Оставяте ли децата си да изразят гнева си?

Така реагирам и аз обикновено, но също съм на мнение, че понякога трябва да се оставят да си излеят не само гнева, но и чувства като мъка, болка, обида и др. подобни. Трябва да поработя над себе си в тази посока, де - има какво още да се желае 

Трудно е вземането на решение за такива ситуации, особено ако детето е много мъничко. Хем на човук му жал за детето и му се иска да го успокоя, хем искам и да го да си го изкара. Ако детето е едно в семейството сигурно бих го оставила. Но при положение, че са 2 конфликтите са неизбежни и трябва по някакъв начин да  предотвратя едно евентуално сбиване.

Da.
*
Не позволявам да се чупи и хвърля,но отдавна сме говорили за по-конструктивни начини на изразяване и справяне с гнева (от 1.6г нагоре). В началото аз казвах "знам че си ядосан на кубчето,и аз бих се ядосала че не влиза през решетката,можеш да се опиташ да го сложиш в камиона" или " разбирам че не искаш да си тръгнеш от парка и си ми ядосана и това е Ок,но трябва да се приберем за вечеря". Сега сами си казват "ядосан съм защото...".
Син ни е по-буен и мята/вика доста,ако не мине номера с думите 3 пъти подред физически го остранявам като му обяснявам защо,после се извинява на играчи/цветя/хора и постепенно е учи...
*
Питам "защо плачеш",май никога не съм казвала "не плачи" като си мисля.

Теорията (поне според това което аз разбрах) на Додсън, е че трябва да се прави разлика между чувства и поведение.
Тоест нормално е детето да се ядосва, но не е нормално да си хвърля играчките и трябва да го възпреш от второто, като през цялото време разговаряте за яда.

Опитвам се да го практикувам, дали ми се получава.
Ето пресен пример от вчера. Докато приготвях вечерята мъжът ми даваше на дъщеря ми ягоди. Чух я как няколко пъти каза , че иска аз да и ги давам, и накрая хвърли чинията на земята. Ами докато отида, той вече и се беше скарал. После си говорихме.
"Ядоса ли се?"
"Да"
"Защо? Защото ме нямаше да ти дам ягоди?"
"Да"
После следваха обяснения как не бива да хвърля чиниите, как мама не може да е постоянно до нея, но като си свърши работата ще дойде, но че е нормално да се ядосва и така.

Аз смятам, че трябва да се намери някакъв баланс между двата подхода, т.е. хем да приемаме и валидизираме емоциите на детето, вкл. и негативните, хем да възпитаваме емоции - защото емоциите също се моделират. Мисля, че в такива случаи /тоест когато гневът не избива в агресия срещу хора, животни и предмети/ е добре да се каже нещо като "Разбирам, че си ядосан, но се опитай да не се ядосваш", като едновременно с това отклоняваме вниманието на детето към друго нещо. Така  хем се учи че, гневът не е толкова страшно нещо и че другите също го изпитват, хем се учи да се самоуспокоява и да си отклонява вниманието към по-конструктивни занимания. Честно казано, американският подход "Ядосан ли се? Страшно си прав да си ядосан...Чупи, хвърляй, блъскай.. А сега, нека да поговорим за това" малко ме дразни . Мисля, че е подходящ за пораснали вече хора, които имат сериозни проблеми с изразяването на гняв. А когато се прилага към деца за дребни работи би могъл  да доведе не само до "изразходването на гняв", но и до задълбаването и встрастяването в негативните емоции, тоест до "научаването" на гняв.
Мен лично често не ме бива да се справям с подобни ситуации. Първо, естествено, реагирам спокойно, обяснявам, но детето като продължи да се ядосва, аз също почвам да се ядосвам и накрая излизам от ситуацията бясна Родителството те удря по най-слабите страни...

Подкрепям това мнение.

да, репликите "разбирам/знам/нормално е, че си ядосан" ги ползвам и аз. но с това всъщност целим да потушим донякъде реакцията и последствията.

Защо отричате точно хвърлянето на играчките-израз на яда му,също както и удрянето по земята и крясъците?
В кое виждате разликата и как определяте границата?

