Зная, че не трябва да крещя и да удрям, но го правя и няма връщане!

Миличка,всички си изпускаме нервите понякога,но не трябва да е за сметка на децата ни.На всеки се е случвало да плесне лекичко по дупето,да повиши тон и да накаже.Но ако ти преценяваш, сама за себе си,че прекаляваш и биеш вместо да плеснеш и изпадаш в истерия вместо да повишиш тон-потърси помощ.Консултирай се с психолог,ако се наложи пий успокоителни.Направи нещо,а не се самобичувай.Комбинацията викове и шамари и след това сълзливи извинения и прегръдки е възможно най-лошата комбинация за детето.
Желая ти кураж!!!

Първо я удряш, пък после се извиняваш? Защо? Така и така вече си я ударила, необходимо ли е след това да и показваш колко си сгрешила, вместо да я накараш да разбере, защо си го сторила?
Разбирам те, че се обвиняваш, боя не е средство за възпитание. Много е важно един родител да се въздържа от подобни прояви, но понякога наистина не се издържа. На мен когато ми се случи да го шляпна по дупето, трябва да се е случило нещо много, много сериозно. И не се извинявам, въпреки, че след това умирам от мъка и чувство за вина.

Дъщеря ти не е дразнителят ти. Някой друг е - намери го и нещата ще се променят. 

Напълно разбирам какво ти е.
И на мен ми се случва да изпадам в подобни ситуации (по-често да викам и изключително рядко да удрям), но след това не съм се извинявала.
Когато "бурята" премине, сядаме и говорим.

Мъдро.
И вярно.

Потърси помощ от терапевт.

"Нормална майка" е относително понятие.

Извинението казва: "Сгреших." Само това. А щом си сгрешил е нормално да се извиниш. Поне за мен е нормално да се извинявам... дори и на детето си. "Защо" си го сторил нито те извинява, нито замества извинението...
 

Не разбрах колко е голяма дъщеря ти, ако все още не ходи на ясла или градина, а ти респективно не си се върнала още на работа, може би твърде много те е изнервило ежедневието с малката вкъщи. Който и да ми обяснява, че с детето никога не може да ти омръзне, това въобще не е истина. Не ти омръзва самото дете разбира се, а сивотата и еднообразието. Когато аз бях по майчинство, което продължи 2 г. и 2м. имаше моменти, когато направо мислех, че ще откача. И понякога съм си изпускала нервите пред детето /не върху него/. Тогава просто молех някой близък да гледа малката за час- два, за да изпия едно кафе или да пообиколя магазините. Определено имаше голям ефект. Чувствах се определено отпочинала и много по-малко изнервена.

Всеки си изпуска нервите понякога. Бебчо като ме ядоса започвам да го търкалям по спалнята и да се карам, но говоря глупости :"Това сега бебе ли е или мече? Редно ли е да живея с малко прасенце?...". Резултата е невероятен. Аз съм изпуснала парата, а бебчо се залива от смях. Всички сме доволни. 

Не се обвинявай!Не вярвам да има мама която да не е попадала в подобно положение...И на мен ми се е случвало!Децата разбират,имам в предвид знаят че ги обичаш,но и че си страшно ядосана...По някога просто те изпитват до къде могат да стигнат...Лошото е че понякога причините са външни,но по независещи от нас причини,не можем в момента да се справим със ситуацията,и накрая си го отннасят най-близките ни хора...

А и народа някога беше казал-Бии дупенце,да не биеш дупище!

Трябва да правим разлика между тормоз,и възпитателен бой...Да тормозиш дете можеш и без да го докоснеш...Както казваш да го направиш несигурно,неуравновесено,вглъбено в себе си...
Всяко дете чувства и усеща действията на родителя си,те не са толкова загубени,ако го шамаросаяш когато има защо,но го прегърнеш когато заслужава,когато му подадеш ръка за да стане когато се е ударило,или го гушнеш нощем когато сънува кошмар,или го защитиш когато някой чужд го упреква за неволна грешка,или когато му купиш с последните си стотинки близалка,а не когато имаш пари някоя скъпа играчка...Тогава твоето дете знае че въпреки че си му се карал,и си го шамаросал,ти го обичаш,и ще преобърнеш света за него...И смятам че тези неща са по важни!!!И те се помнят!!!

Ако тук една жена напише, че мъжът и, който много я обича, от време на време си изпуска нервите и я удря, по същият начин ли ще мислите?
Боят, шляпането, удрянето, както и да го наречете, е насилие.
"Бий дупенце, за да не биеш дупище" и подобните мъдрости отдавна са доказали своята неефективност.

