Какво ще кажете за любимия ми Мариус Куркински? Обичате ли го? Не ли?

От нямане какво да правя, тръгвам да трепем бедната женица от списание Ева, дето е взела интервю от М. (Ма те като нея има още колкооооо....)
Жената пита, пита възпитано, какво като същината на въпросите и, е... меко казано, неетична...
Толкова е нахално прозрачен истинския смисъл на тези и въпроси! "Гей" и "любов" - ква е тая смешка?! (Ма и аз съм една злобарка!)
 
Някой да знае превода на руската дума "пытка"? (Ето го - разпит, при който отговорите биват изтръгвани с изтезания).



Вадя ви "ключовите" и въпроси тука:

Но всичко, което си получил от сцената, е за сметка на личния ти живот. - обърнете внимание на завръзката, започването с едно "НО..."  (Без коментар относно дълбочината на изказаната мисъл по-натам)

Какво мечтаеше да получиш в личния си живот? - давай, давай, да чуем още!!!

Много си се разочаровал. - навременно подадена реплика

Не става ли сив животът без любов? - и клишетата вършат работа

В Интернет има 10 страници за твореца Мариус Куркински и в нито една от тях няма и дума за личния ти живот. - г-жата май не и се е налагало да търси друг път нещо в Google, и чела недочела, не разбрала, милата, че търсачката показва от първа до десета страница от общо еди-колко си страници, намерени по зададената дума. (Ама в интернет журналисти кво ли да търсят, нали те създават факти, из които народа да търси)

Все пак ти каза, че си гей, в едно време, когато не се знаеше как ще реагират хората, и заложи кариерата си на карта. - ама къде ще минем без да употребим тая излюблена дума "гей"! Като кажеш "гей", и смяташ, че знаеш нещо.  Действа успокоително - човека отсреща ти става обозрим някак...

Има ли между приятелите ти жени? / Имаш ли фаворитки сред съвременните жени? - ма кво знаеш, кво разбираш ти от жени, бе!

Много дорбе изглеждаш. Много си свеж. На какво се дължи, след като няма любов в живота ти? - о-ооо, сладка работа си е гаргарата все пак!



Но, питате вие, като толкова се дразниш, защо го публикуваш? Ама как - нали Всички трябва да знаем Всичко.
 
Някъде попаднах на ширещото се мнение, че Мариус бил наивен.
Е, кажете, какво е това от негова страна, ако не наивност?

Или трябва да се съгласявам с Perta, че губещия е не този, който...

Но, мила Седада, защо толкова се засягаш и вглеждаш в журналистическите въпроси. Ако не са хапливи, няма да са вкусни.
Макар че в последното интервю, на въпросите зададени с едно добро отношение, той отговаря много спокойно и дори с някаква... креативност ли е това, когато самият той разбира в отговорите си повече неща?

Небесна, благодаря за красивите думи. Пространства в пустинята колкото щеш....
Аз не казвам за летенето, то е друго... когато забравиш, че имаш крака и повярваш, че имаш криле....
Аз за трептенето говоря. А то - да - се осъществява в плитчините на вътрешния затвор.

Седада, моля да ме извиниш, ако откланям темата, но току що прочетох едно стихче от Руми, което може да отговаря някак на Небесна. И понеже неслучайно се срещат тез неща, ще си позволя да го публикувам тук:


Питаш ме
Кой си ти
И как можа да се влюбиш
В това ненадежно съществуване

Как бих могъл да зная
Кой съм и къде съм
Как би могла вълната
Да посочи себе си
Всред океана

Питаш ме
Какво диря
оттатък отвъд
чистата светлина
която някога бях

и защо съм
затворен в таз клетка
наречена тяло
но пак упорствам
че съм волна птица

отде да зная
как изгубих пътя си
знам само
че всичко бе както трябва
преди
да ме увлече любовта

Обожавам го Мариус, винаги съм го харесвала, страшно ме  е яд че нямах възможност да го гледам на живо докато играеше 

Имаме потребител, страдащ от разтроение на виртуалната личност!?

Имелда, конкретизирай, колкото и профанско да ти звучи, че нещо такива наивнички като мен не схващат.
Имаш предвид Perta и nebesna ли? Според мен nebesna е някоя приятелка на Perta.
Но кой ти е третия?

Не знам защо точно в тая тема чувствам, че трябва да се опитам да кажа мисълта  си, че щастието и нещастието са като отклонения в посока плюс и минус от една координатна система...

