Оставяте ли децата си да изразят гнева си?

Да подтискаш емоция е едно, а да не я изпитваш - съвсем друго. Колкото до "изпускането на пара" - предпочитам думите, пред действията.

Добре, а как така успяваш да не изпиташ някоя емоция , която ти идва? Аз лично само мога да ги подтискам в момент, ако не е подходящо, но да си забраня да не ги изпитам изобщо, това вече не мога. Иначе много ясно, че не чупя чинии като съм гневна, но може и не само с думи да се изпуска парата, може и със спорт.

Подходът много си зависи от детето, според мен.
Дъщеря ми /5 г./ е рядко разбрано и уравновесено дете, но и тя пощръклява понякога. В такива случаи  съвсем спокойно я питам какво става и защо е разстроена. Тя ми казва и аз я успокоявам, че е нормално да е ядосана /ако е нещо сериозно/ или пък го обръщам на майтап, ако е нещо, провокирано от това че е изморена или й се спи. Оставям я да си излее мъката с думи, ръкомахане и тропане с краче . Обикновено помага.
Имаше случай, обаче, когато беше се нахвърлила на брат си, защото й развалял играта. Тогава й дадох една голяма възглавница и й обясних, че колкото и да е бясна /и то с пълно основание/, е абсолютно недопустимо да удря или блъска брат си. Казах й, че в такива моменти може да бие възглавницата, докато се разхвърчи пух и перушина и така да си излее яда, но брат си не бива да удря. Тя тупна два пъти възглавницата, после й стана смешно и се отказа да я налага. Не, че не подбутва дребният сега, но не е със злоба и определено внимава. Съвсем не си правя илюзии, че двамата ще съжителстват мирно и тихо под един покрив, но се надявам да се научат да си решават проблемите без физическо насилие.
И ако за щерката съм почти сигурна, че е схванала идеята и ще се старае, то дребното /почти на 2г./ е съвсем друг случай. Хапе, дере, щипе, блъска, крещи, търкаля се по земята и е способен да пищи с часове, ако нещо не стане по неговата. Ако е ядосан е просто неконтролируем! А ги гледам по един и същ начин Там въобще не мога да си представя как ще се обясняваме. Той ни чува, ни вижда, като е бесен! Засега като побеснее просто го изнасям от сцената и далеч от онова, което го е провокирало, но като порастне още малко това вече няма да е решение...
Приемам съвети!

Да - оставям я.
Аз също си изразявам гнева и негативните емоции. Казвам й най-редовно: "Ядосана съм!", "Бясна съм!", "Дразниш ме!" и пр.
Естествено не хвърлям предмети и тя също го прави рядко /вече/. Рядко си позволявам да повиша тон, тя също започва да свиква, че това не й помага...


 

Оставям го,но гледам по някакъв начин да отклоня вниманието му и за сега в повечето случаи успявам...за щастие Васката много бързо пали,но и много бързо му минава...

Конкретно за гнева говорим, нали? Той, като емоция, не е нищо повече от наранено его. Трудно ми е в няколко реда да сбутам мислите си по въпроса, но ето например: едно дете от най-ранна възраст е научено, че чуждото е чуждо и не му принадлежи по никакъв начин - тръшкането за чужди играчки отпада; още е научено, че всеки си има собствени желания, които трябва да се уважават - някой не иска да играе по неговите правила, ок, намира друга алтернатива. После, научено е, че ако нещо не се получава по определен начин, трябва да се пробва по втори, трети... докато стане. Кубчетата и пъзелите не са виновни, че ние не сме улучили правилния метод, ето защо няма защо да ги хвърляме насам-натам - или опитваме да ги редим различно, или ги зарязваме. Anger management-а трябва да започне отрано, защото гневът е една изкуствена и напълно излишна емоция - превъзмогнеш ли егото си, превъзмогваш и нея. Наистина ми е трудно сега да се разпростирам по темата, но ако все пак нещо ни ядоса, по-добре е да го изкажем, отколкото друго. Моята дъщеря казва "крива съм", мълчи 5-10 минути, после заявява с усмивка: "вече не съм" 

ехехеее,Иркаааа! Каква прекрасна лентичка си имаш!  

Vache,  на 5г. е синът ми.

crazy chick, верно по-леко се живее,както казваш, но понякога не ти ли се приисква да ти се прииска да тропнеш с краче,да счупиш чиния, па да плеснеш едно шамарче да благоверния? и да кажат после "огън момиче,брей!"

