Възможно ли е едно трудно бебе да се превърне в лесно дете?

Възможно е. На приятелката ми бебето беше такова  (само рев и и само на ръце докато проходи) сега (3 г и малко) е най-прекрасното дете, но те пък го гледат като по учебник т.е. малко като цвете в саксия (не ходи на градина, баба му го гледа, ако тръгне да реве веднага се струпват да го утешават и т.н.), докато аз имам доста по-различна тактика за моите деца - може да са по-диви, по-нервни или по-буйни и невъзпитани по критериите на други хора, но аз лично смятам, че самостоятелността която им давам, ги пускам да се сбъскат с някои проблами, които само да решат, ще им помогне по-нататък. (малко се отплеснах от темата  )

При дъщеря ми се получи такава метаморфоза. Беше доста агресивна, запъната и инатлива. Сега вече няма и следа от агресивното й поведение. Е, запазила си е инатчето и си отстоява желанията, но лошо няма. Във всеки случай, промяната е доста голяма.

Не мисля, че има "по принцип ревливи, инатливи и опаки бебета". За да  плаче едно дете значи има защо - или е жадно/гладно, или му е стидено/топло или просто си иска вниманието....като всеки човек. И понеже не може да ви каже, ревът е единственият начин да ви привлче вниманието и да ви "каже".

Да. Всичко е възможно

Аз - ревливо бебе, след това спокойно и кротичко детенце; луда тинейджърка; спокойна мама... до тук съм стигнала за сега.

Имам братовчед - като бебе/дете - природно бедствие. Побъркваше всичко живо на около. След това дойде пубертета и стана най-кроткия човек на света. Все още е така - кротък, тих, мил и безкрайно добър.

Не съм съгласна с теб - на синът ми не му липсваше изобщо внимание / непрекъснато го разнасях на ръце, бил е и нахранен, напит, просто си беше такъв капризен и ревлив - тип нервна система. Няма до мога да те обедя, ако не си имало такова неспокойно дете!

Големият ми син беше много ревливо бебе,но след годинка стана добро и послушно дете,а малкия беше бебе-мечта,изобщо не плачеше,спеше си спокойно по цяла нощ,но затова пък след годинка стана дивка от класа -даже и брат си научи да се катери и на разни други щуротии...

Чакам вече 4 години промяната, но не идва.  Е, вярно вече не реве, но си е все така буен и своенравен. Майка ми и за мен разправяше, че много съм ревяла като бебе, ама и до сега не съм от най-кротките.

Съгласна съм, че винаги има причина за рева. Но за мен ако едно дете реве, само защото иска да бъде носено и заминавано нон стоп, да съм залепена  за него и ако стана да ходя някъде още преди да съм се отдалечила на 1 метър от него реве истерично, а не мрънка..., или пък изпада в истерия защото не му даваш да ти строши очилата, в количка не иска да седи, просто щото иска да го носят, скучно му е и реве докато не го вземат и то не кой да е а, щото ако е бавачката примерно не действа, продължава да реве, трябва аз да го нося и т.н. и т.н. ....  за мен това е трудно дете и това имах предвид. От близнаците ми Ева е така, докато брат и Теди е пълна противополовност, кротушинко. Верно, че като е гладен реве на умирачка, верно, че се присива все на ръце и че се буди през 15 мин, верно, че много бързо се нерви и се нерви мноооого и то за нищо, но пък с биба се успокоява и може да му се отвлече вниманието... но за мен това не е трудно дете като цяло, щото нормално си е кротушинко.
Давид пък от бебе прави само и единствено на яд, квото и да опиташ да го научиш нарочно не ще щото ти подемаш инициативата, а не той,... абе тотално неподатлив на нищо, не знае какво иска, 10 неща едновременно и накрая се оказва, че и тях не ги иска, не яде нищо, не спи нормално, пищи и реве нон стоп и т.н. ... и той е трудно дете. Не може да се обясни така с думи, само когато човек види едно дете и го опознае, тогава получава усещане за себе си дали детето е трудно или не. Така както аз усещам, че имам 2 трудни и едно добро дете. С такива впечатления от тях са баща им,  и двете ми бавачки и цялата ми фамилия, които са ги виждали. Така че няма място за спор трудно или лесно е едно дете - нещата винаги са ясни и обясненията са излишни. Ако някой не разбира какво значи трудно дете, значи просто не е имал близък контакт с такова. То си трябва и време за да се добие впечатление. На бавачката примерно цяла седмица и трябваше за да установи, че Ева е страхотия и ужасия, отначало като и казвах не вярваше, викаше как може тази сладурана да прави така, тя е кротка и т.н. Но сега вече казва, че такова чудо не е виждала през живота си. И това го казва човек 25 години работил по детски градини и домове плюс самата тя има 3 деца