Разбира се, но има една разлика, която пропускаш - детето решава по този начин, че то е правото, а майката е сгрешила дори като първо е правила забележка, защото тя със сигурност е предхождала случката. Едва ли авторката е отишла и фраснала детето си, без преди това да обясни и опита с думи.
След като така или иначе станалото е станало, авторката по-добре да обърне внимание на детето относно неговото държание, а след това да направи всичко възможно да се въздържа. Защото едно "извинявай" в случая е нож с две остриета пък и не е решение на проблема. Както и боя, сам по себе си.
И аз се извинявам когато греша, включително на детето си. Но в случая трябва да се помисли.

"Извинявай" не може да е нож с две остриета - детето трябва да знае, че да удряш е изначално грешно и следва да се извиниш. Няма такова нещо като възпитателен бой. 

Просто различни гледни точки. За мен няма извинение на това да удариш детето си. Както няма извинение да удряш по принцип. Няма нещо, което да е направило детето, каквото и да е то, че да заслужи удар.
Удряла съм дъщеря ми 3 или 4 пъти. Последния път беше по Коледа. Бяхме на басейн и тя ме захапа зверски, ударих я дори без да се усетя поради болката... Но първото, което направих е да се извиня и да обясня. После тя ми се извини и ...така.

И кое доказва според теб че са неефективни?!Ние по добри ли сме в нещо от нашите предци?!И в кое?!Имам в предвид като човеци.
И ДА,ние жените също понякога си го търсим...И някои заслужават голям бой дори!Но и мъжете ни не са мъже като едно време,и за това са виновни новите методи на възпитание,според мен...

и аз ударих наскоро, каза ми 'ще те блъсна, мръсна такава    ' (от градината го е чул).

О, нямам намерение да споря нито да налагам мнението си.
Всеки сам решава как да компенсира неудовлетвореността, безсилието и обидата.
Обикновено най-удобен е слабия.
После започва да пуска теми за детско насилие, липса на комуникация и неуправляеми тинейджъри.
Насилието и унижението раждат ответна реакция.
Боят под каквато и да е форма е унизяване и насилие над една личност, пък била тя и само на 2 години.
А това за дето някой нещо си търси... въобще няма да коментирам.
Всеки заслужава съдбата си.

Ох, хем тъжно, хем се разсмях, Верж 

Това с удрянето и изпускането на нервите е нещо нормално. Смятам за нормално и шляпването по дупето, когато се прекали. Но никога през лицето. Това е.

Твоята несигурност се предава на детето. Първо бой, после извинения. Това не е налагане на граници, а децата имат нужда от тях, за да се чувстват сигурни. Успокой се, ако трябва излез на разходка за малко и измисли стратегия за взаимодействието ти с детето, спазвай я, контролирай се и дори да си изпуснеш нервите - на всеки се случва, то ще е все по-нарядко. Децата чувстват обичта, когато я има и усещат, че тя е по-важна от потупването по дупето. Ако детето може да те рабере,, обясни му защо си го ударила - защото не е помогнало друго, а е трябвало да те чуе.

А от къде го направихте този извод? Стана ми интересно просто 
Моята дъщеря е най-сладкото темпераментно човече на света, но последните 1.5-2 год е най-големият дразнител в живота ми. Факт.
Така беше и със сина ми на сходна възраст, така че чакам светлината в тунела и с нея.

Извинявам се, че измествам темата.

Taкa e, права си.

Като ти прекипи и иде пак да я удариш просто удари някьде другаде, имам в предвид по някое легло или мебел... така няма да сьжаляваш после, че си ударила детето и ще си се разтоварила поне малко психически. Понякога наистина не е лесно .

Никога не съм казвала, че има такова нещо като възпитателен бой. Нито, че го приемам. За съвсем друго говорех.  

Не става само с бой, трябва и акъл 

Чета и невярвам на очите си, т.е че сте сподобни да напишете подобни глупости.
Към авторката- голяма грешка, че си пуснала темата. ОСвен да те изкарат психясяла, друго не знам кво може да стане. Спокойно, момиче!  Тук всички са перфектни майки( никога не повишават тон, не удрят). Всичко може да се постигне само с обяснения. Ноооо, моите наблюдения показват, че това е само за "пред хората"( в повечето случаи). У дома се вика и шляпва

Аха, дойдохме си на думата!!!

Брой до 12-20 преди да посегнеш или започнеш да крещиш.
Нали не искаш да имаш някое нервозно дете, което да го е страх от теб и дори когато поискаш да го погалиш, то да премижа от страх, че му посягаш?
Децата трябва да са респектирани от нас, да ни уважават.... а това с бой и крясъци не става. Това само води до страх у тях, а някой ден всичко ще се обърне срещу теб.
Казвам го от позицията на бито дете с нервозна майка.... за която не искам да си спомням.