Напълно подкрепям всичко написано,много добре казано.

А каква е гаранцията, че утре няма да прехвърли ударите върху човека, предизвикал гнева му? Не мисля, че разрушителното поведение трябва да бъде начин за изкарване на негативните емоции. По-скоро трябва да учим децата си да изразяват гнева с думи, да разказват за ситуацията или просто да не се ядосват за глупости.
В конкретния случай бих прегърнала детето, бих го успокоила и бих му помогнала да се справи с проблема. Бих обяснила също, че не винаги нещата стават така, както ги искаме и е глупаво да се ядосваме, вместо да опитаме още веднъж или да потърсим алтернативен вариант...

Определям границата като я проектирам върху големи хора.
Като не успявам да си свърша работата, се ядосвам, мога дори да изпсувам, но си давам време да се успокоя и съсредоточа наново, не си изхвърлям сечивото на труда (компютъра) през прозореца.

Хвърляне,удряне,блъскане и викане не толерирам,без значение на какво е израз. Ако се тръшка сам на пода проблем няма,той си решава,но не може да вреди на други хора/предмети. Крясъци не понасям ако ги чувам,ако искат да си викат в стаите нямам забележки. Като цяло посочвам че подобно поведение не води до нищо смислено,с времето се научават.
*
Не потушавам гняв с думи,а го правя валиден т.е. казвам че е нормално да се ядосваш,че в гнева сам по себе си лошо няма и че работата ни е да намерим подходящ начин да го изразим (това важи за всички емоции у нас)

Да. Това е изконно право на всеки човек според мен. Аз изразявам своя и не виждам защо да забранявам това на дъщеря си. Та тя е личност както и всеки от нас. Съпруга ми мисли по същия начин и съм доволна от това.

Да,аз също изразявам гнева си,но не удряйки човека,който ме е ядосал или чупейки предмета.

Дияна никога не е проявявала гняв. Оставям я обаче да изрази чувствата си... когато е обидена, ядосана и т.н.
Обяснявам, успокоявам и т.н.

Зависи от това какво проявление ще има гнева, който иска да изрази.
Ако крещи и  бясно ръкомаха или тропа с краче или се тръшне-да, оставяла съм го за известно време докато се поуспокои. Но има случаи в които не просто хвърля предмети (прежалила съм всички играчки и прибори), а започва да удря главата си в пода или стените и сякаш изключва за всичко, което се случва около него. В такива случаи сърце не ми дава да го оставя-това е границата до която му позолявам да излее емоциите си.Това е и моят праг на търпимост към емоционалните му изблици.

С гняв точно не съм се сблъсквала,но тъй като най-много мразя да ми повишават тон,когато на детето му се случи,спокойно му казвам да си отиде в стаята.И когато му мине,да се върне при мен,ако иска.Бързо му се изпаряват изблиците.

Оставям я да хвърля играчки, ако е ядосана( стига да не замерва околните, че и това с еопитва да прави ). ТЯ много добре знае, че не трябва да чупи умишлено, да посяга и т.н. Трябва по някакъв начин да се излее това нещо, но все пак да не е неконтролирано

Не го оставям, каzвам му, че може да е ядосан, но всеки може да се ядоса , а никой не прави така. Мама прави ли така? Не . А тати? Не . Тогава и той като се ядоса да каже на мама и да видим какво може да направим, но да не блъска и удря.

Чела съм разни мнения по въпроса.
Това, което приех за мен е, че моята функция като родител е да възпитавам, не да отглеждам, а това включва да науча децата от малки на допустимо и недопустимо поведение. Има си граници за външното изразяване на емоциите- за всеки различни. За мен е неприемливо неконтролируемият процес на това изразяване, който води често дори до нараняване на самото дете, на околните или до разрушаване на предмети. Контролът над външната изява се възпитава в ранна възраст. Не смятам, че води до по- лоши последици от безконтролното изразяване на емоциите.
Само бебетата съм оставяла да се нареват и навикат, когато искат нещо вредно или опасно и аз, разбира се, не го позволявам, а те не са на възраст, когато можеш да ги убеди словестно, не можеш и да ги санкционираш. След около две- три годишна възраст /съвсем условно/ считам, че едно дете вече започва да ръзбира от причинно следствени връзки и може да започне обучението му в тази насока. 