Абсолютно правилно!!!

На първо място следва да се отърсим от категориите "трудно" и "лесно"- това е стъпка №1. Втората е да престанем да мислим за децата  като за възрастни хора и да намалим до реализъм очакванията си спрямо тях- стъпка №2. Стъпка №3 - да станем приятели с децата си, да не се изживяваме само като техни родители. Съчувстването и разбирането помагат много. И никога да не забравяме, че дори и наши деца, те са си други хора, със собствен темперамент и желания. Както и че те винаги ще са наши деца, в наш плюс е само да ги приемаме по- лесно такива, каквито са си.

Забелязвам, че под "трудно" дете може да се дефинират коренно различни хлапета- от прекалено активните, до флигматичните и изключително инатливи деца, от прекалено любопитните, подвижни, пипащи, питащи до прекалено незаинтересованите, неактивните, необщителните. За мен такова определение, като "трудно" и "лесно" дете просто не съществува. Също не споря по такива въпроси.
На следващо място- мисля, че много малките деца не се стараят умишлено да ни ядосат. Те просто правят това, което първосигналната им неукрепнала нервна система, зачатъчен интелект и слаба воля им позволяват. Не следва да се забравя, че може да се случи и това, на родител да се роди дете с коренно различен от неговия собствен темперамент и това е изпитание и за двете страни. Това не означава изобщо, че детето е "лошо", то просто е различно и то в голяма степен от родителя си, което налага много разход на много нерви, усилия, разбиране, воля и то предимно от страна на родителя, като възрастен и разсъдлив човек.

NikiFin , Не искам да те отчайвам , освен това може и да греша, но по мои наблюдения   трудното бебе, става трудно дете  а после труден тийнеджър.То си е нагласа на организма , биология и въобще набор от качества.Само те сами могат да променят нагласата си,ако искат,когато станат възрастни хора. Не е по силите на един човек,дори  на майката да промени нагласата  на  друг човек. Само донякъде възпитанието и обучението помагат ,но само донякъде.   Важното е да показваш на децата си  колко много ги обичаш и никога не  показваш  ,че си разочарована от тях.
Пък и какво значи трудни и лесни. Това са етикети, които ние им залепяме  .Както се държиш с едно дете , такова става. Ако му показваш и казваш,че е лошо, то наистина ще бъде такова. Разбирам какво се има предвид под `трудно дете`, но защо трябва да робуваме на някакви правила и рамки. Като не иска да яде ,значи не е гладно, като не иска да спи ,значи не му се спи. И какво като пиши ,крещи и се инати. Ами ние възрастните не правим ли така!?Защо за нас да е позволено да изразяваме гнева си , а за децата да е забранено.
 Това поведение ,което описваш е типично за болшинството деца,  с тази разлика че техните майки не си го признават толкова охотно, както ти. Според мен ,спри да мислиш за двете от децата ти като за трудни. Имам чувството ,че в душата ти се е натрупала огромна горчилка и мъка ,че са такива, или греша?
Judy , писали сме едновременно