Всички си изпускаме нервите, коя- повече, коя- по-малко. Преди да креснеш или да удариш, поеми дълбоко дъх и помисли как след малко ще съжаляваш, че не си успяла да се овладееш. Измисли друго наказание- до стената, лишаване от десерт или от филмче.

Коагто усетя,че ми пада пердето започавам да удрям по стената/шкафа/масата,ритвам нещо,хвърлям дрехи...Опитвам се да контролирам гнева си,но не виаги успявам.Затова го насочвам другаде,не към сина си.

Безизходна, много добре те разбирам. И защо понякога си изпускаш нервите, и защо после се чувстваш виновна. Наскоро прочетох в една книжка: боят не е възпитателно средство; просто понякога се случва, непланирано, както много други неща, които правим, и не трябва да се съдим прекалено строго. Като помислиш, и детето прави същото - държи се лошо, дразни те, не защото го иска, а защото нещо му идва от вътре и няма по-добър начин да го изрази. Хубаво е, че обясняваш на детето си след това. Но ако го правиш често - пляс - после - сбърках - детето ще загуби сигурност в теб и при следващия удар ще си каже, ето, тя пак сбърка и след малко ще ми се извини. И ефектът ще почне да се обръща срещу теб, детето ще ти се качва на главата, а ти няма да можеш да контролираш нейното поведение по никакъв начин, така както сега не успяваш да овладяваш своите изблици.

Така че моят съвет е: използвай момента, че си забелязала проблема и искаш да промениш нещата. Всяка криза е възможност. Сега е твоята възможност да се научиш да общуваш с детето си. 2 години са много трудна възраст и децата честичко ни предизвикват. Ако не знаем как да се справим, прибягваме към най-лесното. Прочети малко книжки за общуване и възпитание. Потърси курсове за родители и съвети за общуването. Консултирай се с психолог (няма нищо страшно и срамно, напротив) Усилията ти ще се възнаградят. Успех - като се измъкнеш от тази дупка - да дойдеш да споделиш!

Ето, аз ще споделя - преди време бях доста по-остра с детето си, когато ме ядоса. Направих някои усилия и сега имам по-добри техники на справяне, а и усещането, че тя по-рядко ме дразни. Донякъде израстна (сега е на 4), но мисля, че и моето отношение се промени и с това и нейното поведение. Имам още много да уча, разбира се, но първите крачки са направени. Пожелавам го и на теб.

И аз съм изпадала в подобни ситуации, има една поговорка - брой до 10
При мен наистина помогна.

Не се извинявам, не чувствам угризения. За да ме докарат до състояние да се държа като звяр с тях, грешката не е моя, а тяхна. Очаквам в такива ситуации извинения от децата.
Защото повишаването на тон и шамарите не идват изневиделица за щяло и нещяло - обикновено това е последното нещо, което се случва след милионни забележки и молби от моя страна.

Аз съм стигнала до извода, че съвети за отглеждане и възпитание на децата не се дават, защото всяко е мнооого индивидуално същество. Каката ни беше много кротичко детенце, и сега си е такова, но малкия е като хала... Страшен инат. Напоследък няколко пъти ме докарва до нервни кризи. Понякога си мисля че това никога няма да се промени. 

Защо детето ти си стой само в стаята и играе само?
Има ли друго дете в семейството?
Ревнува ли голямото ти дете?

Твоята реакция, раздразнителност, викове и бой е реакция не срещу детето ти.
Кого искаш да накажеш?
Има ли някой в домакинството, които да се отнася добре с детето ти и то да го обича.
Това не е ли товоята ревност?
Може ли тя да страда от липса на внимание и така да се старае да привлече вниманието ти?

Отговори подробно, на въпросите. И се опитай да действаш така: Когато ти идва да се развикаш и да влезеш в стаята й и да я "спукаш" от бой, поброй до 30 или 100 усмихни се и влез при нея (тя очаква дюкараници и бой), помолия да слезе при пет и и дай да приготви масата за вечеря, или я помоли да изтърка шкаф или просто и постави някаква задача. Не забравяй, след като я свърши да се възхитиш, да я целунеш и да я поздравиш, можеш да я похвалиш и пред другите домашни или баба и дядо по телефона ( с думите: сега ще се обадя на баба ти за да се похваля каво чудесно момиченце си имам-помошничка и без нея не бих се спаравилиа).
Опитай се да я обграждаш с любов и да и казваш по често, че я обичаш.
Тя просто търси внимание.