Еййй, Блеки 

Ами когато е в крива фаза, пращам я да си излива яда на възглавницата. Не мога да преценя дали помага.
През останалото време не толерирам тръшкане и хвърляне на разни неща. Играчките пък точно не помня да е хвърляла, обичайно тя самата се тръшва на пода, тропа, такива неща, но да си мята пъзела да речем не й е хрумвало.

Колко е голям? Извинявай, но не видях да споменаваш възраст. Ако е около 3 г. е нормално да изразява яда си по този начин. Но подкрепям напълно написаното по-нагоре за теорията на д-р Додсън. Александра е на 5 г. и не хвърля. Опитвала се е да реагира така, но аз й казвам "Недей да хвърляш играчката! Сега си ядосана и вместо да хвърляш играчките може да дойдеш и да ми кажеш, че си ядосана." В резултат на това тя от много мъничка когато й се скарам за нешо казва "Мамо, ядосана съм ти! Извини ми се веднага!" Това в кръга на шегата 
Така че на въпроса .. Да, оставям детето да изразява гнева си и дори го поощрявам да го прави, но без да хвърля, чупи и пр. неща. Но тя вече на тази възраст трябва да се научи да контролира действията си свързани с емоцията.

боже, на 5 гоини да си контролира емоциите - вие сте сигурно най-щастливата майка на света. Моят син до 7 години беше направо неконтролируем - и да исках и да не исках, и да поощрявах и да не поощрявах, той си беше в пубертета.................Сега навлиза в пубертета и другите реват, а аз съм добре - свикнала съм да е в това състояние от бебе, а дори по отношение на някой неща вече е "улегнал". Така че тази ранна темпераментност понякога е за добро - макар че не вярвах на нашето джи пи, като ми го казваше навремето...............

бг мама,

То, остана ли някакъв период при детето ти да НЕ е в пубертета? 

То възрастен понякога няма контрол над емоциите...хахаха
Оставям детето да изрази негативните си емоции.Просто съм го научила/по-голямото/ да не е агресивен начин.НЕ на агресията съм казала и съм прекършила още в зародиш и на  този етап не ми е необходимо да озаптявам, а просто яоставям да си изживее емоцията.Често това е под формата на рев от яд за нещо, друг път се сърди известно време, трети-говорим си.Но да блъска в стените-не съм допускала.Както и ако се ядоса на някое дете навън-било заради "разваляне" на игра или някакво сдърпване-да не отвръща с агресия.Старая се  негативното да го обръщам в позитивно.И да-на 5 години донякъде умее да си сдържа емоцията.Когато е непосилна за нея-отдава и се и я изхвъреля навън под някаква форма, но не и разрушителна.

Моя е свръх емоционален, което означава, че в гнева си е направо буря. 
Но, това не означава, че не му се карам, когато прекалява или пък да вземе да ми вика, че наказвал мен. 
Като счупи някоя играчка в яда си, което не е никак рядко, запазвам му я и като я поиска после му показвам какво е останало от нея и не купувам такава.  Да играе с счупени! За сега нямам успех в наказването, дори веднъж не съм могла да го накарам да седи някъде наказан, за това пък го лишавам от нещо любимо в знак на наказание.
Но да му забранявам по някакъв начин да си изразява чувствата си - това е невъзможно, той така или иначе ги показва, просто когато поведението е недопустимо си понася последствията.

Дъщеря ми е такава-крещи,вика,тръшка се,хвърля играчки,къса книжки и пищи нарочно.Говоря и,обаче тя не чува,не вижда,не разбира,все едно не и говоря-как им говорите на тази възраст?Накрая и аз се ядосвам,след като съм повторила търпеливо поне 10 пъти"не трябва така да се хвърля,не трябва така да късаш книжките",а тя дори не ме чува,докато крещи.....Навън като излизаме сме едно от малкото деца,които виждам така да правят и ми става тъжно-защо така,как да я накарам да мисли,тя не може още да приказва,дори една дума не казва добре още.

