Сърдят ли ви се децата ви?

Моята като се разсърди, аз се сърдя повече и излизам, тя пък тича да ме прегръща и да съжалява за случилото се. Но племеницата ми се сърди с дни.

Сърди ми се, но по съвсем други поводи. Когато се скараме, обикновено и на двамата ни е ясно защо и не се правят сцени.
В събота си купих една дреха, чийто цвят не хареса на дребния и той се обиди, седна на земята в магазина и каза, че този грозен цвят не ми отива на лицето и ако го купя той щял да накъса дрехата и да я изхвърли, обикаляше около мен с една цикламена дреха и повтаряше, че това било моят цвят. Доста рева- от Граф Игнатиев го Красна поляна и обясняваше на хората в трамвая, че майка му има ужасен вкус и купува дрипи.

Оооо, редовно, обаче го приемам нормално. Започват изпълнения за Оскар.
Вчера вечерта му отказах в 11 часа да му пусна филм. И се започна
Обиден съм ти
Мъчно ми е и ми е тъжно, че не ме слушаш
Виж колко ми е тъжно
Мрън, мрън, мрън и заспа
Започна малката гадинка да ни работи и по друг параграф. Точно преди това баща му му отказа да се борят и му излезна със следният довод
Всички добри татковци си борят децата
С нашите камъни по нашата глава. А е още само на три, мале какво ни чака 

Да,при нас си е номер от програмата.Нормално е да ми се сьрдят,като по цял ден са само с мен.На моменти аз омрьзвам на тях и те на мен.А вечер тате,като си дойде от работа му се хвьрлят на врата нахилени!

Александър /7г/ ми се сърди, ако смята, че е несправедливо порицан. Освен това ме поучава: "Абе каква майка си ти! Да си оставиш детето само на улицата!"  , например. А до миналата година направо ме шантажираше: "Ще избягам и няма да се върна вече, а на теб ще ти мъчно ....." и подобни. На което аз обикновено казвах: "Ами избягай" и той "избягваше" на някое скришно място в двора.

Диманка по-често казва: "Мамо, нали като ми се караш пак ме обичаш?"
Веднъж, обаче, така се беше обидила,  че се беше завряла в един гардероб между дрехите, плакала, плакала и накрая заспала..... След двучасово издирване бях на път да викам полиция  .

Дъщеря ми е на 2г и 3м. и като и се скарам или не стане нещо по нейната също  се сърди. Казва, че отива да спи,  отива в детската и се тръшва на леглото. Когато и мине започва да ме вика или идва при мен, гушва ме и ми казва, че много ме обича. И аз я гушвам и и казвам същото, без да упреквам или мърморя, все едно нищо не се е случило.

  По-големият ми син се сърди понякога, тръшва вратата на някоя стая и се цупи известно време там сам...после му минава и забравя-идва в стаята, сякаш нищо не е било. Друг път е по-нещастен и се застоява повече, прави фасони, идва и взема да се обяснява как и той си " имал нерви", как съм го била "засегнала"...дърпа се малко време, не иска да го целувам(,но той поначало не си е по целувките много-много - само когато той пожелае, тогава сам си поисква). Аз, обикновено го оставям да му попремине и после говорим за това-разбираме се и се сдобряваме. Аз си казвам моето, той си казва неговото, убеждаваме се един-друг, стигаме до компромис и така...Следват, обикновено, доста дълги периоди, в които сме "първи дружки" и си влизаме в положението(любимите ми периоди ). Дори виждам, че често си взема поука и я прилага...Така е отдавна, но той, поначало е много мил, любвеобилен и разбран...Сега е на 7 години.
  С малкият ми син обаче нещата са съвсем други. Той не понася обясненията, когато е сърдит или ядосан, тръшка се, не забравя лесно, хич и не иска да се завре някъде да плаче-стои пред всички и много държи да покаже, че е ядосан и се сърди. Има моменти, когато преиграва, но когато наистина е ядосан...страшна драма става...Не разбира от дума, дърпа се, блъска...С него правя така:обикновено се опитвам да му отвлека вниманието, докато попремине кризата, после му казвам, че много го обичам, затова се налага понякога да се скарам и толкова. Той няма нужда от обяснения. Поне засега-ако се опитвам да го успокоя с обяснения, още повече се вбесява. Единственото, което правя е кротко да му казвам,че го обичам,въпреки,че съм се ядосала.При това не повтарям много пъти. Сърди се после, естествено-на него му ''държи'' много повече. Но аз стискам зъби и се държа нормално, все едно че нищо. Ако има нова беля-правя забележка, нищо, че още му "държи" от предната. Цупи се един такъв, дърпа се, не дава да го обличам и пр., но аз, въпреки това, стискам зъби и много спокойно си го къпя, пея му, гушкам го...Забелязала съм, че след известно време, сякаш му минава и превключва...Идва при мен и започва да ме гушка и целува...Той е на двете крайности...
 

Милото - чак  ми се доплака.

Янечек, синът ти може би ще стане дизайнер 

По темата - Аз й се сърдя и тя ми се сърди. Ако е за нещо, за което не съм била права като да й повиша тон - се извинявам. Обяснявам, че съм се ядосала или съм изнервена или какъвто там е поводът за поведението ми. Смятам, че е много важно да изказваме истинските си чувства и да се извиняваме, когато грешим. А не да чакаме на детето да му мине или да му се подмазваме.

Що се отнася до прегръдките - дъщеря ми беше същата. Докато стане на 2 години и нещо само на сила можех да я прегърна и целуна. После я оставих при баба й за 2 седмици. Първият уикенд, в който отидох да видя тя сама дойде и ме прегърна. Още го помня и сигурно винаги ще го помня. Може би тогава осъзна, че не съм й даденост. Това при положение, че има бавачка от 4 месечна, но все пак не се беше разделяла от мен.