано от теб ужасно прилича на неща, които съм чела.  Харесва ми и го приемам.

"Термина устройва ме", не бих употребила. Това за мен ще означава "Успокоих се и забравих". За мен това просто не е възможно... при мен не работи. Ще ви попитам отново, наистина ми е интересно какво мислите:

Дарена, моля те помисли какво казваш на всички до този момент  пишещи осиновени деца. Думи нямам...:

Да, останалите деца пишещи досега са неуспели мизантропи, нещастници и неблагополучници. Само едно ще ти кажа - ГРЕХОТА Е! Имай малко срам...
Пишещите деца употребяват лично време, емоции, отварят раните си пред нас, ние се чудим как да им даваме акъл да забравят и да продължат напред.... Ако не го направят и то веднага те: преиграват, измислят си, агресивни са и пр.

Не искам и да збравя, че в началото на родителстването ми аз също отричах съществуването на първичната рана. Такива неща плесках във форума, че сега като ги чета доста ме е срам от тогавашната ми неграмотност... Добре че архивите са живи, та да не забравям откъде съм тръгнала. Постепенно, единствено благодарение на децата пишещи тук, разбрах... после мисля, че почувствах...

Последно, ама наистина....
Прочетете моля този пост на Ганката. Това не го е писала нито мазохарката Фуси, нитонякой друг от онова "хоро". Казало го е нейното детенце и мисля да си го препиша някъде. Какво неясно има повече...

Фусий, ще ти отговоря в другата тема- хайд парк.

Наистина донякъде разбирам защо реагираш така емоционално и остро. Всички сме минавали и ще минаваме през тежки, емоционални фази, когато болката на децата ни се струва непосилна за износване... дори, когато тя още не е стигнала върховата си точка. Може би, именно заради това.

Но съвсем искрено и добронамерено го казвам: Фуска, ако Никола е от децата, които ще изживеят драматично и болезнено истината за историята си, ако видиш детето ти на ръба на лудостта от раздираща болка, тогава наистина ще ти трябват сили. Пази ги, не си наливай сама масло в огъня сега. И не те поучавам, ти си си ти - голям, зрял и отговорен човек си, детето ти е уникален индивид, но рано или късно, ако искаш да се почувства сигурен, закрилян, спокоен, ще трябва да преглътнеш здраво сълзите и да изиграеш ролята на скала, която отвътре няма да бъдеш...
Така че, ако чувстваш, че детето ти е по-емоционално и подсъзнателно изживяващо отсега тази рана... дръж се, не се хаби в излишни спорове и преживяване на нещо, което все още не си убедена, че детето ще изживее, именно така. Остави събитията на естествения им ход.

А що касае четенето на книги и на истории, разказани от пораснали осиновени деца: всичко това е едно голямо богатство, ние наистина имаме уникалната възможност да се докоснем до свят, който преди 20, 10, дори и по-малко години, хората не са си й помисляли, че съществува.
Но...
Превръща се в безценност, когато, натрупали предостатъчно информация, противоположни възгледи, опит и мнения, накрая се обърнем към децата ни и се вгледаме в тях.
Когато са малки, единственото, на което можем да се осланяме е интуицията ни, а тя расте и се развива с укрепването на връзката между нас и детето, със спечеленото доверие и усещане за сигурност, за топлина.
Тогава детето се отваря за нас и макар и малко, ни показва с жестове, с поглед, безмълвно от какво има нужда.

Съжалявам, ако и това ще те нарани (макар да мисля, че няма причина), но няма гаранции, че Никола ще изживее своята болка като никое от големите осиновени деца, писали във форума.
Синът ти е индивид, уникален и неповторим.
Ти му дължиш истината и макар да е трудно, дължиш му я гола и безпристрастна, доколкото е възможно и според различните му възрасти.
Но емоциите са си негови, мислите, които ще изгради с времето - са си негови. Как ще пожелае да се справи, да живее някой ден... това си е негово.

И последно, че се унесох.
Майка и дете, независимо, че не са кръвно свързани (поне аз така съм забелязала с моите деца), са като скачени съдове по отношение на емоции и психични състояния.
Когато съм била напрегната, нервна, ядосана, разстроена... и децата ми са такива - неспокойни, неадекватни, плачливи.
Когато съм изпълнена с хармония и мислите ми текат спокойно, оптимистично - децата са весели, здрави и безгрижни... и да ти кажа честно... дори и "специалните" разговори с Ирина, протичат по изключително естествен и необременяващ детето начин.

И докато говорим за "първичната рана", моля ви, спомнете си, че авторката сочи не един случай, при който, такава живеят и различни биологични деца, откъснати по една или друга причина от майките си в следродилния период. Тя не е "запазена марка" за осиновени деца. Това, що касае "раната" в чистия й вид.

Никога не съм мислила, че децата са твърде малки и не разбират.
Те се раждат според мене личности, и се проявяват в най ранна възраст.
Преди да срещнем нашето дете имахме среща с друго детенце.
Беше много хубав, рус и синеок, имаше си и хубаво име.
В продължение на един месец, всеки ден го посещавахме. Радвахме му се,пеех му, носех играчки.
Това детенце, просто не ни погледна. Все не успявах да го нарека с името, което бях решила да дам на сина си. Все ми идваше неговото собствено име на устата.
 Оказа се, един месец по късно, че биологичните му родителите са го потърсили и са си го взели.
Мисля, че той знаеше...
Когато видях сина се, видях моите очи и моя поглед. Още от пръв поглед той каза "Моя си". Така е и до сега.
Винаги съм го смятала за личност и от самото начало търсим всяко решение заедно.