Същото казват и мъжете, които пребиват жените си. Тези, които не се разкайват - защото някои поне имат доблестта да потърсят вината у себе си и да съжаляват след това.

 

Грешен подход, никога не ги моля, а им отвличам вниманието!
Аз лично съм дете, което никога не е бито. Изяла съм един шамар и то не го помяна, била съм твърде малка. До ден днешен ме възпитават с думи. И сега като потърся помощ пак ми говорят, не ми викат и не ми се карат и не ме молят да взимам решение,показват ми пътят...

Подкрепям това мнение, защото и аз съм в подобна ситуация...

И аз съм на същото мнение. Дават се съвети, пращат се на психиатър. Рядко някой ще признае, че и на него се е случвало. Няма родител, който да ме убеди, че нито веднъж не е ударил детето си или не му се е развикал.

все едно аз съм го казала   

От която и страна да го погледнеш, подходът ти е грешка.
1. Детето няма да стане по-разбрано, най-вероятно ще се наплаши, а и ще загуби уважението си към теб (за това, че първо наказваш, а после го молиш да ти прости).
2. За теб - вместо да се успокоиш, ти се стресираш още повече.
Моите съвети:
1. За детето - хубаво са ти казали да броиш, когато усещаш, че ще избухнеш. Вместо да крещиш, говори тихо и ясно. Защото децата не чуват крясъците (изключват). Бъди справедлива. Не наказвай детето си за глупости. Всеки може да изпусне чаша, да се полее със супа и пр. И когато накажеш, не се извинявай и не съжалявай. Пази си авторитета, тепърва ще ти трябва.
2. За теб - спорт. Намери си някаква физическа активност, която да ти носи удоволствие и да те зарежда.
Аз например бягам всяка сутрин в парка. Стрес при мен колкото щеш - и работа, и два диви трола (единият особено устат, другия особено действен.)
Желая ти сила и спокойствие!

Дъщеря ти след време ще го помни. Огромен стрес е за едно малко дете да му крещи с всички сили някой възрастен. И не. Удара няма да го запомни, едва ли е чак толкова силен. Но изкривената злобна майчина физиономия е незабравима.

Ох, продължавма да с еизмуявам, ей!
Абсолютно като баибиби мисля и действам. КАкво стана с комитета за защита на родителите от децата , баибиби?  Супер свежа идея, много ми хареса, нещо не успявам да я прокарам из форума обаче...

 
Моля, приемете и моята кандидатура!

Ами, айде! КОга ще се сбираме?

Да бе, тук никой никога не си е изпускал нервите, а ако някога му се е случило, задължително е тичал да се 'консултира със специалист'. Тази фраза 'консултирай се със специалист' е станала най-голямото клише в този подфурум.  Не че няма случаи в които наистина се налага такава консултация, но едва ли за всяка житейска ситуация съществува специалист.

Прекрасно те разбирам как се чувстваш. И аз имам една лъчезарна и добра дъщеря на около 2 години, която на моменти ме докарва долудост. Никога не съм я удряла, но не мога да се закълна че няма да ми се случи. Но пък ми се случва да се изпусна и да и се разкрещя. След това се чувствам много зле, но ако я оставя да ми се качи на главата също се чувствам зле. Извинявам се, казвам и че много я обичам, но ме е ядосала и обяснснявам с какво точно. Не мисля обаче че това е толкова голяма родителска грешка. Децата трябва да разберат че и родителите са хора и имат нерви. Трябва и да се научат да се справят със ситуация в която насрещната страна губи контрол. Познавам хора расли в саксия, на които не им е повишаван тон и резултатът е че не знаят как да реагират в подобни ситуации. Ако крясъците не са се превърнали в начин на общуване, а са нещо инцидентно, не мисля че са чак такова прегрешение или пък биха деформирали детето. От скоро я наказвам. Наказанието според мен е възпитателен метод и нещо което ни придружава в целия ни живот под една или друга форма. Ако утре нещо сбъркаш в работата си ще те уволнят и това е наказание. Така че детето трябва да се разбере че неправилното поведение се наказва. Разбира се измислям наказания съответстващи на възрастта и. Това е моят опит и се надявам че малко ти помага да видиш че не си сама с тия проблеми.

Напълно те разбирам.Едва ли има родител който не е повишил тон на детето си или пък не го е плеснал в даден момент.Аз лично първо се мъча да под ходя с приказки и се почва ГОВОРЕНЕ ГОВОРЕНЕ и......говорене,но в даден момент идва това и с пляскането и повишаването на тон.