говориш,говориш,възпитаваш,поставяш граници,наблюдаваш какво си моделирал (поне отвън,щото вътре какво става на 100% няма как да знаем) и в края на краищата,дет' вика Как' Сийка - гаранция-франция.

зависи колко е малко детето. Ако е по-голямо му се обяснява, че с хвърлян и чупене нищо не се постига. Има и наказание понякога

Мнението ми се доближава най-много до това на Crazy Chick. Говоря, обяснявам, търсим причината, начина да разрешим проблема, разнищваме го из основи... Детето ми е изцяло екстравертно, всяка емоция буквално се изписва на лицето му, в моменти на нетърпение или неумение да свърши нещо, виждам как гнева буквално блика от него, и знам, че ако не го "озаптим" (гнева), силата му може да бъде наистина разрушителна. Затова се възпираме, успокояваме... Поне за мен говоренето е много добър вариант.

Като съвсем малък е имало моменти, в които е хвърлял играчки (в най-честия вариант - части от конструктори, когато нещо не му се получава от първия път), но с възрастта и опита вече го чувам как си разсъждава на глас: "Ще опитам пак, ще стане, няма начин да не стане..."

Аз като възрастен определено не се ядосвам от наранено его, а само от безсилие, а такива моменти........ идват без да питат. За детето ми, съм писала, труден характер, хиперактивен и много много труд ще ми костава да влезе в релсите. 

Моите деца не са се ядосвали никога на играчките си. Но отскоро синът ми има някаква супер електронна игра /нещо като плейстейшън/ и забелязвам, че яростно се тръшка, ако не успее да пребори играта. Веднага следва заплаха от моя страна, че щом го дразни, ще прибера проклетото чудо и повече няма да го види. Усмирява се на секундата.

Синът ми сега на 2 г. и 8 м.  изразяваше гнева си, когато не може да справи нещо  най-често в хвърляне на играчки, понякога и посяга да удря мен или баща си, когато искаме от него да направи нещо против волята му - да ляга да спи, да излизаме някъде.
Обяснявам му, че може да се ядосва и да изразява чувствата си, но за целта има едно надуваемо тигърче - да ходи да се бори с него. Като се ядосва му казвам, че разбирам защо се ядосва, конкретизирам кое го е ядосало и какво следва от това. Че играчките не се чупят, как се играе с тях и т.н.
На посягането - категорично го хващам за ръката и казвам "Мама/ тати не се удря!"
Сега тези изблици са сведени до минимум. Може би кризата на третата година вече е към края си  

От всичко изписано, и аз най се доближавам до мнението на crazy chick...

Искам да добавя само че гневното поведение може да е породено също така от чувство на зависимост, тъга или депресия. Гневът може да е защитна реакция на наранени чувства, може да е вследствие на някакъв провал, ниско самочувствие и себеуважение, чувство на изолираност, страх от ситуации, които детето не може да контролира.

Понякога единственото, което ви трябва, за да успокоите гневното дете, е изненадваща прегръдка или друг израз на любов. Основната цел при справянето с детския гняв  е детето да развие чувство на себеуважение и уважение към околните.

Тук има приятно четиво по темата
http://duhovnost.blog.bg/viewpost.php?id=199724

Това наистина помага 
Дечицата са толкова прозрачни. Те не са научени да лицемерничат, да завоалират чувствата си, да подтискат емоциите си . Щом са щастливи усмивката грейва на лицето им, тъжни ли са - сълзите се стичат, като потоци, задължително с музикален съпровод.
Ядосани ли са за нещо - бушуват.
Нашата роля, като родители е не да подтиснем, да смажем емоцията, изблика на чувство , но да насочим, да коригираме, да помогнем на детето да се справи.
Всички знаем, че децата копират поведението на родителите. Те непрекъснато наблюдават нашите реакции. Действията ни са много по-убедителни от думите. Ако мама или тати, когато са ядосани крещят, хвърлят разни неща, удрят по дупето скоро и детето ще започне да действа  като тях.

Автоагресията също е временен период - обикновено се проявява в периода между първата и втората годинка, когато детето иска да се утвърди като самостоятелна личност, но все още е силно зависимо от родителите си във всяко отношение. Когато има и публика, притеснени погледи, загриженост - автоагресията се задълбочава, защото резултатите са налице("мама и тати се хванаха  " ) Добре е при подобно поведение детето да се остави за известно време само, без публика, а след като се поуспокои  - да се гушне и да се увери, че мама все още си го обича такова, каквото е.