А именно попадането в нулевата точка ти дава основа за ... някак за разбиране.
Върху тази основа можеш да стъпиш.

Аз бях в нулевата точка когато родих.

Седада, ти си форумският Мариус. Не се шегувам.

абе, мариус ми е ... по-скоро симпатичен, но не го намирам за нищо особено. сигурно е талантлив, сигурно е гениален, сигурно е още много други неща, но на мен лично не ми въздейства. като ученичка ходех на всичките му постановки заради явор веселинов, мисля, че така се казваше, който не знам чий крепеше на сцената, но определено беше много готин. 

нещото, с което най-много ме е впечатлил мариус е едно негово гостуване в предаването 'вижте кой', където на въпроса 'влюбвам се, когато ...' отговори с конкретна дата. много ми хареса този му отговор. 

седада, благодаря за сайта на ousmane sow. невероятен е!

Фактът, че не съм го гледала май вече... 15 години, а още го помня... може би говори повече от всичко, което бих могла да кажа. Колцина непознати те карат да ги запомниш така? И то не нещо конкретно, не някоя дума или мимика... а някак погледа му, усещането за него, някаква негова неописуема... галантност ли, финост ли е това - не към света, нито към себе си... а така, самопроявяваща се...

Evanescent, какво е това ласкателно дълбокомислие? Мислих, мислих, и не можах да го измисля...

(Може би все пак подмолното въздействие на Ousmane Sow си казва думата...)

Че си творец като него. Вид комплимент..

О! Имам си задочен виртуален почитател...

Evanescent, едно е да ми топлиш душата, друго е... да бъда "творец Като Него". Щеше да си чула за мен... ха-ха.

Какво повече да кажа. Усещането, че винаги си "пред прага на започването" - това ми е нещо като проклятие, от което бих искала да се оттърва един ден. Ще ми кажат, че тогава ще бъда "стара", но ще го кажат само хора, които не са изживяли това ужасно чувство.

 Искам да видя зад себе си минало, което да е заслужавало да се живее.
(Не искам да съм неблагодарна - пространствата, усмивките на любимите хора... но да има и още нещо, още нещо...)

НИЕ СМЕ ИЗВЪН СВЕТА. И ПОВЕЧЕ НИТО ЗВУК - думи на Рембо



Ето че пак се кривна встрани от Темата Ми.

Тука слагам два текста, сравнението между които не се нуждае от коментар.

Първият е едно интервю на Елена Пенева с Мариус Куркински за "Сътресение".
Вторият е отзив за същото на г-жа Виолета Дечева, г-жата явно е театрална критичка или нещо такова.




Последният човек - интервю с Мариус Куркински

Разговорът с Мариус се проведе през пролетта. Тогава, само за няколко месеца, той вече беше близо до рекордните 100 представления и се срещнахме на Благоевградския театрален фестивал, където мисля, че игра “Сътресение” за 99-ти път. Аз пък го гледах за трети.
 
Оттогава няколко пъти се спирах да пусна това интервю. Нечетивно, изпълнено с безкрайни пасажи - наистина се колебаех дали в интернет-медия и в забързаното делнично всекидневие има място за тези разсъждения.
Междувременно над 20 пъти отварях документа и четях различни части от него, най-вече една конкретна и разсъждавах върху нея. По-долу съм я подчертала, защото мисля, че е нещо, което е толкова реално, че боли.
Така или иначе, си мисля, че едно е сигурно – Мариус е единственият гений на своето поколение, мисля, че сме щастливи, че сме му съвременници и мисля, че който и да отиде на “Сътресение”, ще излезе променен.
Там, където се случва изкуството, няма място за българския скептицизъм и желание да отречеш и стъпчеш този, който е по-голям от теб. Там живее този луд човек. Ето какво си говорихме. Приятно четене...



След като дълго се изявявахте предимно като режисьор, изведнъж миналата година направихте актьорски спектакъл. Защо? Защо избрахте за завръщането си точно Хайтов? Какво изследвате чрез него, защо се случи това театрално „Сътресение”? 