абсолютно 

Когато съм се побърквала(синът ми е доста палав) от нерви, обикновенно излизам извън стаята(за щастие живея в къща с двор) и викам на стените, а ако съм много ядосана и ги удрям.Обаче е доста болезнено да удариш стена особено с яд Затова си взех "Валериана" - усетя ли, че той е прекалил и аз ще избухна - хоп 1 - 2 таблетки и съм спокойна пак.За жалост от почти три месеца ги пия за закуска обяд и вечеря а проблемът не е, че съм изнервена ... малко се притеснявам да не свикна прекалено с тях...

Твоите два поста все едно съм ги писала аз, и двата, но преди време. Според мен, основният ти проблем е, че си свикнала да имаш контрол над поведението си, а сега чувстваш, че в някои ситуации нямаш и не можеш да го възстановиш. Това е ужасно мъчително преживяване. Не знам какво да те посъветвам, въпреки че те разбирам добре. Това за броенете до 10 и удрянето върху стените звучи добре, но който го е написал, не се е съобразил с факта, че когато човек е истински ядосан, той на може да се сети да брои или да удря другаде. Все пак, дано при теб свърши работа.
Аз  дълго време се опитвах да се преборя с проблема и все не успявах. Сега нещата са по-добре, но това изобщо не е моя заслуга - просто детето порасна и е малко по-разумно, а и аз ходя на работа.
Това доколко ще се ядосаш на дете наистина е много индивидуално нещо - зависи от детето, зависи от цялото ти битие. Който те укорява или ти цитира поговорки, просто не е наясно със ситуацията ти, в която или никога не е изпадал, или е предпочел бързо да я забрави - ние, хората, имаме склонността да забравяме неща, които ни поставят в неудобна позиция пред самите нас.
И понеже при нас, макар и в по-лека степен тези неща все още се случват /винаги когато сме повече време заедно/, аз се опитвам да мисля така: тези ситуации на гняв, неконтролируема реакция, чувство за вина и разочарование от себе си, са ми изпратени, за да ми кажат нещо. Мисля, че на мен те ми напомнят, че съм много несъвършен човек и в крайна сметка ме правят по-смирена и по-толерантна към недостатъците на другите и техния слаб самоконтрол.

И при мен е същото -  1 към 1. Не се чувствам виновна, пък и децата хич не ми изглеждат травмирани. Сега са на 6 и 11 години и тези случаи вече са изключително редки, защото са осъзнали връзката между своето поведение и моето държание. Все ми е едно дали някой ще ме обяви за лоша мама , аз съм доволна от резултатите и това ми стига.

Много ясно, че на всички ни се случва.И на мен ми се наложи да бъда лоша, определено имах успех, но аз не се извинявам, а държа строго цял следобед. В следващите дни често напомням колко лоша мога да бъда и го карам да показва на баба и дядо къде го наказвам.Синът ми е на 1,6год. и мисля,че   сега момента да разбере "кой командва парада"

И аз съм във вашата партия......

Подобен е случаят с мен , само че аз шляпвам по дупето и после ужасно , ама наистина ужасно съжалявам . Нервите и умората ми идват в повече , така е.

И аз съм от тези, на които се е случвало да изпуснат нервите си и да крещят или да ударят детето си, а после ужасно да съжаляват за стореното.Не се гордея с това, но не се и срамувам.
Полагам усилия да се сдържам и контролирам, старая се да се уча от грешките си и да не ги допускам за в бъдеще. Не съм идеалната майка, но искам да се науча да бъда такава. Не е лесно-всъщност няма нищо по-трудно от това да бъдеш добър родител.

Когато децата ми бяха малки и аз много се страхувах да не си изпусна нервите и да не стане от мухата слон. Затова освен че дишах дълбоко и броях, си въведох едно правило - да се разсмея и да разсмея детето. Пример, за който се сещам, е размазан банан по кожени мебели. Не помня дали синът ми беше на 1 или 2 години, но помня, че беше успял да докопа въпросния плод, да го обели и размаже. Казах му, че ще му одърпам носа за тази беля и ще стане като на Пинокио, той се разсмя, аз също и започнах да чистя. Има и други подобни случки, основно на цапане, за които хем съм отговорна, хем не съм, защото нащрек по 24 часа никой не може да стои.
Друг момент е непрекъснатото мрънкане, когато детенце не знае какво иска. Тогава  всички играчки съм изваждала от шкафове, рафтове и кашони и съм задавала мисия да се намери еди-какво си. Хем занимание за детенце, хем мама не чува мрънкане.
ТВ и РС са пръв помощник в баламосването.
Ако не ще да яде тактиката е била само една - върви си в стаята, до другото ядене ще огладнееш.
НИКОГА не съм си изкарвала яда от други хора върху децата. Тогава ми помагаше затварянето в банята и след 1 час излизам оттам красива и готова за слънчеви усмивки.
Сега децата са ученици и въздействието е само словесно. Ако трябва обяснявам по десетина пъти едно и също нещо, но накрая е научено. Може вътрешно да кипя от простотията в учебника, но за мене е по-важно детето ми да разбере и да научи и затова се сдържам.