За мене е трудно да скачам от тема в тема - да пиша в едната после да ругая в другата. Не е и порядъчно според мен, но това си е според мен.
Затова, не отговарям лично на Дарена, не от неуважение, а защото няма смисъл - аз говоря на китайски, тя на немски (езиците са избрани произволно, моля ви се не тълкувайте и това).
Държа обаче да кажа следното за себе си, за да няма неразбрали:

Не се подигравам, нито иронизирам Еднократно.

Респектирана съм от болката на осиновените деца, но категорично не мисля, че са доживот и перманентно нещастни. До едно пишещите тук осиновени деца са успешни, почтени, образовани, интелигетни жени със семейства, отгледали поне по едно дете. Как ти хрумна да напишеш подобно откровение:

Заради себе си, върни се, прочети внимателно постовете на осиновените деца и виж, че няма нито едно място, където да е написано, че те се чувстват с опропастен живот, че няма радост за тях и че не са щастливи с живота, който водят. Къде ги четеш тия работи - не знам. Най-малкото - тези жени деца са родили и гледат!!! Дали не са щастливи като майки...поне това не допускаш ли?
Присъствието на болката е друго нещо....

Скоро си позволих да пиша лично по този повод на едно от осиновените деца... за мен аналогията е абсолютно адекватна. Само че имам страх от бога аз да я правя на глас или писмено... Защо можем да благоговеем пред скръбта на жените, загубили рожбата си, а не можем да признаем болката на едно крехко същество, абсолютно беззащитно, което губи майка си...

Виж това наистина си го бива  :

Дар,
благодаря ти!
Така е всичко, което пишеш е така....

Понеже тук описваме изчистени и изкристализирани емоции - вероятно затова звучат крайно на някого.

Не правя отсега прогнози и догадки за Никола. Незнам аз каква ще бъда след 1, 5, 10 години. Незнам как и кога ще изрази своята болка. Просто вярвам че я има и че дори сега тя се проявява. На този етап го утешавам само с прегръдка, музика, смях и изпечени курабийки.

Много ми допадна на Дефи" Смятам , че за всичко си има причина."Бих добавила и време.И определено не е това време, което ние определяме като "подходящо" " неподходящо" и т. н.

Да си кажа и аз какво ме боли:

Наистина ли някои от вас си мислят, че тук има майки-садистки, които умишлено имат принос към страданието на децата си?  И веднъж видели, че ги боли, после сами подхващат разказите, за да наблюдават как ги боли и как страдат? И може би нарочно задълбават, за да ги заболи още повече?! Така ли си го представяте?!

Ако има хора, които мислят така, какво има повече да говорим по тази тема? 

Ами аз вече се притеснявам, че ако разкажа още нещо, ще пратите социалните да ме разследват, че стресирам и малтретирам детето си.  
А виждам, че и други спряха да пишат....

Спам, спам! Не е по темата!

Амбър, все се заричам само да чета и вече да не пиша, защото някои мами много се нервят от някои от нас, но ти ме провокира.

Третото ми раждане беше най-осъзнато в смисъл, че нарочно си заповядах да гледам и запомня всичко! Та като видях току-що извадения ми син, сложен между краката ми и още свързани с пъпната връв, му казах някои много нежни думи. Тогава това детенце, на възраст буквално 1-2 минути, леко си обърна главичката и ме погледна. И в очите му прочетох много ясно: "А, това си ти!" Мигновено разпозна гласа ми и беше изненадан да ме види (па макар и размазано, както твърдят докторите)!!!

Ето така се запознахме с него, но няма да кажа, че беше любов от пръв поглед, защото вече се познавахме и вече се обичахме!!!

Това е за всички, които считат, че децата са много малки да разберат, когато майката, чието сърце са слушали 9 месеца, ги изостави.

Благодаря!
Сега пак роня сълзи, но от облекчение. Ганката благодаря ти много

Като разводняваме, да разводняваме.
Ако сте забелязали, избягвам да коментирам вашите мисли по въпроса, но ги чета с внимание.
Тъй като темата, в която е заданен въпроса към мен е т тези теми, които само чета, ще се наложи да копирам тук въпроса и да отговоря
Никъде не съм писала, че съм засегната или заплашена от което и да е от осиновените деца, пишещи във форума. Въпросът ми е насочен основно към майките с 2-3-4-5 годишни деца, част от които наистина без да искат ровят в неподходящо време в рани, които така или иначе са си факт /друг е въпроса ще се проявят ли и по какъв начин и дали това ще се отрази върху всички/. В ничий дом не съм влязла, за да тормозя никого. Задала съм въпроси и съм дала собственото си виждане в открит форум, достъпен за всички желаещи да четат и пишат. Не рева, а пък данък обществено мнение отдавна не плащам, та да страдам за мислите на другите.
Ей до сега не се бях обяснявала толкова