Не, не ги оставям. Уча децата /а и себе си/ да не изпитват гняв изобщо, по никакъв повод. Гневът е коварно нещо - хем безсмислено, хем разболява.

Не съм съгласна - подтискането на емоциите каквито и да са те е вредно, просто като възрастни трябва да намерим начин да изпускаме парата.

Да подтискаш емоция е едно, а да не я изпитваш - съвсем друго. Колкото до "изпускането на пара" - предпочитам думите, пред действията.

Добре, а как така успяваш да не изпиташ някоя емоция , която ти идва? Аз лично само мога да ги подтискам в момент, ако не е подходящо, но да си забраня да не ги изпитам изобщо, това вече не мога. Иначе много ясно, че не чупя чинии като съм гневна, но може и не само с думи да се изпуска парата, може и със спорт.

Подходът много си зависи от детето, според мен.
Дъщеря ми /5 г./ е рядко разбрано и уравновесено дете, но и тя пощръклява понякога. В такива случаи  съвсем спокойно я питам какво става и защо е разстроена. Тя ми казва и аз я успокоявам, че е нормално да е ядосана /ако е нещо сериозно/ или пък го обръщам на майтап, ако е нещо, провокирано от това че е изморена или й се спи. Оставям я да си излее мъката с думи, ръкомахане и тропане с краче . Обикновено помага.
Имаше случай, обаче, когато беше се нахвърлила на брат си, защото й развалял играта. Тогава й дадох една голяма възглавница и й обясних, че колкото и да е бясна /и то с пълно основание/, е абсолютно недопустимо да удря или блъска брат си. Казах й, че в такива моменти може да бие възглавницата, докато се разхвърчи пух и перушина и така да си излее яда, но брат си не бива да удря. Тя тупна два пъти възглавницата, после й стана смешно и се отказа да я налага. Не, че не подбутва дребният сега, но не е със злоба и определено внимава. Съвсем не си правя илюзии, че двамата ще съжителстват мирно и тихо под един покрив, но се надявам да се научат да си решават проблемите без физическо насилие.
И ако за щерката съм почти сигурна, че е схванала идеята и ще се старае, то дребното /почти на 2г./ е съвсем друг случай. Хапе, дере, щипе, блъска, крещи, търкаля се по земята и е способен да пищи с часове, ако нещо не стане по неговата. Ако е ядосан е просто неконтролируем! А ги гледам по един и същ начин Там въобще не мога да си представя как ще се обясняваме. Той ни чува, ни вижда, като е бесен! Засега като побеснее просто го изнасям от сцената и далеч от онова, което го е провокирало, но като порастне още малко това вече няма да е решение...
Приемам съвети!

Да - оставям я.
Аз също си изразявам гнева и негативните емоции. Казвам й най-редовно: "Ядосана съм!", "Бясна съм!", "Дразниш ме!" и пр.
Естествено не хвърлям предмети и тя също го прави рядко /вече/. Рядко си позволявам да повиша тон, тя също започва да свиква, че това не й помага...


 

Оставям го,но гледам по някакъв начин да отклоня вниманието му и за сега в повечето случаи успявам...за щастие Васката много бързо пали,но и много бързо му минава...

Конкретно за гнева говорим, нали? Той, като емоция, не е нищо повече от наранено его. Трудно ми е в няколко реда да сбутам мислите си по въпроса, но ето например: едно дете от най-ранна възраст е научено, че чуждото е чуждо и не му принадлежи по никакъв начин - тръшкането за чужди играчки отпада; още е научено, че всеки си има собствени желания, които трябва да се уважават - някой не иска да играе по неговите правила, ок, намира друга алтернатива. После, научено е, че ако нещо не се получава по определен начин, трябва да се пробва по втори, трети... докато стане. Кубчетата и пъзелите не са виновни, че ние не сме улучили правилния метод, ето защо няма защо да ги хвърляме насам-натам - или опитваме да ги редим различно, или ги зарязваме. Anger management-а трябва да започне отрано, защото гневът е една изкуствена и напълно излишна емоция - превъзмогнеш ли егото си, превъзмогваш и нея. Наистина ми е трудно сега да се разпростирам по темата, но ако все пак нещо ни ядоса, по-добре е да го изкажем, отколкото друго. Моята дъщеря казва "крива съм", мълчи 5-10 минути, после заявява с усмивка: "вече не съм" 

ехехеее,Иркаааа! Каква прекрасна лентичка си имаш!  