И аз съм на това мнение Блонди

Абсолютно, Ulia, казала си го чудесно.
На Дренка браво за смелостта да каже истината в очите. Съгласна съм с всяка казана дума. Аман от перфекционизъм тук!

Има моменти в които децата направо си просят боя.С говорене ,с добри думи и тн просто не се получава.Зависи си много от детето.
Аз примерно дъщеря си не съм я удряла,но синовете си оооооооооооо.........Големия доста шамарчета е изял,а сега малкия бърза да го настигне.
Не мисля,че съм за психиатър,нито пък е нужно да пия лекарства.Доста спокоен човек съм и знам ,че винаги когато съм шляпнала е имало за какво.

За тези ,които не пошляпват -моля дайте идея за справяне с тази ситуация
Малкия-хремав,кашля като магаре и дума не дава да го облечем или убуем.Ходи гол и бос/19гр е в къщи/Молиш го-не става,залъгваш го с какви ли не неща,не е не,той си знае неговото.Хващаме го с моя мъж и насила го обличаме/през това време целия квартал разбира,че Тони го обличат/Тъкмо сме свършили и той скача и започва да се съблича.Ситуацията се повтаря няколко пъти.Накрая аз не издържам и го шляпвам по дупето.Резултата е облечено дете и поне 10 минути спокойствие до следващата му лудория.
Това е един от малкото примери.

..не изчетох всичко и моля да ме извините ако се повтарям-но аз практикувам "изолация за майката"..като усетя че става нанагорно излизам от помещението след като съм сигурна че е безопасно за детето; мия се,мятам пране,нещо к отнема 3-5 мин но ми позволява да погледна отстрани и да не сторя нещо за което после бих съжалила
..не съм удряла никога,ако викане - не се е случвало повече от 20ина пъти...

И аз често изпадам в подобни ситуации-колкото и да гледам да не я плескам понякога така ме изкарва извън нерви,че...А тя пък като я прегърна след това ми вика"И какво-до сега ме би,а сега ме гушкаш..."Затова гледам да не я обърквам и да не смесвам двете поведения..

Извинете, че не прочетох цялата тема. Аз съм от "болните психарки" и се случва да ги поплясквам. Не се виня след това, не търся несъществуваща домашна причина, а се опитвам да възпитавам децата си. Не ме интересува дали ще го приемете или не, или дали е правилно.

Истината е, че на всеки понякога му изпушват бушоните. Трудно е, особено с по - малките. Два - три пъти и аз съм крещяла, като луда. Разреших проблема така: когато напрежението ескалира и човечето е зациклило и нито приема, нито предава, го хващам и започвам да го гъделичкам и целувам до припадък. Сценката завършва, като и двамата боричкайки и хилейки се, се строполяваме  на пода - това разтоварва и двамата от напрежението, а като се поуспокоим чета конското евангелие. С любов е много по - вероятно да се постигнат положителни резултати, отколкото с насилие. Опитайте, много е лесно и приятно!

Милена, понякога дразнителят наистина е друг, а не детето.
Казвам го от личен опит. Аз съм бито дете и като почнах да посягам на децата, реших да взема мерки и да осъзная на какво съм ядосана. Успях!
Не казвам, че съм станала "супермайка". От време на време и на мен ми изтрещява бойлера и викам и посягам по дупетата. Но се случва вече далеч по-рядко. Аз съм рядко избухлив човек и докато се усетя, че съм се ядосала и почна да броя, той вулкана избухнал...
Аз се извинявам на децата си, защото аз съм тази, която не може да си контролира нервите. Те си получават извинението, но и една дълга проповед след това как да избягваме подобни случки за в бъдеще.
Вече са по-големи и разбират от проповедите ми, та и затова може би избухванията ми се разредиха.

Вечернице, разбира се, че понякога дразнителя е друг. Аз говоря само за моя си случай. И се изумих, че толкова лесно няколко мами казаха, че не може да е детето, а пък аз отлично знам, че може. Колкото и да го обичаш и т.н. клишета и истини.