Танюшка, "трудно" и "лошо" дете не са едно и също и никоя майка която казва, че нейното е от трудните, няма предвид, че е лошо.
Моето е точно от трудните, но никак не е лош.
Труден е защото за научаване на едно и също нещо в сравнение с децата на неговата възраст полагам специални усилия в пъти повече от колкото една майка на т.нар. лесно или нормално дете.
Това не е само мое мнение, но и на всички които по някакъв начин имат допир с него - учителки, близки мои приятелки, които го виждат често. Коментарът "ама и твойта не е лесна" е най-редовен.
Самия факт, че се налага ресурсен учител в детската би трябвало да ви говори нещо.
Така, че нека не говорим, че децата са само това, на което ги учим, все пак те не са бял лист хартия, колкото и да ни се иска понякога. Имат своите дадености по рождение, с които просто трябва да свикнем, само че при някои е по-трудно.

pasinet , и аз това исках да кажа. Имах предвид ,че понякога неправилно смятаме трудните деца за лоши. Не визирам никоя конкретна майка . Впрочем мисля, че няма лоши деца.
 Просто не ми харесва термина `трудно` дете. Хайде да го заменим с друг синоним, не толкова стряскащ.  Моте деца наистина са `трудни`, но тази думичка никога не си я мисля, нито я произнасям на глас.

Не знам. Аз съм потърпевша от това как едно лесно бебе се превърна в трудно дете...

Наистина е изключително относително това понятие. Толкова различна е и степента на търпимост, която притежава всеки от нас и то във всеки отделен момент към различните ни ангажименти! Децата са си ангажимент, постоянен, при това и такъв, който не можеш да планираш, от който не си почиваш когато ти се ще, за разлика от всички останали. 
Голямото ми дете, напр., е бавен, дори флегматичен човек. Навън минава за кротък, добър. Аз имам обаче коренно различен характер от неговия. Това е наистина трудна ситуация, а не трудно дете. Това съм го разбрала много отдавна, та детето ми не ме дразни. Опитах се да го разбера, да се приспособя към него, нагодихме се един към друг, сега живеем добре, разбираме се вече чудесно. В бебешкия си период той беше такъв, на какъвто биха се радвали друг тип майки- разумен, никога не скаше, не викаше, не дразнеше, не бърбореше непрекъснато, не чупеше играчки, не влизаше в конфликти. Обаче аз издивявах, тъй като когато исках от него да направи нещо той не ме разбираше бързо, не действаше така, както действам аз, не беше експедитивен, не проявяваше творчество. Нито веднъж не си позволих да го обвиня или да му прикача етикет. Разбрах за около година- две, че това е специфика на неговия характер и сега, седем години по- късно, сме си изключително близки. С мен споделя повече, от колкото с баща си, на когото прилича много по характер. Днес той е същия, аз съм си  същата, но това не ни пречи да живеем добре.
Малкият ми син е мое копе- бърз, приказлив и подвижен до безобразие, беладжия,ръцете му са поставили много рекорди по бързо и вредоносно пипане. Надрал и е и обрисувал тапетите в цялата къща /големият не ги е пипвал с пръст/. На две години може да отвори всяка брава и шкаф, на "ти" е с една камара механики и джаджи. В две годишния си живот е направил в пъти повече бели от брат си, който е на осем в момента. Тропа с крака, вика, смее се на всичко, дори когато аз съм вбесена и се карам, той пак се смее и приказва, приказва...и пак мисълта му е в белята /не с цел да ме ядоса, така му е интересно/. Много майки са ми казвали, че не биха могли да се справят с такава хала. Бабите му са затруднени да сменят мен или бавачката за няколко часа. На мен обаче ми е лесно, разбирам го добре, дори знам във всеки момент какво да очаквам. Не се дразня. Дори не ми се е налагало да се приспособявам.
Та мисълта ми е, че наистина няма трудни и лесни деца, има такива, които са ни близки или далечни по темперамент. С първите /близките ни по кръвна група/ е леко от самото начало. С вторите се изисква разбиране и търпение. Може да се живее еднакво хубаво и с едните и с другите обаче. Родителят е този, от който зависи дали това ще стане.