Развод или бебе

Не съм се покрила, тука съм си...
И ви чета постоянно...
Само дето не винаги мога да пиша, за сега не искам той да знае, въпреки че се каня после да му покажа вашите мнения.
Защото той е разумен човек, образован и съобразителен (особено по отношение на другите, външните хора) и не вярвам да не разбере.
Тъй като се натрупаха много мнения, едва ли ще мога да отговоря на всички, но ще опитам:
За алкохола: нямаме проблеми - обича го, но си знае мярката. Прекалявал е два-три пъти за тези 14 години и то след като го е решил и съобщил предварително. А и като пийне става мил и ласкав, готов е на всичко за мене. Много е добричък тогава.
Относно това, че нямал против и второто ни дете да е момиче, може и да не съм се изразила правилно, имах предвид, че не е от онези нерези, дето викат "До момче", т.е. желанието му за бебе не е продиктувано от неистов копнеж за СИН.
А животът ни до сега беше доста тежък - квартири, наеми, жестока бедност, после леко понадигане от калта и веднага - бебето. Трудничко я отгледахме, съвсем самички. Сега той започна добре платена работа и новото бебе му е все в главата. (Даже му планува стая в новото жилище.) А на мене от много по-рано - исках две деца с разлика от ок.5 години. Но с тези проблеми - отложих. Сега вече не виждам за кога да отлагам. А и жилище вече си изстрадахме...
До тези, които смятат, че искам да родя, за да спася брака си:
Никога не съм вярвала в това. Смятам, че дете се прави ОТ любов, а не ЗА любов. Но ние наистина се обичаме...
Знам, че в дома ни няма спокойствие, ама все се надявам да дойде такова... Все очаквам това или онова да отмине, нещо да се подобри... и вярвам, че нещата може (а дали?) да се оправят.
За това допринася и честото му мило отношение, дори след последната почивка беше по-мил от всякога. При това - за няколко месеца. Не знам дали да не отдавам това на преумората и пренапрежението (както в новата добреплатена работа, така и по ремонта на новото жилище). Всъщност, какво "Не знам", тъкмо на това се надявам, та още стоя. Нали, когато е отпочинал, той е най-милият съпруг и баща, сравним е с героите от филмите...
Абе, не е само това.
Както споделят тук много от вас целият ни живот е общ - от детето до заплатата - нищо не делим на мое и твое (поне аз, а и той се понаучи с времето), той ми е най-близкият човек през почти целия ми съзнателен живот, и в момента, но май е прав онзи, който спомена уважението. Мисля, че точно това ми липсва: той ме обича като дете, като по-малка сестра, като майка на детето му, но сякаш не ме уважава като зрял човек, като отделна личност.  От друга страна търси мнението ми, цени го. Но все въздига своето в най-добро. Най-често се вбесява и избухва в опити да ме възпита, да ме научи на едно или друго. По-рано не го осъзнавах, но сега знам, че това не е нормално. Но как да настоявам за помощ от специалист ( отдавна съм осъзнала, че и двамата се нуждаем от такава), като той се скапва на работа, после се хвърля на ремонта у дома, а накрая заспива на масата... А имаме нужда, не само от консултация, от компетентната намеса на психолог имаме нужда...
Но само тези, които са имали проблеми със зачеването ще разберат какво изпитвам, след като около две години искам, а не мога(разбирай не смея), да имам детенце. А от около година и той го иска много... Трудно е да устоя.