Vache,  на 5г. е синът ми.

crazy chick, верно по-леко се живее,както казваш, но понякога не ти ли се приисква да ти се прииска да тропнеш с краче,да счупиш чиния, па да плеснеш едно шамарче да благоверния? и да кажат после "огън момиче,брей!"

говориш,говориш,възпитаваш,поставяш граници,наблюдаваш какво си моделирал (поне отвън,щото вътре какво става на 100% няма как да знаем) и в края на краищата,дет' вика Как' Сийка - гаранция-франция.

зависи колко е малко детето. Ако е по-голямо му се обяснява, че с хвърлян и чупене нищо не се постига. Има и наказание понякога

Мнението ми се доближава най-много до това на Crazy Chick. Говоря, обяснявам, търсим причината, начина да разрешим проблема, разнищваме го из основи... Детето ми е изцяло екстравертно, всяка емоция буквално се изписва на лицето му, в моменти на нетърпение или неумение да свърши нещо, виждам как гнева буквално блика от него, и знам, че ако не го "озаптим" (гнева), силата му може да бъде наистина разрушителна. Затова се възпираме, успокояваме... Поне за мен говоренето е много добър вариант.

Като съвсем малък е имало моменти, в които е хвърлял играчки (в най-честия вариант - части от конструктори, когато нещо не му се получава от първия път), но с възрастта и опита вече го чувам как си разсъждава на глас: "Ще опитам пак, ще стане, няма начин да не стане..."

Аз като възрастен определено не се ядосвам от наранено его, а само от безсилие, а такива моменти........ идват без да питат. За детето ми, съм писала, труден характер, хиперактивен и много много труд ще ми костава да влезе в релсите. 

Моите деца не са се ядосвали никога на играчките си. Но отскоро синът ми има някаква супер електронна игра /нещо като плейстейшън/ и забелязвам, че яростно се тръшка, ако не успее да пребори играта. Веднага следва заплаха от моя страна, че щом го дразни, ще прибера проклетото чудо и повече няма да го види. Усмирява се на секундата.

Синът ми сега на 2 г. и 8 м.  изразяваше гнева си, когато не може да справи нещо  най-често в хвърляне на играчки, понякога и посяга да удря мен или баща си, когато искаме от него да направи нещо против волята му - да ляга да спи, да излизаме някъде.
Обяснявам му, че може да се ядосва и да изразява чувствата си, но за целта има едно надуваемо тигърче - да ходи да се бори с него. Като се ядосва му казвам, че разбирам защо се ядосва, конкретизирам кое го е ядосало и какво следва от това. Че играчките не се чупят, как се играе с тях и т.н.
На посягането - категорично го хващам за ръката и казвам "Мама/ тати не се удря!"
Сега тези изблици са сведени до минимум. Може би кризата на третата година вече е към края си  

От всичко изписано, и аз най се доближавам до мнението на crazy chick...

Искам да добавя само че гневното поведение може да е породено също така от чувство на зависимост, тъга или депресия. Гневът може да е защитна реакция на наранени чувства, може да е вследствие на някакъв провал, ниско самочувствие и себеуважение, чувство на изолираност, страх от ситуации, които детето не може да контролира.

Понякога единственото, което ви трябва, за да успокоите гневното дете, е изненадваща прегръдка или друг израз на любов. Основната цел при справянето с детския гняв  е детето да развие чувство на себеуважение и уважение към околните.