И на мен често ми идва в повече, ама гледам да пляскам само когато наистина е виновна и си е заслужила.

Безизходна, напълно те разбирам, как се чувстваш. Аз съм търпелив човек, но случих на доста буйно дете. Ако някой вярва, че едно дете е неспособно да те изкара от кожата, лъже се. Ако някой смята, че има възпитателни методи, които сработват във всички случаи, лъже се. Едно е вярно, че децата трябва да се възпитават с много търпение и любов. Обаче, те трябва и да се научат, че не всичко им е позволено и че в живота има правила, които искат или не, трябва да спазват. И когато добрите методи не дават резултат, и най-търпеливите родители не издържат. Едва ли има родител, който не се чувства зле, когато е напляскал детето си или му е повишил тон. 
Много говоря на детето си, играя си с него, опитвам се да му бъда и приятел, обяснявам му кое е добро и кое е лошо, извинявам му се, когато постъпя неправилно...........но от време на време пак изпадаме в неприятни ситуации, в които отново повишавам тон и/или го ступвам по дупето.

Цивилизацията и нейните епохални постижения.


Не мисля, че след като разсъждаваш по този начин, някой тук ще успее да те убеди в абсурдността на насилието.
Жена, която намира за редно самата тя да бъде обект на насилие, възприема насилието като нещо нормално и естествено следствие е самата тя го упражнява - дали спрямо децата си, съпруга си или който и да е - все тая.

За мен по-страшно е не шляпването а крещенето Изпадала съм в ситуации да крещя като луда по дъщеря си точно когато тя стана на 3г.Но за щастие бяха само 3-4 пъти,оттогава гледам да се владея.По-добре да ме избуши смях отколкото да сложа изкривена физиономия на лицето си.Лошото е че около мен гледам е практика боят,наказването строгото държание с децата.За познати и приятели говоря.Аз се чувствам ужасно че съм си изпускала нервите броени пъти а за някои хора съм разглезвала детето като не го бия и наказвам.Пази боже
Истината е че се иска търпение....много...И ако има някакви проблеми в семейството,майката се изнервя и най-малкото глезотене от детето се превръща в голям дразнител.Та според мен причината трябва да се търси не у детето

Безисходна,смятам,че си съвсем нормална майка.Който си няма палавник в къщи не може да разбере

Търпение и спокойствие му е майката.Добре известно е че спокойната майка има спокойно дете,но то в този напрегнат живот понякога си изливаме напрежението на децата.Аз като стане нетърпима ситуацията поемам дълбоко въздух и се опитвам да сменя темата.

ооооооооооооо-аз съм изключително спокоен човек,но децата ми са коренно различни.Най малкия е толкова палав,че се замислям дали е от мен .Вярно е,че има изнервени родители,които си изкарват яда на близките си,вярно е също така,че понякога децата не са виновни,но вярно е и ,че децата са различни и  понякога се чудиш как да ги озаптиш.Тогава повишаваш тон,понякога пошляпваш ,после може и да съжаляваш,но и ти си човек.Ето например моя малкия хубосник вчера ,взе една йоника и я строши в главата на сестра си ,защото не искала да играе с него.Какво трябваше да направя-да го обърна на смях  или да се направя,че не съм го видяла.Естествено,че му се скарах

Това си е сериозно провинение, много ясно,че няма да си затвориш очите, а ще четеш конско и ще вземеш мерки да не се повтаря.

А не мислиш ли, че е възможно това да е така, защото просто и майката, и детето имат сходен спокоен темперамент 
И че една по-динамична и интензивна майка е много вероятно да има също толкова темпераментно дете?

Искам само да кажа, че няколко пъти вече апострофирам в темата, но НЕ подкрепям боя и насилието над дете по какъвто и да е начин и причина.
Правя го, просто защото понякога повече от друг път се изненадвам oт разни такива изказвания и оценки.

Подкрепям!

  Знам, че не е смешно, но мен искрено ме разсмя.

Аз съм уж спокоен човек, Но забелязвам, че когато аз съм нервна /най-вече сутрин/ дъщеря ми е също такава. Почти няма сутрин у дома да не си развалим настроението. Когато ситуацията е нервна - напрежението лесно ескалира. 