- Избрах Хайтов, защото имах необходимост, съвсем просто казано, от малко по-твърд текст. Текст, който не предлага изобилие от избори за хората, както сме свикнали. Да имаме голям избор, да имаме много решения, да имаме много чувства - една за мен преливаща и отблъскваща чувственост, на която сме се научили.
Исках героите да споделят неща, които просто са се случили, да бъдат поставени пред свършен факт. Без много умуване - просто споделяне на истина, която се е случила. Това исках да играя, не исках да изпитвам чувства по сцената, както да речем в работата ми по досегашни материали. Не исках да има страдание.
Намерил съм такива текстове, в които хората по някакъв начин са се оправяли с живота в себе си и могат да го разкажат с 3-4 истории, както е в разказите на Хайтов. Те разказват своя живот в няколко истории. Исках подкрепа от такъв човек, който вече се е справил с живота.

Това особено личи в третата част – там като че ли чрез героя проговаря близък човек. Имаше ли конкретно вдъхновение за характерността на образите ви?

Да. Исках да се опра на нещо много близко, нещо мое, и използвах начин на говорене от добруджанския край, дори конкретно - речта на дядо ми... Използвах я за третата част на спектакъла – „Засукан свят”, защото тя е за старостта... Ако мога да ги разделя на три части – младост, зрелост, старост.
Та там използвам езика на дядо ми, без да съм променил и една дума от Хайтов. Съзнателно не тръгнах да търся автентичността на родопското говорене, откъдето е Хайтов. Има като че ли някаква жилка, която пронизва цяла България – от Добруджа до Родопите – подпочвена, златна, която свързва тези краища. Може би ние прекалено търсим разделението, а него го няма. Прекалено малка е тази страна и въобще тази планета за разделението, което носим.
Така или иначе, вглеждането в езика ми беше необходимо, за да я има автентичността, която се усеща в спектакъла. В Добруджа говорят така, както в последния разказ, и в случая аз исках категорично да постигна обединение, а не разделение на различните области в България, тъй като вече играя „Сътресение” в цяла България.
Такова ми е и вътрешното послание – искам да обединявам в едно лице хората, които идват в салона. Все още искам театърът да запази шанса да обединява публиката в едно същество...

Постигате го, защото в моментите, в които има някаква пауза в спектакъла, хората, освен че са ужасно щастливи, се гледат един друг, търсят реакцията на другите. Как използвате тази огромна енергия, насочвате ли я по някакъв начин?

А, интересно... В театъра това е грамадна част от работата ми – заниманието с общата енергия на салона. Има спектакли, в които решавам да се отделя от публиката и да вървя напред, а тя да следва спектакъла. В моноспектаклите заниманието с енергията на публиката е един отделен семестър от обучението. Аз много се занимавам с това, особено в съвременния театър, който остава последно място за взаимността на тези двата компонента – актьор и публика.
Театърът със своята вековна история все още държи на това, че остава последното място, където зрителят идва, длъжен е да седне, да изключи себе си, да мълчи и да съзерцава друг човек.
Хората не се слушат сега в живота. Те вече изгубват тази способност, нямат тази способност. Никой не слуша другия, дори двама души, които се водят за близки – влюбени, или мъж и жена, или приятели... Изчезва възможността за комуникация.
Човекът се превръща в някакво самосъществуващо същество, което не се нуждае някой нещо да му казва. То взема само това, което му е необходимо за неговия монолог, за неговата вътрешна потребност. И продължава напред, без да чуе, без да сподели…
Това се превръща в много голяма болест... То е може би от страх, може би от... Ние се завръщаме към животното, вървейки в тази посока, или може би е някакъв инстинкт. А пък изкуството, тъй като от дълго време спасява хората, си върши работата.
Оставило е театъра, като някаква последна възможност, и архитектурата му е такава – изисква човекът да влезе, да седне и като в болница или някак насилствено... да мълчи и да слуша една друга история. Именно защото изкуството е живо, то се създава пред зрителя и той не може да говори или да сменя канала и трябва да гледа.
Виж, това е някакво спасение – затова и много държа на зрителската енергия. Но виждам колко по-трудно става. С всяка изминала година.
Три години не бях правил моноспектакли и за три години съм “изтървал” публиката. Идват все по-непроницаеми същества. В началото виждам как са завъртени и завихрени в нещо, което те самите не знаят какво е. Пробивът, тръгването с мен става дълго след началото на спектакъла. Не беше така преди три години, не беше чак толкова трудно тогава...
Естествено, има театрална публика, която идва и веднага се вглежда и те слуша. Аз се занимавам с напълно редовата публика, със заварените хора, които идват и просто не знаят какво да правят със себе си, накъде да гледат.
Някои даже гледат в обратната посока, други гледат към тавана, трети... Дотам сме стигнали, дотам сме стигнали... Носят фотоапарати, моля се да не ме снимат и това не е от суета, аз просто не трябва... А децата, например, новите хора, имат чувството, че аз съм “прожектиран”, че мен някой ме пуска отнякъде, че някаква холограма ли е това, или какво...
Оттам трябва да тръгнем, разбирате ли, дотам е опрял ножът - наистина опиране до някакъв кокал вече. Има съвременни творци, които категорично отказват да се занимават с това. “Ние се занимаваме със себе си, ние си правим театър, а публиката, ако иска да разбира”.
Това също може, чудесно, но аз вече не им вярвам, съжалявам. И видях този театър, който следва сам себе си, а пък публиката да прави каквото иска. Аз не говоря за слизане на нивото на разни пиеси – да се играе само Рей Куни и само български комедийници - няма такова нещо.
Говоря за голямата идея за тази комуникация, за тази връзка, за това сливане... За мен театърът има много общо с храма и той трябва да остане храм на изкуството.