Тук има приятно четиво по темата
http://duhovnost.blog.bg/viewpost.php?id=199724

Това наистина помага 
Дечицата са толкова прозрачни. Те не са научени да лицемерничат, да завоалират чувствата си, да подтискат емоциите си . Щом са щастливи усмивката грейва на лицето им, тъжни ли са - сълзите се стичат, като потоци, задължително с музикален съпровод.
Ядосани ли са за нещо - бушуват.
Нашата роля, като родители е не да подтиснем, да смажем емоцията, изблика на чувство , но да насочим, да коригираме, да помогнем на детето да се справи.
Всички знаем, че децата копират поведението на родителите. Те непрекъснато наблюдават нашите реакции. Действията ни са много по-убедителни от думите. Ако мама или тати, когато са ядосани крещят, хвърлят разни неща, удрят по дупето скоро и детето ще започне да действа  като тях.

Автоагресията също е временен период - обикновено се проявява в периода между първата и втората годинка, когато детето иска да се утвърди като самостоятелна личност, но все още е силно зависимо от родителите си във всяко отношение. Когато има и публика, притеснени погледи, загриженост - автоагресията се задълбочава, защото резултатите са налице("мама и тати се хванаха  " ) Добре е при подобно поведение детето да се остави за известно време само, без публика, а след като се поуспокои  - да се гушне и да се увери, че мама все още си го обича такова, каквото е.

Опитвам се да постъпвам по този начин...и се справям.

Много едностранно. понякога гнева е иzраz на фиzическа преумора и претоварване. Когато от човек се очаква нещо, а той не може повече ...

Прегръдка?  Това по-скоро ще усили гнева или ще го подтисне, което не мисля, че е добра идея...
Негативните, както и позитивните чувства следва да се изразяват, а не да се тушират или подтискат.

Единствения случай, когато на гняв реагирам с прегръдка е, ако преди това сме успели да разберем /и двете с дъщеря ми/, че гневът й е израз на страдание... и точно към това страдание ми е насочен изразът на любов...
Пример: Били сме на обяд с баща й. Тръгваме си и пред вкъщи тя отказва да слезе от колата без всякаква видима причина, започва да крещи, да рита и да се бори. Аз  после се досетих и попитах: "Мъчно ти е, че тати си тръгна ли?" Тя спира и кима - аз я прегръщам и казвам - "Следващия път ми кажи, че ти е мъчно, вместо да пищиш и да риташ."

Понякога го оставям,и той успява сам да се успокои сам и да го превъзмогне.
Друг път гнева му все повече се засилва,виждам че няма да може да се справи с него и се намесвам.Успокоявам го(по различни начини в зависимост от ситуацията).
На този етап често се случва да се ядоса ту на някоя играчка,ту на някое приятелче,ту на мен или на баща си...

И моят прави същото, само че сам си удря главата с ръчичка. Мисля, че някаде го е видял. Така сме от 1 година, нищо не помага. Педито каза, че това е някакъв етап и сам ще мине- да не му се обръща внимание, за да разбере, че с това не се постига нищо 

Моят син (3 г.) си проси изява на емоциите за щяло и нещяло. По-скоро се опитвам да го накарам трезво да разсъждава, защото иначе не знам какво може да се случи. Може да се самонарани, случвало се е да се хапе от яд, че нещо не е както той желае, да се удря с нещо, много често хапе баща си (направо до кръв), мен също - по-рядко. Та, до дете си е. Ако изразяваше с удряне на някоя плюшена играчка щях да го приема, но при неговия начин - винаги се опитвам, ще се повторя - да го отрезвя. Сутринта като му предложих за закуска сандвич в тостера той изпадна почти в истерия, че това е трябвало да яде на вечеря. Вярно, на вечеря си поиска, но аз готвех друго и когато му сервирах си го изяде с апетит и дума не обели за сандвича. Но доста е трудно в този яд да вмъкна реалността - да припомня хронологията на събитията и да обясня, че няма как да върна предишната вечер. Накря заключи, че това, което съм сготвила не му било вкусно (ама от днешна гледна точка  )
Иначе, когато  е тъжен, болен или наранен - оставям го да се наплаче - колкото има нужда. Реплики от типа "момчетата не плачат" съм забранила и на бабите и дядовците да спомнават. Гушкам го, докато се успокои. Но към крокодилските сълзи не подхождам по същия начин.

Оставям я да си изкаже емоцията. Тя не е от гневливите, но лесно се цупи и млъква, надува бузите и не ми говори.