Когато изневярата се случи

Винаги съм смятала, че това е от нещата, които никога няма да ме споходят - че те се случват на другите, по сапунките, етс. Не съм в състояние и да анализирам причините - предполагам, че вината е и на двама ни. Когато човек трябва да анализира е нужен трезв разум, а в момента съм само кълбо от объркани емоции и не знам накъде да хвана...
И самата история накратко:
Имах предчувствие, усещане, че нещо не е както трябва при нас....ужасно чувство, което ме хвана за гърлото и реших да проследя. И намерих доказателства, че има друга. Сигурна съм, че не съм в заблуда, за съжаление. Не мога да ви опиша в какво състояние изпаднах - имаме две деца, дом, семейство и тези неща винаги са ме крепили и съм вярвала, че са дар от бога. И в този често мръсен и несправедлив свят са ми били куража и силата да се справям с всичко. Обичам мъжа си, децата, дома ни, била съм му вярна и съм се грижила за него. Вярно, с две деца и напрегната работа може би не ми е оставало достатъчно време за него, но не мога да кажа, че съм го пренебрегвала и че той е на далечно трето място за мен след децата. Имаме (или може би имаХме) хубав брак, карали сме се умерено, бих казала рядко. И двамата сме разумни хора, които решават проблемите си като ги говорят. Той е добър баща, децата го обожават. Растат в хубава и здравословна семейна среда - с мама и тати близо до тях.
И ето, че това се случи и в моята приказка. Болката, горчилката, които изпитах, целия ми свят се срина на парчета, всичко, в което съм вярвала просто се разпадна за един миг. Пих много вода. Нямах въздух, светлината болеше. Имах чувството че пропадам и пак изплувам, в офиса пред компютъра, хората около мен. Имахме разговор, очаквах да е откровен, но нищо подобно. Той отричаше всичко, докато не му казах, че знам, че съм видяла. И после каза, че имало нещо, но нямало значение. Опита се да го обясни като някакво увлечение и спасение от липсата на внимание от моя страна. Не можех да го гледам, мразех го за това, което ми причини, заради децата ни. Не му вярвах най-вече, защото не си призна още в самото начало, а едва чак след като му казха, че знам.
Аз не знам какво знам. не зная дали това, което видях е всичко. от колко време е това, до къде е стигнало и как би могло да завърши. Помолих го да напусне дома ни и той си събра багажа.
Вярвам, че семейството се крепи на любов, доверие и споделена отговорност. И че когато има проблем не се бяга от него, а се обръщаш с лице и се справяш. Справяме се двамата, не бягаме. помоли да го разбера и да простя, но как?
Имаме деца - малки и прекрасни, общ дом, общ живот повече от десет години, общи приятели. И двамата обичаме децата ни и се грижим за тях. Но как да продължа да бъда с този човек, след като загубих вярата и уважението си към него, а любовта ми е изтръпнала, смачкана и предадена. Искам децата ни да имат мама и тати, но  с цената на това ли -  че аз няма да съм щастлива, че няма да съм повече себе си.
Ще се радвам да споделите, особено, ако сте минали през това. Имам нужда от помощ.