за мамите които живеят със свекървите

Живяли сме с нея (аз свекър нямам),и на разстояние сме били и сега пак сме в една къща.Не ни се меси ,за нищо.Освен за нещата ,които решим да хвърляме с мъжа ми.Там донякъде ни е опозиция.Но преди и сега ,като се касае за децата нещо,ние с мъжа ми решаваме.
За сватбата пак така беше.Ние си решихме какво,къде,кога и т.н.
Нямам проблеми с нея вече 13г.

За съжаление не мога да дам съвет, мога само да ти кажа, че те разбирам, защото в момента съм точно в такова положение...
В една къща сме, макар напълно отделени и пак имаме раздори, а в момента дори не си и говорим.
Създава интриги, манипулира мъжа ми с разни сърдения, цупене..... просто не я издържам.
А в началото преди да се оженим - беше слънце, първа приятелка, много се разбирахме.
После неусетно започна да се меси във всичко, все повече се опитваше да си налага мнението и т.н.
След 5 години семеен живот не се понасяме.
Сигурна съм, че ако беше далече нямаше да е така.

И ние сме при свекърва и свекър (още не са ми, бъдещи) докато се нанесем в новото жилище. Незнам дали е възможно свекървата ти да ти е като майка. С моята не може явно. Опитвала съм се много пъти. После винаги разбирам, че ми се говори зад гърба. И то някакви глупости.
На мен по принцип ми е болно, че никога не ме приеха като приятелка на малкия им син. Дори си нямаме стая, спим на един диван в хола. Аз не се оплаквам, защото знам че е временно само. Още един месец максимум.
Винаги съм искала да са ми близки, но те просто си слагат бариери сами.
Решението за мен е живеене отделно...
Аз от нашите се отделих когато бях на 18 и никога не съм си помисляла да се връщам при тях. Същото стана и с моя приятел, но просто имахме проблеми с новото жилище и се наложи да отидем при тях за известно време.
И все едно сме на гости за 1-2 седмици...дрехите ми по чантите, всичко друго където намеря дупка да пъхна...Нямаме си дори шкаф.

Горката,е поне знаеш че ще се махнете,не като нас да останеш цял живот с тях

Прочетох всички отговори. И да, на мнението на Юличка съм. Въпреки че, когато се омъжих, и ние нямахме дом. Заживяхме при родителите на съпруга ми с идеята да е временно. Да, ама това временно продължи цели 4 години, 2 месеца и 11 дни. Свекърва ми е прекрасен човек. Образована, възпитана, интелигентна, но...не е моя майка, нито приятелка. Тя е майката на съпруга ми. Това е важно да не се забравя и е за предпочитане да си остане такава. Докато живяхме заедно не сме се карали, противно на повечето споделени мнения. Дори всички - приятели, съседи и кой ли не - бяха изненадани колко добре се разбираме, как хубаво си живеем заедно. Но...аз и съпругът ми емоционално се изхабихме за тези години. Всички проблеми на родителите му неизбежно преминаваха през нас - ремонти на апартамента, боледувания, проблеми в работата, всичко. Ние сякаш не живеехме своя живот, а техния. Толкова време, пропиляно (да, пропиляно!) за тях, не за нас! После купихме апартамент, стар, панелен. В един момент не знаех на кой свят съм. Ремонтирахме всяка събота и неделя нашия апартамент. Но поддържахме и стаята, в която живеехме при родителите му. Плащахме разноски на две места. Беше кошмар, наистина! Е, преместихме се. Накрая нервите и на двете страни бяха доста опънати. После дълго време аз отказвах да се виждам с тях, имах нужда да дишам (колкото и клиширано да звучи). Та...ето тези години няма кой да ни върне обратно. Аз забавих мои лични професионални проекти, в резултат от което сега, на почти 33, нещата не са, както аз бих искала. Нямаме и дете. И въпреки че от четири години живеем отделно, отношенията ни сега са по-лоши, отколкото преди. Аз вече нямам търпимост към много неща. Но дълбоко в себе си знам, че всичко това е резултат от натрупванията през годините с тях...
Затова се обръщам към авторката. Не губи времето си! Сега може и да не ти се струва така, но повярвай ми, от опит, така е! Да, сигурно е трудно на квартира, но по-трудно се преглъщат безвъзвратно отминалите дни, които просто не си живял! Горчиво съжалявам, че тогава, в деня на сватбата, аз не направих точно този избор. Бях неопитна, не знаех как...
Когато човек решава да създава свое семейство, най-добре е да е сам. И се предполага, че трябва да е готов да се отдели. Да не разчита на родителската помощ. Трудна крачка, но важна. И е първата по пътя на това да станете наистина семейство!

  И аз така си броя дните. Досега са само 8 месеца и 10 дена Но преглънахме това, че няма да разполагаме с толкова много пари и се отделихме. За добро или за зло, след месец ще сме сами и повече никога, ама никога няма да погледна назад.
Затова към авторката--колкото и страшно да изглежда, изправете си, и си намерете нещо само за Вас. Знам, че е трудно и страшно, обаче си струва.
Няма да има кой да ти пипа дрехите, да ти "помага", да иска да сте приятелки и то все да не става...Такава е съдбата на снахите. Колкото и да сме добри,ние не сме дъщери.

http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=340416.new#new

На мен засега ми е много добре,млада булка съм и нямам проблеми,жената е много добра с мен и сега и през всичките 8г които бяхме заедно преди да се вземем.А от тук нататък и след като се роди бебка не знам,но като чета какво става ми настръхва косата.

И моята се държеше много добре и се разбирахме преди да родя.Тя просто си е свикнала да се налага,а на мен това не ми пречеше докато не започна да го прави и относно детето...

Записвам се за да следя темата