Звуковият фон в спектакъла е впечатляващ. Вие ли поставихте на Емилиян Гацов-Елби задачите или работихте заедно?

По отношение на музиката на Елби, аз му поставях конкретни задачи. Записахме певица, жена, която пее – Дарина, и певец записахме, и гайда, и тъпан.
Искахме от истински звуци да направим фонограмата, но в същото време аз исках тя да е най-съвременният елемент като звучене. Защото Елби работи на компютър и някак си исках това да не е автентична музика, а да е коментар на съвременния човек към изчезналото вече звучене.
Чуват се гласове, звучат чанове, обаждания. Последният музикален фон на третата част се казва „Излитане” – писта за отлепяне, където душата вече набира скорост да си отиде, да замине. Звуци от целия свят се чуват, звуци от целия живот на героя. Много харесвам това парче – то е много равно, но в него има много неща от живота на тези забравени хора.
Исках звученето да е като от старо, също забравено, радио, в което се смесват станциите. В никакъв случай не искахме да постигаме автентично изпълнение на гайда или нещо такова. По-скоро музиката на сцената да е спомен за отминалото време. Да звучи някак си като негово ехо.

Ако трябва да проследите как се развива Сътресение, как ще го направите? Какво се случва от първия разказ – с активно движение по сцената, през втория – изпълнен с тъмнина и търсене на нови за театъра сетива и възприятия, до третия – пасивен, словесен, приказен и спокоен?

Да речем, в първия разказ намерих героя в активната му младост, където е паникьосан, където не знае какво става. Така си го представях първия разказ. Той е хвърлен в хаоса и действа по объркан начин.
Затова и исках да постигна по-житейски, по-весел, дори хаотичен, по-свързан дори със сегашния свят ход. Исках с него да вляза в спектакъла, младостта по този начин да я представя – чрез по-развихрена актьорска техника, по-етюдно да бъде представлението, повече театър да има.
Вече във втората част, която е зрелостта, е налице периодът между младостта и старостта.
Там човекът според мен е подвластен на страха – когато есента е прекъснала младостта, а има още много живот, и когато изведнъж застанеш очи в очи с живота, вече си наистина по средата на пътя и се появява диханието на смъртта, но пък животът ти е още силен. Мисля, че тогава идват страховете и не случайно Хайтов е кръстил разказа така мощно - „Страх”.
Но е необходимо справяне със страха и тогава човекът достига до идеята, че Петелът е неговият Господ, неговото спасение. А когато закукуригат петлите, идва и слънцето... Оттук и героят открива своята вяра. В какво да вярваш? В изгряващата зора... В тази възраст човекът като че ли за втори път се ражда и вече открива зад какво ще стои до края на живота си.
Помъдряването, мъдростта се разкриват в „Засукан свят”, където човекът никого не обвинява, никого не наранява, приема дори хората, които го бият. Притихнал е, а в същото време е активен към света.
В случая думите, тази ефективна информация, трябва да бълват в една спокойна атмосфера, където хората да я поемат с лекота. Като при старец някакъв, като при свой старец, при свой дядо, където са отишли и им се споделя. Или като в детството, както детето слуша, има нещо такова, като при учител. Детето слуша приказките на дядо си, както отчаян човек би слушал своя учител.
Мисля, че тези три възрасти се отчитат в спектакъла и те довеждат до песента на мъдростта от последния разказ, която наистина звучи като библейска песен.
Наша, родена тук, в тези места. От хората, които са живели по селата и са стигнали до открития, и ги нареждат вече като подредени знания, които могат да вършат работа на хората, могат да спасяват.