ЗДР......
Незнам как да го напиша,незнам как ще го разберат/те.Имам син вече на 11г..На кратко-проблемно дете,непослушен,калпазанин,манипулатор и т.н.Все клишета от този род-срашно обичам детето си като всеки един родител.Крещях и крещя,но не по истеричен начин-обрънах го на маитап,на смях,на игра и се получава.Ще спомена,че книги и психолози много и от скъпи по скъпи,но мисля-родителя е най добрия психолог за детето си.Сега ще се обоснова:непрекъснато се повтаряме с фрази,че сме изнервени,че се дразним и т.н........децата ни не се ли дразнят,не са ли изнервени....Защо си търсим извинения и се прекриваме за грешките си и ги преписваме на децата си.
фрази от рода:не издържам вече-няма ли го при децата ни?Мисля че трябва да гледаме с техните очи.Повярвайте и те са живи същества и искат техния свят да е друг-сложно е да  постигнеш дисбаланса между две създания.Пробвайте,опитайте и ще усетите голямата промяна.Гледайте с техните очи и се опитайте да разберете защо го прави и какво го подтиква на там-не мислите ли че това може да сме ние?Причината да е нашето поведение на властимащи над него-не прави това ,не прави онова.../а на нас е позволено всичко/Започнах по малко да се вглеждам във всяка негова реакция,протест под каквато и форма да е,питах се и много мислих и продължавам да го правя-МОГА ГОРДО ДА ЗАЯВЯ ЧЕ ИМАМ ГОЛЯМ НАПРЕДЪК-след маса посещения при различни психолози,четене на книги и куп още диагнози за свръхчуствително дете,хиперактивно,самотно и прочие разбрах че децата искат своя живот а не нашия неизживян.А що се отнася до боя,вече и през ум не ми минава.Авлизаме в пубертет-проблемите ще кажете тепърва ще започнат....УСПЕХ НА ВСИЧКИ И ОБИЧАИТЕ ДЕЦАТА СИ-не мога вече да си представя ,че ще твърдя че го обичам и че ще му причинявам болка,дори душевна да не се повтарям абсурдно с насилие.

И моят подход е такъв  Но понеже е малък - 4 г. почти, когато сме навън и особено когато има други деца, е трудно приложим.

  Почти всички пишете, сякаш само майката и нейния самоконтрол са важни, детето е просто дете...обаче не е точно така. Има деца, които изобщо не се впечатляват от бой, други, които се впечатляват и от по-остра реплика, така че няма какво да сравняваме и да си ги мерим.
  Никой не е идеален родител, родителството е "присъда", чиито резултати са със закъснение от поне 30 години. Ще разберем  родителските си грешки и успехи едва, когато станем баби и дядовци. На този етап налучкваме някъде между поривите на сърцето, напрегнатото ежедневие, книжките по психология и една жена на опашката каза...
  По темата - намери нещо, което обичаш извън ролята на майка, някакъв друг механизъм, чрез който да изведеш емоциите. Тогава ще си твърде уморена, за да ги изливаш в отношенията с детето. Идеалните майки са мит на самостоятелните 30-годишни деца. Останалите са или майки в развитие или свекърви

По-скоро майката и нейния подход към решаване на проблемите. Ако нон-стоп крещи за нещо, много ясно че детето /което и да е/ няма да се впечатлява от виковете й.

Всеки родител допуска грешки, много грешки, но не намирам това за достатъчно извинение да крещиш и удряш.

здравиете-много набързо и надявам се точно!!!!
tety-благодаря,че сдподеляш това и се опитваш да намериш дисбаланс.Пробвай да играеш с него и децата на пързалката,в градинката ,но ,му покажи че всичко има граници и не прекалявай с взаимните игри.Остави го то да реши на къде ще те води,просто си сменете ролите, дори имаш право да се натъжиш но като на игра.Другите деца ще забележат това и ще играят наравно с него и теб, тогава е момента да се откъснеш за момент и да ги оставиш наволя докато реши пак да те потърси.Надявам се да не си от мамите който се събират в градинките за да се оплачат една на друга от мъжа си или свекърва си и т.н.А има и друг тип -да се нахвалят кой какво си купил и прочие........Все пак си излезнала с детето да се забавлявате  и когато му дадеш старта на игра то ще те остави,не за дълго но така ще разбере че не го водиш там за да се отървеш от него за момент.Повярвай дори 4 год. вече го разбират и ни обсебват непрекъснато.Това се нарича липса на внимание при психолозите -аман от такива термини.Ще се радвам да обменяме опит!!!
ваша и всеоткриваща   

Явно съм от тези , които са се контролирали  Говоря в минало време , защото дъщеря ми вече е 24 годишна и сега ми задава въпроса "малеееее как издържа всичките ми простотии"
За всичкото това време е ударена един път - беше на 17г. Мноооого тежък пубертет, още помня случая и дълго време се чувствах ужасно , въпреки , че вината беше изцяло нейна . Не съм го правила , но определено не съм против , стига да не е драстично