в. Култура, брой 40 (2434), 16 ноември 2006 г.

На Хайтов като на Мадона

Беше време Мариус Куркински да се върне отново на сцената. Защото ‛Сънят“ беше отдавна, а именно моноспектаклите му го превърнаха във феномен. Моноспектакълът бе сценичната форма, в която той най-пълноценно изразяваше вълненията си, изричаше посланията си. Интересът към гастролите му в режисурата се захранваше пак оттам – от възможността за развитие в преместването от организиращата моноспектакъла вътрешна гледна точка на актьора-автор към тази на структуриращия отвън спектакъла режисьор. Това развитие не показа нито обрат, нито нов режисьорски профил и почерк. Напротив. То описа кривата в разгръщането на възможностите в актьорския стил на самия Мариус. С неговите жестове актьорите изричаха вълненията му, а представленията – светлия му проповеднически патос в посланията. И в моноспектаклите му, и в режисьорските му представления имаше два винаги по различен начин присъстващи, но винаги ясно положени пласта – телесно-прагматичният и патетично-етичният.

В триенето между тях, в конфронтирането между тях, някъде по-успешно, някога по-малко, но винаги задължително пробиваше трагичният патос на етичното послание на Мариус. На това се дължеше значимостта им. Само че обаянието и силата на моноспектаклите му беше много по-концентрирана, дори хипнотична, дължаща се на собственото му изпълнение.

В ‛Сътресение“ тези два пласта са се слели и патетично-етичният е потънал смирено в разиграните от Мариус истории от трите разказа на Хайтов: ‛Сътресение“, ‛Страх“ и ‛Засукан свят“.

Катедра и маса. Селско читалище. Мъж с мустаци и каскет, облечен с късо палте, накратко, човек от недалечното неясно минало, Мариус разказва с ведро чувство за хумор преживелиците му с кози и пръчове, с хора. Разказва за оживелия предметен свят около него и за страховете си, за премеждията си в един ‛засукан живот“, от който си отива, без така и да разбере кое в него е било ‛за добро, кое за лошо“. Играта му се движи на ръба на пародията, без да го прескача. Той разиграва предмети и хора в познатия си пластично-наивистичен стил. Няма особено разнообразие и изненади. Прави го добре. Забавно е. Ако това е целта, постигната е.

Избягвайки патоса, той се плъзва майсторски по пародийния ръб, така че остава загадка какъв му е този човек, който показва. Че му е любопитен, симпатичен и мило-забавен, е очевидно, но нищо в спектакъла не ‛говори“ за някакво дълбоко вълнение, което е предизвикало срещата му с него.

Затова и ‛Сътресение“ забавлява и умилява с показания сборен Хайтов персонаж. Но не вълнува. Поне не така, както само Мариус можеше да го постига, изправен сам на сцената. Спектакълът просто се вписва в тренда на реанимиране на националното, в оживяването на интереса към българската литература и драма.

За разлика обаче от постановките си по българска драматургична класика, където най-хубавото бе, че Мариус Куркински се опитваше да преодолее регионално-битовото им тълкуване, тук сякаш точно интересът към българско-екзотичното носталгично го е заземил в предметния свят и добронамереното му представяне.

Добра политика на Пловдивския театър бе да превърне Мариус Куркински в свой постоянен автор. Не зная как е в Пловдив, но тук, на гастрола в София, част от публиката се забавляваше и радваше на актьорското му присъствие, а другата, по-голямата, почти пищеше в екстаз, дори без да слуша - като на концерт на поп-звезда.

Мариус показа, че може да накара почитателите си да пищят и ронят сълзи на Хайтов като на концерт на Мадона. Да предизвика ‛сътресение“ в отношението на по-широка публика към българския автор. Дали е за добро, дали е за лошо, както се пита героят на Хайтов, ще стане ясно тепърва. Аз лично обаче предпочитам потресението и дълбокото вълнение, което предизвикваше по-сложният сблъсък в преживяването на света ни в ‛Сънят“ му. Или, ако се върнем по-назад, пак в същата голяма зала на Сатирата – тихото, покъртително вълнение, обхванало зрители между 16 и 66 години, които дори не изтриваха сълзите, изтръгнати от ‛Самия човек“, занемели пред дарбата на самия самотен актьор на сцената, накарал ги да почувстват безкрайната самота на едно врабче и стария музикант в разбития от комунизма човешки свят на Платонов.

Виолета Дечева